О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 215
гр. София, 27.04.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 07 април , две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2457/14 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр.София срещу решение №730 от 11.04.2014 г. на Софийски апелативен съд по т.д. №1025/2013 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1983, постановено на 13.11.2011 г.по т.д. № 1919/2012 г. на СГС, с което е отхвърлен искът на касатора срещу [фирма]-гр.София, предявен на основание чл.213 ал.1 КЗ за сумата от 269 182,56 лева .
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправило приложение на материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че правните въпроси от значение за спора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма]-гр.София, както и третото лице-помагач на същия: [фирма] в писмен отговор на същата изразяват становище, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, съдът е счел за недоказано твърдяното от ищеца [фирма] качество на застраховател по имуществена застраховка „К.”, сключена с [фирма] , с предмет стоките-собственост на това дружество като товар по превозно правоотношение, възникнало между последното като изпращач на товара и ответника [фирма]-гр.София като превозвач. Този извод на съда се основава на съдържанието на сключеното между ищеца като застраховател на товара и изпращача по превозния договор [фирма] споразумение от 01.01.2008 г. за издаване на полици за откриване на годишна полица за карго покритие, посредством едностранно задължаване на застрахователя от страна на застрахования, без да е необходимо изричното насрещно съгласие на първия и без спазване на писмената форма при издаването на всяка отделна полица за съответния товар предмет на конкретно превозно отношение. Така сключеното споразумение, според решаващия спора състав на въззивния съд, представлява рамков договор,уреждащ отношенията между страните във връзка със застраховка на товарите, изпращани от [фирма] по всеки отделен превоз и не заместват липсата на писмен документ/полица/ относно наличен застрахователен договор на товара-предмет на конкретния превоз, извършван от ответника като превозвач, при който на 25.03.2010г. на територията на Република Италия последният е станал предмет на кражба , което е довело до изплащането на обезщетение от ищеца на изпращача [фирма], въз основа на което е предявен и настоящият суброгационен иск с правно основание чл.213 ал.1 КЗ срещу ответника в качеството му на превозвач по договора за превоз с изпращача. В този контекст, не представляват полица или друг писмен акт като форма за действителност,съгласно чл.184 ал.1 КЗ т.н.”основна полица за товар от 19.03.2010 г.”, нито полица № 003393/00 от 20.04.2010 г., доколкото не съдържат подписите на страните като задължителен законов реквизит, липсата на който води до нищожност. В случая, не е достатъчно съставянето на електронен документ, за да се приеме, че писмената форма е спазена, съгласно разпоредбата на чл.3,ал.2 от Закона за електр.документ и електр.подпис-ЗЕДЕП, тъй като се касае за диспозитивен документ и за него е необходимо съдържащите се в същия волеизявления да са авторизирани чрез електронните подписи на лицата, от които последните изхождат-чл.13 ЗЕДЕП, каквито не са налице в случая. По изложените съображения, съдът е преценил, че не се доказва възникването на правоотношение по договор за застраховка на съответните стоки по време на конкретния превоз по международна товарителница № 10 859/ЧМР/изд.на 19.03.2010 г., а от тук и плащането на застрахователно обезщетение от ищеца –застраховател по това правоотношение след кражбата на товара не обуславя възникването на суброгаторното право по чл.213 ал.1 КЗ, поради което и искът се явява неоснователен.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като обуславящи изхода по спора правни въпроси: за допустимостта трето за застрахователното правоотношение лице да оспорва действителността на договора за застраховка, с оглед неспазване на формата за действителност, както и за приложимостта на разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ относно недостатък във формата на застрахователния договор при положение,че последният е изпълнен. Твърди се ,че по първия въпрос е налице противоречие с казуална съдебна практика-посоченото решение на САС, а по втория-с практика на ВКС по чл.290 ГПК.
По първия от въпросите:
Съгласно тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Следователно, доколкото суброгаторното право на застрахователя се урежда именно с такава правна норма-чл.213 ал.1 КЗ, съдът във всички случаи, т.е. и без възражение за недействителност на застрахователно правоотношение по имуществената застраховка като обуславящо спорното субрагаторно право, е длъжен да се произнесе по съществуването , съответно редовното пораждане на това обуславящо правоотношение. Ето защо, по този въпрос, в случая, съдът е действал съобразно със задължителната практика на ВКС-цитираното тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
По втория въпрос: за приложимостта на разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ относно саниране на недостатък във формата на застрахователния договор при положение, че последният е изпълнен е налице ясната и непротиворечива разпоредба на закона, според която само страната не може да се позовава на нищожността , поради липса на форма за действителност на търговска сделка, ако от поведението й става ясно,че не е оспорвала действителността на изявлението, но не и трето за самия застрахователен договор лице,каквото се явява ответникът по настоящия иск по чл.213 ал.1 КЗ.
Отделен е въпросът, че в случая застрахованият е платил дължимата застрахователна премия едва след настъпването на застрахователното събитие по имуществената застраховка, т.е. във всички случаи към датата на настъпването му е липсвало изпълнение и няма как дори формално да се приеме, че е налице хипотезата на чл.293 ал.3 ТЗ. Следователно вторият въпрос се явява без значение за изхода по конкретния правен спор.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че липсва някое от основанията, на които се позовава касаторът за допускане до касация, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №730 от 11.04.2014 г. на Софийски апелативен съд по т.д. №1025/2013 г
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.