7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
С., 21.03. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр.дело № 4427/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], представлявано от управителя Д. П. П., подадена чрез адв. М., срещу въззивно решение № 277 от 06.07.2016г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по в.гр.д.
№ 244/2016г. С това решение е потвърдено решение № 1044 от 18.12.2015г., постановено по гр.д. №1714 по описа за 2015г. на Великотърновския районен съд, с което е уважен предявеният от Н. Б. К. срещу [фирма] – [населено място] иск с правно основание чл. 215, ал.1 КТ, вр. с чл. 8 от Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници /Н./ за заплащане на сумата от 8400,00 щатски долара, представляваща общ размер на дължими командировъчни пари за периода 16.08.2012г.-11.02.2015г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане, като в полза на Н. Б. К. са присъдени и сторените в производството разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по въпросите: 1./ „Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и доказателства, събрани по делото и наведени във въззивната жалба?“, 2./ „ От подаване на въззивната жалба до даване ход на устните състезания, страните могат ли да сочат и представят доказателства, които имат отношение както за валидността на първоинстанционното решение, така и за правилността на обжалваното решение, с оглед доклада и/или мотивите на решението на първоинстанционния съд?“. В тази връзка се позовава на т. 19 от тълк. решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК и решение № 791/18.05.2011г. по гр. д. № 3697/2008 г. на ВКС, IV г.о. по първия поставен въпрос и на решение № 304/01.10.2015г. и Определение № 631/15.05.2015г., постановени по гр. д. № 2460/2015г. на ВКС, IV г.о., т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 253/18.05.2011г. по гр. д. № 1919/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 111/04.05.2015г. по гр. д.
№ 1173/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение № 135/16.06.2015г. по гр. д.
№ 6627/2014г. на ВКС, III г.о.. по втория. Касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроса: 3./ Относно допустимостта получаването на командировъчни пари да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал.3 КТ.“ Счита, че основни въпроси, обусловили изводите на съда, по които същият се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата в страната са :
4./ „Допустимо ли е получаването на възнаграждение и/или командировъчни пари да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал.3 КТ?, 5./ Изисква ли се съставянето на нарочен документ за удостоверяване на обстоятелства по плащането на командировъчни пари и изключена ли е възможността същите обстоятелства да се доказват с други доказателствени средства?, 6./„Допустимо ли е заплащането на командировъчни пари от командировъчното дружество да се извършва на шофьора на товарен автомобил, чрез утвърдена форма-отчет, съобразно приетите от дружеството – работодател вътрешни правила – Правилник за документооборота и Счетоводната политика, действали за всяка година поотделно през процесния период – за 2012г., 2013г. и 2014г., приети съгласно изискванията на Закона за счетоводството, З., П. и Националните счетоводни стандарти. Позовава се на решение
№ 89/29.03.2013г. и Определение № 1290/29.11.2012г., постановени по гр. д. № 558/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 32/05.03.2010г. по гр. д.
№ 3592/2008г. на ВКС, IV г.о., решение от 17.06.2016г. по гр. д.
№ 3799/2015г. по описа на РС – [населено място] и решение
№ 589/06.04.2015г. по гр. д. № 9909/2014г. по описа на РС-Бургас.
Ответната страна Н. Б. К. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните.
