Определение №216 от 4.4.2016 по търг. дело №2259/2259 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 216
гр. София, 04.04.2017 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2259 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Министерство на отбраната, [населено място] чрез процесуален представител В. П. – държавен експерт – юрист срещу решение № 1313 от 22.06.2016г. по т. дело № 846/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което е отменено решение от 15.12.2015г. по гр. дело № 18705/2014г. на Софийски градски съд, ГО, I-4 състав и са отхвърлени като неоснователни предявените от Министерство на отбраната срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване на вземанията на ищеца за сумата 25 650,36 лв. – обезщетение за ползване от ответника на имот – магазин № 1, находящ се в [населено място], [улица], до [жилищен адрес] за периода от 01.03.2011г. до 30.10.2013г., след като е изтекъл срокът на сключен договор за наем на имота от 30.01.1997г., и за сумата 8 754,29 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода от 01.03.2011г. до 30.04.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 09.07.2014г. по гр. д. № 33346/2014г. на СРС, 71 състав. С посочения съдебен акт Министерство на отбраната е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 4 813 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в противоречие на постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 155/13.10.2010г. по т. д. № 1113/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 198/17.01.2012г. по т. д. № 814/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., по следния процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е установяване на договори, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, със свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК? Касаторът моли решението да бъде отменено, предявените искове да бъдат уважени и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за недопустимост на касационната жалба поради необжалваемост на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК и евентуално възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като формулираният правен въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване и претендира присъждане на направените по делото разноски – платено адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба отговаря на изискванията на чл. 283 и чл. 281 ГПК – подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в нея са посочени касационни основания, а в изложението – основания за допускане на касационно обжалване. Искът за заплащане на обезщетение за ползване на недвижимия имот е над минималния размер за касационно обжалване – 25 650,36 лв., а искът за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение е акцесорен, поради което въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:
За да направи извод, че ищецът няма право на претендираното обезщетение за продължило ползване на имота – магазин № 1, находящ се в [населено място], [улица], до [жилищен адрес] в размер по чл. 22 от договора за наем, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /договор за наем от 30.01.1997г., актове за държавна собственост /А./, фактури, платежни документи, писма, протокол от 30.10.2013г. и свидетелски показания/ и е приел, че ищецът не е установил наличието на сключен договор за наем между страните за посочения магазин № 1. Изложил е съображения, че представеният по делото договор за наем е за отдаване за временно възмездно ползване на помещения и сервизи на обща площ от 130 кв. м., а магазин № 1 по данни от А. е със застроена площ от 159,64 кв. м. с прилежащо мазе, застроено на площ 119,37 кв. м. или общо магазинното помещение и сервиза/мазето са с обща площ 279,01 кв. м., която значително се различава от уговорената с договора за наем. Съдебният състав е съпоставил общата застроена площ на магазин № 2 и прилежащия му сервиз/мазе по А. в размер 161,17 кв. м. на общата площ на отдадените под наем помещение и сервиз в размер 130 кв. м. и е направил извод, че общата площ на магазин № 2 и прилежащия му сервиз/мазе много повече се доближават на общата площ на имота – предмет на договора за наем от 30.01.1997г. Въз основа на свидетелските показания е приел, че ползваният от ответника магазин на адрес [населено място], [улица], до бл. 112 е по-малкият по площ като магазинното помещение е с площ от 50 кв. м., а по-големият от двата магазина е бил видимо безстопанствен и не е използван от ответника. Въззивният съд е аргументирал извода за основателност на възражението на ответника, че му е предоставен за ползване магазин № 2, за който редовно е заплащал наемна цена, а не магазин № 1, и с представените фактури за дължим месечен наем от 722 лв., издадени от ищеца, и платежните документи, удостоверяващи заплащане от ответната страна на фактурираните наемни цени за процесния период.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Релевантният правен въпрос е този, който е от значение за изхода по делото, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е важен, но както и да бъде решен, не би променил изхода на спора, тъй като неоснователността на иска за установяване на вземане в размер 25 650,36 лв., представляващо обезщетение за ползване от ответника на магазин № 1, находящ се в [населено място], [улица], до [жилищен адрес] за периода 01.03.2011г. – 30.10.2013г., след като е изтекъл срокът на сключения договор за наем на имота от 30.01.1997г., претендирано в размера, уговорен в чл. 22 от договора за наем, е аргументирана след обсъждане на всички събрани доказателства, а не само въз основа на показанията на разпитания свидетел В. М.. Установяването на фактическата обстановка е обусловено от събраните и обсъдени от съдебния състав доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и изводите, до които е достигнал въззивният съд, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора и предвид релевираните във въззивната жалба оплаквания и доводи конкретна преценка на фактите и всички доказателства, а не единствено на свидетелските показания.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за касационното производство в размер 2 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1313 от 22.06.2016г. по т. дело № 846/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА Министерство на отбраната, [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/, представляваща направени разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top