О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 27.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.04.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1981 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. С. Н. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 32 от 10.01.2014 год., по т.д.№1551/2013 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 27.12.2012 год., по гр.д.№ 1358/2011 год. е уважен предявения от В. Ц. А. срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумата 88 500 лева, дължима по запис на заповед от 30.03.2010 год., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение, основана на чл.417, т.9 ГПК, по ч.гр.д.№ 23 944/2010 год. по описа на с.с..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основната теза, която жалбоподателят поддържа е, че ищецът, заявител в заповедното производство, при направено от ответника възражение, не е достатъчно да докаже само редовността на менителничния ефект от външна страна, но във всички случаи и фактите, от които вземането му произтича, вкл. пораждане на задължението по каузалното правоотношение, доколкото абстрактният характер на записа на заповед, като едностранна правна сделка, не следва да се абсолютизира.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, съпоставяйки мотивите на обжалваното решение с извадки от формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по искането за допускане на касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК – основна и допълнителна, а алтернативно и по основателността на въведените селективни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за недоказано, при въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, основателността на личното възражение на ответника – издател на процесния запис на заповед, за връзка между издадения менителничен ефект и неосъществяване на уговорената между страните бъдеща сделка за внос на горива, целящо да обори съществуването на вземането по ценната книга. Изложени са съображения, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, в което на изследване подлежи и въведеното от някоя от страните каузално правоотношение, всяка от тях носи доказателствената тежест да установи фактите, от които черпи благоприятни правни последици. Това, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, означава, че в случая в тежест на издателя на ценната книга е да докаже както въведената чрез възражението му бъдеща каузална сделка между страните и връзката между нея и издадения менителничен ефект, така и неосъществяването и, а в тежест на поемателя – възникването и изискуемостта на задължението на издателя по същата. Затова и обстоятелството, че в хода на делото, ответникът Н., вкл. чрез показанията на допуснатия му св.Т.Ц. и дадените на страните с доклада по делото указания, не е успял да докаже правоизключващото си лично възражение, че вземането за сумата по менителничния ефект е обусловено от осъществяването на внос на горива от негова страна, според въззивният съд, при безспорната редовност на ценната книга от външна страна е достатъчно за уважаване на исковата претенция, основана на чл.422, ал.1 ГПК.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт и съдържанието на депозираното от касатора изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което липсва формулиран конкретен правен въпрос, дават основание да се приеме, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи материалноправния и/ или процесуалноправния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като израз на диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес.Значимият за решаващите правни, а не фактически, изводи на въззивния съд правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, като обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, без жалбоподателят да е посочил този релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, нито по правни въпроси, различни от изрично формулираните от последния. Доколкото в производството по чл.288 ГПК касационната инстанция е оправомощена единствено да преформулира или доуточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го изведе вместо страната, въз основа на съображенията в касационната жалба или изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, то изложените от жалбоподателя Н. доводи, относими всъщност към процесуалната и материална законосъобразност на обжалваното въззивно решение, не могат да бъдат преценявани с оглед на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпроса за доказателствената тежест в производството по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК и предмета на същото, които са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, е налице задължителна практика на касационната инстанция – ТР № 4 от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС, с която съставът на Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил. Същата е в смисъл, че когато в предмета на спора по иска по чл.422 ал.1 ГПК във връзка с издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед по реда на чл. 417 т.9 ГПК, по инициатива на една от страните по делото е въведено каузално правоотношение, вкл. бъдещо, но неосъществено каузално правоотношение, то доказателствената тежест е на страната, която го е въвела.
В съгласие с цитираната задължителна практика на касационната инстанция е и възприетото от Софийски апелативен съд разрешение , че при направено от длъжника възражение за липса на каузално правоотношение, за обезпечеване на което да е издаден записът на заповед, липсва и задължение за ищеца да установява такова, освен, ако самият той не го твърди.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, настоящият състав на ВКС ,ТК не дължи произнасяне по отговорността за тях.
Мотивиран от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 32 от 10.01.2014 год., по т.д.№1551/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: