4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
София29.03.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 631/ 2011 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 305 от 7.ІІ.2011 г. по гр.д. № 655/ 2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение от 30.ІV.2010 г. по гр.д. № 2473/ 2008 г. на СГС, с което [фирма] – [населено място] е осъдено на основание чл. 407 ал. 1 (отм.) ТЗ да плати на М. Д. Ц. – от [населено място] 75 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило ПТП на 19.VІІ.2004 г., със законната лихва от 28.V.2008 г. и 30 303.36 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 28.V.2005 г. – 28.V.2008 г., което решение се обжалва в частта, с която първият иск е уважен над сумата 35 000 лв. и искът за обезщетение за забавено плащане е уважен за главница над 35 000 лв., с оплакване за неправилност поради нарушение на чл. 51 ал. 2 и чл. 52 ЗЗД. В Изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е поизнесъл по материалноправен въпрос с обуславящо значение – за размера на обезщетението с приложението на чл. 52 ЗЗД и по въпроса за приноса на пострадалия. Жалбоподателят излага, че противоречието произтича от несъобразяването на указаните критерии, дадени в ППлВС №4/ 1968 г., които формират съдържанието на понятието ”справедливост”. Сочи също, че съгласно практиката на ВКС, обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи към момента на настъпването им – Р. на ВКС № 95/29.ІХ.2009 г. по т.д.№ 355/2009 г., а въззивният съд е приел размер на обезщетение към момента на постановяване на решението. Жалбоподателят поддържа, че съдът независимо от съображенията за принос на пострадалия, всъщност пряко е съпоставил вината на водача и тази на пострадалия, което е в отклонение на указанията, дадени в т.7 на П. ВС №17/1963 г. Иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата М. Д. Ц. – от@@12@ [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на които не е до 10 000 лв. съгласно чл. 280 ал. 2 пр. 2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Тъй като първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила в частта, с която е уважен срещу застрахователя прекия иск на увредения за обезщетение за неимуществени вреди 35 000 лв., и така със сила на пресъдено нещо е разрешен въпросът, че са налице условията на закона за ангажиране отговорността на застрахователя за неимуществени вреди, причинени следствие ПТП, настъпило на 19.VІІ.2004 г., сега предмет на обсъждане са въпросите за приноса на пострадалия в настъпване на вредоносния резултат и за размера на обезщетението.
Въззивният съд, за да уважи за 75 000 лв. иска за обезщетение за неимуществени вреди, е посочил, че към момента на настъпване на катастрофата, ищецът е получил констатираните увреждания и предвид тяхната необратимост, съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди 100 000 лв. По съображения, че е доказано съпричиняване на ищеца на вредоносния резултат ?, изразяващо се в безпричинно навлизане в насрещната лента за движение, несвързано с изпреварване, което е принудило деликвента да предприеме спасителна маневра с навлизане в лентата за движение, по която би следвало да се движи ищецът, в резултат на което е настъпил неизбежен челен удар, съдът е намалил обезщетението на 75 000 лв. и съответно е уважил иска за обезщетение за забавено плащане от претендираната от ищеца дата 28.V.2005 г. (последваща датата на ПТП 19.VІІ.2004 г.) до датата на предявяване на иска.
Посочените от жалбоподателя материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд, за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на неимуществените вреди и за приноса на пострадалия в настъпването на вредоносния резултат, са релевантни за делото, тъй като от решаването им зависи изходът на спора. Жалбоподателят не доказва въпросът за определяне на обезщетението съгласно критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Позоваването на ППлВС №4/1968 г. не дава основание да се приеме, че съдът, при определяне размера на обезщетението, се е произнесъл в противоре – чие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не е нарушил задължението да обсъди събраните по делото доказателства за установяване на причинените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания по време на увреждането от нанесени тежки черепно-мозъчна травма и мозъчна контузия, фактура на лицето, на долната челюст, левия синус и травмена енцефалопатия, разкъсно-контузна рана на дясната предмишница, прорезна рана на първи пръст на дясното стъпало, десностранна бронхопневмония, болки и страдания поради наложилите се хирургически интервенции и болнично лечение, поради затруднение в дъвченето за около 2-3 месеца, наложителна операция на долната челюст, трайните нарушения, които ищецът ще има до края на живота си, които налагат приемане на медикаменти и балнеолечение, периодични изследвания и риск от поява на епилепсия, изискват усилена храна и хигиенно регулиран умствен и физически труд. С това съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за прилагане на критерия “справедливост” по чл. 52 ЗЗД – ниската възраст на ищеца, характерът на уврежданията, понесените болки и страдания, необратимостта на настъпилите процеси. Дали са налице условията на чл. 407 ал. 1 (отм.) ТЗ и какъв е размерът на обезщетението, което съдът определя за неимуществени вреди, с оглед критерия за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД, е въпрос, конкретен за всяко дело, обусловен от твърдените и доказани факти по делото.
Не се подкрепя от данните по делото доводът на жалбоподателя, че решението е постановено в противоречие със съдебната практика – Р. на ВКС № 95/29.ІХ.2009 г. по т.д.№ 355/2009 г. и че въззивният съд, вместо да определи размера на обезщетението към настъпване на вредите, го е определил към момента на постановяване на решението. В посоченото решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, като е прието, че дължимото обезщетение следва да се определи към момента на осъществяване на деликта, е постановено, че при определяне размера на дължимото обезщетение, е недопустимо да се изследва евентуално по-голяма вреда, произтичаща от промените в икономическата обстановка в страната, за каквито промени не е имало твърдения по настоящото дело.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК заради решаването на въпроса за съпричиняването в противоречие с т.7 на П. ВС №17/1963 г. От изложеното в решението, че безпричинното навлизане на пострадалия в насрещната лента за движение, е принудило деликвента да предприеме спасителна маневра с навлизане в лентата за движение, по която би следвало да се движи ищецът, в резултат на което е настъпил неизбежен челен удар, което съдът е възприел като съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ?, не може да се приеме, че съдът е съпоставил вината на водача и тази на пострадалия, което е в отклонение на указанията, дадени в т.7 на П. ВС №17/1963 г. Именно поради установяването на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, съдът е приел съпричиняване, а не е съпоставял вини на пострадалия и на деликвента.
Неоснователно е искането на жалбоподателя да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, за което не излага съображения защо счита, че разрешените от съда въпроси са от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Това основание не е налице, тъй като изискването по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е кумулативно: разрешените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по важни правни въпроси е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, каквото няма в настоящия случай.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 305 от 7.ІІ.2011 г. по гр.д. № 655/ 2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: