О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
гр. София, 03.04.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2687 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. М. И. срещу решение №1701 от 03.07.2018 г. по в.гр.д.№6041/2017 г. на САС. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №4575 от 26.06.2017 г. по гр.д.№12431/2016 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. М. И. срещу ЗД „Бул инс” АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 70 000 лв. до сумата от 80 000 лв., част от претенция от 120 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП от 25.04.2016 г., ведно със законната лихва от 25.04.2016 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Задължен ли е въззивният съд, съгласно чл.236, ал.2 от ГПК, да мотивира решението си ясно и разбираемо, като извърши преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. 2. Задължен ли съдът да изложи в мотивите на решението си кои от събраните по делото доказателства кредитира и съответно, в коя тяхна част, както и върху кои от тях основава изводите си за фактическата обстановка. 3. Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1986 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост. 4. Следва ли съдът, при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид, наред с указанията в т.II на ППВС №4/1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразена с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените. Поддържа се и че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касация ЗД „Бул инс” АД не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на ищцата. По отношение на спорния по делото въпрос за размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, въззивният съд, анализирайки всички събрани по делото релевантни доказателства, е посочил, че уврежданията, които следва да бъдат взети предвид при определяне на обезщетението, са: разкъсно-контузна рана на главата – теменно; сътресение на мозъка; счупване на дясната подбедрица в долната трета и счупване на дясната ключица. Изложил е съображения, че негативните последици от раната на главата, сътресението на мозъка и счупването на дясната ключица са отшумели за сравнително кратък период от време, но от счупването на дясната подбедрица ищцата не се е възстановила и към момента – лечението не е завършило, не може да се даде прогноза за протичане на оздравителния процес и дали ще има остатъчни неблагоприятни последици, поради което няма как при определяне на размера на справедливото обезщетение да бъдат съобразени обстоятелства, които все още не са настъпили, като същите биха могли да бъдат основание за допълнително обезщетение. Счел е обаче, че следва да се съобрази обстоятелството, че предстои нова операция, свързана с болки и неудобства, както и факта, че при пострадалата са налице последици от произшествието една година след него: трудна и бавна походка, с наклоняване на тялото встрани, болезнена подутина по предната повърхност на дясната подбедрица в долния й край на мястото на счупването на голямопищялната кост, намален обем на движенията на дясната колянна става и дясната глезенна става. С оглед свидетелските показания е възприел становище, че няма как да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението, в степен надвишаваща обичайните за такъв род драматични събития, пониженото настроение, тревожността и нарушенията в съня, твърдяни в исковата молба, като не може да приеме за доказано, че е налице психиатричен или психологически проблем – макар и временно да е била принудена да прекъсне обучението си като студент, младото момиче впоследствие го е подновила, а това означава, че психологичните смущения са преодолени. С оглед изложеното е достигнал до извод, че справедливият размер за обезщетение за неимуществени вреди е 70 000 лв., който е съобразен с претърпените увреждания, със сравнително младата възраст на ищцата /благоприятстваща пълно възстановяване/, с продължителността на възстановителния период за всяко от уврежданията, с последиците, налични и към настоящия момент, с болничното лечение, с претърпените операции, с необходимостта от помощ при ежедневните нужди в първите дни след операциите, а и с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, отразена в действащите за периода застрахователни лимити, както и със съдебната практика по сходни случаи.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че постановените от касатора трети и четвърти въпроси са формирали правната воля на въззивния съд – обусловили са частичното отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но спрямо тези въпроси не се установява наличие на сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната задължителна съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС.
От друга страна въззивният съд е изложил собствени мотиви, които са ясни и разбираеми, налице е произнасяне в съответствие с изложените от ищеца факти, обстоятелства и искането отправено до съда, като в решението се съдържа обсъждане на всички доводи на страните и е налице произнасяне по всички събрани по делото доказателства. В този смисъл по формулираните в изложението първи и втори въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с константната практика на ВКС, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1701 от 03.07.2018 г. по в.гр.д.№6041/2017 г. на САС в частта, с която е потвърдено решение №4575 от 26.06.2017 г. по гр.д.№12431/2016 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. М. И. срещу ЗД „Бул инс” АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 70 000 лв. до сумата от 80 000 лв., част от претенция от 120 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП от 25.04.2016 г., ведно със законната лихва от 25.04.2016 г. до окончателното изплащане.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.