Предявен e иск с правно основание чл. 215 КТ. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено, че страните са били в трудово правоотношение с предмет изпълнение на длъжността „шофьор на товарен автомобил” и че за исковия период ищецът е пътувал двеста и четиридесет пъти в чужбина, като е отчитал дейността и разходите за всяко пътуване. Обосновал е извод, че изложеното ангажира работодателя-ответник, наред с трудово възнаграждение да заплати на ищеца още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет – чл. 215 от КТ, поради което предявеният иск се явява доказан по основание. Приел е, че същият е основателен и в търсения размер с оглед неоспорения брой пътувания за исковия период и нормативно определената стойност на квартирните пари по чл. 8 от Н.. Съдът е кредитирал заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза относно изложената в него фактология, но не е възприел виждането на вещото лице, че ответникът е платил на ищеца сумата от
13 665 евро, тъй като същото представлява правен извод, доколкото плащането, като способ за погасяване на парично задължение, е юридически въпрос, отнасящ се до съществото на спора. Правопогасяващите възражения на ответното дружество съдът е счел за неоснователни, тъй като не се доказало твърдението му за извършено плащане. Съдът е обосновал, че отчетите на ищеца, описани от вещото лице по съдебно-икономическата експертиза, не установяват плащане на дължимите командировъчни пари. В тази връзка е развил е довод, че по правното си естеството същите представляват изходящ от ищеца частен удостоверителен документ с основно назначение да уведоми работодателя за направените разходи и извършената дейност при пътуването в чужбина. Заключил е, че при липса на нарочни доказателства за плащане на командировъчни пари или за авансиране на ищеца тези отчети сочат само вероятност работодателят-ответник да е предавал пари на ищеца преди пътуванията, включващи и дължимите командировъчни. Позовал се е на нормата на чл. 154 от ГПК, която изключва соченият от ответника погасителен способ да бъде признат за съществуващ само на базата на въпросната вероятност. С оглед на изложените съждения е формирал извод за основателност на исковата претенция в заявения размер.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на първия поставен въпрос. Същият не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е свързан с правилността на съдебния акт. В тази част съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Вторият формулиран въпрос е привързан към несъгласието на касатора с отказа на въззивния съд да уважи направените от същия доказателствени искания за приемане на писмени доказателства и допускане на гласни такива. Сочената съдебна практика, с която касаторът цели да обоснове наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК визира различни хипотези относно правомощията на въззивната инстанция при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка със задължението му да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти с доклада по чл. 146 ГПК и съответно неприложимостта на правните норми, регламентиращи преклузиите относно доказателствените искания на страните, както и хипотези изрично уредени в нормата на чл. 147 ГПК. В конкретния случай не е допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с разпределянето на доказателствената тежест, което да предпоставя активност на въззивния съд относно даването на указания на страните за подлежащите на доказване факти, респективно ангажирането на доказателства за тях. Не е налице и хипотезата на чл. 147 ГПК. Доказателствените искания на ответното дружество са оставени без уважение от една страна, тъй като по отношение на тях е настъпила преклузия, от друга – по отношение на писмените доказателства, защото страната няма интерес от доказване съдържанието на собствената си счетоводна политика, а по отношение на гласните доказателства, поради съществуващата забрана за установяване погасяването на установени с писмен акт парични задължения, със свидетелски показания. С оглед на изложеното не се установява твърдяното противоречие с представената от касатора съдебна практика, доколкото разглежданите хипотези са несъпоставими.
Формулираните трети, четвърти, пети и шести въпрос по същество се свеждат до по – общия въпрос „как следва да се установи заплащането на възнаграждение/командировъчни пари – единствено с предвидените в чл. 270, ал.3 КТ доказателства или е допустимо и с други?“ По отношение на него е налице общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд, обаче, не в противоречие с формираната задължителна съдебна практика, включително посочената от касатора. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 89/ 29.03.2013г. по гр. д. № 558/2012г. на ВКС, IV г.о. е даден отговор на въпроса за допустимостта получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал. 3 КТ. В него се приема, че „съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора (лицето, което я е подписало), че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане….Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. Доказването с нарочен документ е улеснено, тъй като от предполагаемото намерение на неговия автор и предполагаемите обстоятелства, при които е съставен нарочният документ, може да се направи обоснован извод, че съдържащото се в него изявление за знание съответства на обективната действителност, т.е. е вярно. Разбира се, винаги може да се доказва, че действителното намерение на автора на документа и обстоятелствата, при които той е съставен са различни, т.е. че съдържащото се в него изявление за знание не съответства на обективната действителност, т.е. е невярно. При случайния документ намерението на автора да удостовери истинни обстоятелства не се предполага, такова намерение трябва да бъде изведено от съдържанието на документа или от обстоятелствата при които е издаден.“ Въззивният съд е съобразил тази съдебна практика, приемайки подписаните от ищеца отчети принципно за годни да установят твърдените факти, но е достигнал до извода, че същите са недостатъчни, доколкото създават само вероятност работодателят да е предавал пари на ищеца преди пътуванията, включващи дължимите командировъчни, и сами по себе си не могат да установят категорично твърдения факт на плащането. Доколкото по поставения въпрос съществува задължителна съдебна практика, обсъждането на основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК, поддържано от касатора, се явява безпредметно. Същевременно същият не обосновава необходимостта от промяна на създадената съдебна практика, поради неточното тълкуване на правната норма, довело до тази практика или необходимостта от осъвременяването й с оглед настъпило изменение в законодателството и обществените условия, за да е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски на касатора не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 277 от 06.07.2016г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по в.гр.д.
№ 244/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: