О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
гр. София, 11.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2741/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 230 от 21.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 303/2017 г. на Апелативен съд – П.. С посоченото решение е потвърдено решение № 478 от 25.11.2016 г. по т. д. № 744/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част за осъждане на УМБАЛ [фирма] да заплати на [фирма] сумата 37 284.56 лв., представляваща неплатен остатък от дължима цена на продадени стоки по фактура № [ЕГН]/19.11.2009 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 09.11.2015 г. до окончателното плащане, сумата 11 383.94 лв. – обезщетение за забава за периода от 08.11.2012 г. до 08.11.2015 г., и сумата 2 508.74 лв. – разноски по делото.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се иска неговата отмяна, отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока за отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК /ред. ДВ бр.47/2009 г./, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – П. е приел, че в качеството на купувач по договор № ОП-68-08/21.07.2008 г. за доставки на медицински консумативи, сключен с [фирма], ответникът УМБАЛ [фирма] дължи на ищеца [фирма] в качеството на цесионер по сключен с [фирма] договор за цесия от 09.02.2010 г. сумата 37 284.56 лв., представляваща неплатена цена на доставени медицински консумативи по фактура № [ЕГН]/19.11.2009 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 11 383.94 лв. за периода от 08.11.2012 г. до предявяване на иска на 09.11.2015 г. Възражението на ответника за нищожност на договора за цесия като сключен в противоречие с действащата към момента на сключването му разпоредба на чл.43, ал.1 ЗОП и с клаузите на чл.17.1 и 17.2 от договора за възлагане изпълнението на обществената поръчка, установяващи непрехвърлимост на вземанията във връзка с обществената поръчка, е счетено за неоснователно с оглед влязлата в сила на 13.05.2014 г. разпоредба на чл.42а ЗОП /ДВ бр.40/2014 г./, с която е предвидена възможност за прехвърляне на паричните вземания по договори за обществени поръчки. Като е съобразил придаденото с § 115, ал.3 ПЗР на З. обратно действие на разпоредбата на чл.42а ЗОП по отношение на договори, сключени преди влизането й в сила, въззивният съд е направил извод, че договорът за цесия между [фирма] и [фирма] е действителен и легитимира дружеството – ищец като носител на прехвърлените вземания към УМБАЛ [фирма] с източник договора за обществена поръчка от 21.07.2008 г.
По повод възраженията на ответника, че не е уведомен за цесията и че не дължи на ищеца претендираното с иска вземане, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза. Съобщаването на цесията от предишния кредитор /цедент/ е прието за доказано с представеното от ищеца писмено уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД, чието получаване е потвърдено от Б. И. като представител на ответника. Въззивният съд е взел предвид направеното от ответника оспорване на уведомлението поради липса на подпис от представител на цедента, но е преценил, че то е ирелевантно за спора по две причини – неоспорване на представителната власт на лицето, потвърдило получаването на уведомлението от името на УМБАЛ [фирма], и последващите действия на ответника по погасяване на по-голямата част от цедираните вземания по договора за обществена поръчка /в общ размер 304 284.56 лв./, в т. ч. и на част от вземането по спорната фактура. Въз основа на констатациите в заключението на експертизата въззивният съд е приел за доказано, че ответникът е осчетоводил всички описани в договора за цесия фактури и че частичните плащания по фактурата от 19.11.2009 г. са извършени по банков път с преводни нареждания от 29.08.2012 г. и 29.09.2012 г. Предвид констатацията в заключението, че длъжникът УМБАЛ [фирма] е осчетоводил всички фактури към договора за цесия, които съдържат пълна индивидуализация на доставените стоки по вид, количество и стойност, въззивният съд е определил като неоснователно възражението във въззивната жалба на ответника, че доставките не са установени с предвидените в договора за обществена поръчка приемо – предавателни протоколи.
В зависимост от формираните самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора Апелативен съд – П. е потвърдил решението на Окръжен съд – Пловдив в обжалваната част, с която предявените от [фирма] против УМБАЛСМ [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.327 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени за сумите 37 284.56 лв. и 11 383.94 лв.
По допускане на касационното обжалване :
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ответникът – касатор е обосновал приложното поле на касационния контрол с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, посочвайки като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада; Липсата на разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд следва ли да се поправи от въззивната инстанция и представлява ли съществено процесуално нарушение в случая, когато не е отстранено от въззивната инстанция; 2. Следва ли въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност; 3. Какво е значението на уведомяването на длъжника при изследване на противопоставимостта на цесията на длъжника, който може валидно и с погасителен ефект да плати на предишния кредитор преди уведомяването; С какви доказателства може да се доказва фактът и датата на уведомяването – допустимо ли е извод за това да бъде направен от приета и неоспорена по делото съдебно – счетоводна експертиза”. За въпросите по т.1 и т.2, означени като „въпроси, свързани със съществено нарушение на съдопроизводствените правила”, се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 25/27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на ІV г. о., решение № 670/15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г. на ІV г. о., решение № 724/30.11.2010 г. по гр. д. № 570/2009 г. на ІV г. о., решение № 512/29.06.2010 г. по гр. д. № 1082/2009 г. на І г. о. и решение № 109/13.07.2016 г. по т. д. № 1050/2015 г. на І т. о., съответно в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 7/1965 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 79/24.06.2009 г. по т. д. № 645/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 46/25.05.2017 г. по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, І т. о. За въпроса по т.3, обозначен като „въпрос, свързан с неправилно обсъждане на събрания по делото доказателствен материал и извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства”, се поддържа противоречие със задължителната практика в решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 404/12.02.2016 г. по гр. д. № 666/2015 г. на ВКС, ІV г. о.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил формирането на решаващата правна воля на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК /ред. преди изм. от ДВ бр.86/2017 г./. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване.
Касаторът е квалифицирал поставените в изложението въпроси като въпроси, свързани със съществено нарушение на съдопроизводствените правила и с неправилно обсъждане на доказателствата и фактите по делото. По този начин самият той е посочил, че въпросите са от значение за правилността на обжалваното решение, което е достатъчно основание решението да не бъде допуснато до касационно обжалване. Независимо от това искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и по следните съображения :
Въззивната жалба, с която е сезиран Апелативен съд – П., не съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. В жалбата е направено оплакване, че при постановяване на решението първоинстанционният съд е разместил доказателствената тежест по спора, но не и че неправилно е разпределил тежестта за доказване в изготвения доклад по чл.146 ГПК. При липса на въведени с жалбата оплаквания във връзка с доклада въпросите формулираните в т.1 от изложението въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, и не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Поради несъответствието на въпросите с изискването на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на сочената от касатора задължителна практика по чл.290 ГПК, с която е аргументирана специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Процесуалните действия, които следва да бъдат предприети от въззивния съд в случай на надлежно сезиране с основателни оплаквания за процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, са подробно изяснени в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но с оглед съдържанието на въззивната жалба по конкретното дело те са неотносими.
Вторият въпрос – за съдържанието на мотивите към въззивното решение и за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, е значим за делото, но също не е обуславящ за неговия изход. Въззивният съд е обсъдил в съвкупност фактите и доказателствата по делото, формирал е собствени изводи по спорния предмет на делото, произнесъл се е по наведените във въззивната жалба възражения и доводи и е изложил подробни мотиви защо приема за основателни исковете по чл.327 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД. В мотивите съдът е посочил ясно и недвусмислено, че уведомяването на ответника за извършената цесия се доказва не само от изричното писмено уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД, чието получаване е потвърдено от представител на адресата, но и от последващите действия на ответника по изпълнение /плащане/ на задълженията към новия кредитор – ищец в процеса. Като се има предвид съдържанието на мотивите към обжалваното решение и отразените в тях решаващи изводи на съда твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доводите във въззивната му жалба за ненадлежно съобщаване на цесията, не може да обоснове противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението задължителна съдебна практика по повдигнатия процесуален въпрос.
С оглед изводите на въззивния съд, че след получаване на уведомлението за извършената цесия ответникът – касатор е погасил по-голямата част от задълженията си по договора за обществена поръчка чрез плащания към новия кредитор – ищецът [фирма], въпросите по т.3 от изложението нямат обуславящо значение за изхода на спора и е безпредметно да се обсъжда поддържаното във връзка с тях противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.99, ал.4 ЗЗД.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 303/2017 г. на Апелативен съд – П..
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 230 от 21.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 303/2017 г. на Апелативен съд – П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :