7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
гр. София 08.04.2020 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 27 януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3528 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез зам. Окръжен прокурор в Окръжна прокуратура гр. Ловеч П.К. срещу решение № 127/10.06.2019 г. по в.гр.дело № 197/2019 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 92/22.02.2019 г. по гр.дело № 1561/2018 г. на Районен съд гр.Ловеч в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 3500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 31.05.2017 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се отхвърли изцяло.
В изложението/първоначално и допълнително/ са поставени правните въпроси: 1. По приложението на чл.52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, 2.Хипотезата на прекратяване на наказателното производство по реда на чл.24,ал.1,т.6 НПК, вр.т.1 от т.р. № 3/22.12.2015 г. на ВКС по т.дело № 3/2015 г. на ОСНК попада ли в приложното поле на специалната норма на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са т.2 на ППВС № 4/68 г., решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Касационна жалба е подадена и от ищеца А. Х. А., чрез адв.С. Г. срещу въззивно решение № 127/10.06.2019 г. по в.гр.дело № 197/2019 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 92/22.02.2019 г. по гр.дело № 1561/2018 г. на Ловешкия районен съд в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 3500 лв. до 7000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 31.05.2017 г. и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск от А. Х. А. против Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 3500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 31.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени решението в обжалваната част и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи до размер на сумата 7000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва.
В изложението са формулирани въпросите:1. Следва ли да бъдат подложени на самостоятелна преценка събрания пред двете инстанции фактически и доказателствен материал, както и за излагането на собствени фактически и правни изводи от въззивния съд по съществото на спора – за прилагане на критериите за справедливо обезщетение съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2. За процесуалното задължение на съда да обсъди всички установени по делото обективно съществуващи обстоятелства и да отрази в мотивите на решението си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определяне размера на обезщетението, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.3. Следва ли въззивната инстанция да анализира всяко едно от доказателствата поотделно и подробно, а също и в тяхната съвкупност при преценката за наличие на критериите за обезщетение или може да използва общи формулировки, решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са ППВС № 4/1968 г., т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК.
Всеки от жалбоподателите не е изразил становище по касационната жалба на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от жалбите е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ.
От фактическа страна е прието за установено, че на 30.04.2016 г. ищецът А. А. е участвал в ПТП, за което е съставен акт за установяване на административно нарушение № 364529/30.04.2016 г. за нарушение на чл.20,ал.2 ЗДвП. С наказателно постановление № 16-09-000358/10.05.2016 г. на Началник на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Ловеч на ищеца на основание чл.20,ал.2 ЗДвП, на основание чл.63 ЗАНН и чл.179,ал.2 ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 120 лв.
Ищецът е обжалвал наказателното постановление и с решение № 352/16.11.2016 г. по нахд № 645/2016 г. на Районен съд гр.Ловеч постановлението е отменено, като е прието, че е издадено в нарушение на процесуалните правила. Решението не е обжалвано и е влязло в сила на 19.12.2016 г.
С постановление от 27.05.2016 г. на прокурор при Районна прокуратура Ловеч е било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител, за това, че на 30.04.2016 г. около 10.35 часа на път 3505 при км.2+800 землище на [населено място], обл.Л. при управление на МПС нарушил правилата за движение и причинил по непредпазливост средна телесна повреда – трайно затрудняване движението на снагата, поради счупване на гръдна кост на В. Д. М.. С постановление за привличане на обвиняем от 07.10.2016 г. ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл.343,ал.1,б.“б“, пр.2 НК, като с последващо постановление обвинението било изменено.
Прието е, че Районна прокуратура Ловеч е внесла обвинителен акт на 05.04.2017 г., с който на ищеца А. А. е повдигнато обвинение за извършено престъпление на 30.04.2016 г. по чл.343,ал.1,б.“б“, пр.2,вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК. Образувано е нохд № 311/2017 г. на Районен съд гр. Ловеч. С протоколно определение № 394/31.05.2017 г. по нохд № 311/17 г. на Районен съд гр. Ловеч е прекратено наказателното производство по делото срещу подсъдимия А. А. на основание чл.289,ал.1,вр.чл.24,ал.1,т.6 НПК и чл.4,пар.1 от Протокол № 7 на ЕКПЧ, като са изложени мотиви, че наказателното производство е за същото деяние, за което по отношение на А. е било проведено и приключило с влязъл в сила съдебен акт административно-наказателно производство с характер на наказателно производство по смисъла на ЕКПЧ. Определението е влязло в сила на 16.06.2017 г.
Главният прокурор на РБългария е внесъл искане с вх. № 10576/23.11.2017 г. за възобновяване на нохд № 311/2017 г. на Районен съд гр.Ловеч и е образувано кнд № 555/2017 г. на Апелативен съд гр.В.Т.. С решение № 58/23.03.2018 г. Апелативен съд гр.В.Търново е оставил без уважение искането за възобновяване на делото и отмяна на постановеното по същото протоколно определение № 394/31.05.2017 г.за прекратяване на наказателното производство. Прието е, че с влизане в сила на решението по нахд № 645/2016 г. на ЛРС окончателно е бил решен въпроса за отговорността на А. за нарушението, за което е било образувано административно-наказателното производство, като независимо, че наказателното постановление е било отменено, то продължилото след влизането му в сила наказателното производство е в нарушение на принципа ne bis in idem. Решението на ВтАС е влязло в сила на 23.03.2018 г.
От районна прокуратура гр.Ловеч е постъпило искане за възобновяване на административно наказателното производство по нахд № 645/2016 г. на ЛРС и е образувано кад № 131/2018 г. на Административен съд гр.Ловеч. С решение № 130/09.06.2018 г.е отхвърлено предложението на Районна прокуратура Ловеч за възобновяване на административно-наказателното производство по нахд № 645/2016 г. на ЛРС, за отмяна на влязлото в сила на 19.12.2016 г. решение № 352/16.11.2016 г. и да прекрати производството на основание чл.72,ал.1, пр.2,вр.чл.70, б.“д“ ЗАНН като неоснователно. Решението на административен съд гр.Ловеч е влязло в сила на 09.06.2018 г.
Относно претърпените неимуществени вреди съдът е обсъдил и възприел показанията на разпитаните свидетели П. С. И., Г. С. И. и К. Г. А.. Възприето е и заключение на вещо лице по назначена съдебно-психологична експертиза.
От правна страна е прието, че спрямо ищеца А. е било проведено приключило с влязъл в сила акт административно-наказателно производство – нахд № 645/2016 г. на Районен съд гр. Ловеч. Прието е също, че в рамките на същото е била ангажирана отговорността на ищеца за нарушение по чл.179,ал.2 ЗДвП. Според въззивния съд процесното административно-наказателно производство по смисъла на чл.6,пар. 1 от ЕКПЧ и чл.4 от Протокол № 7, съобразно възприетите критерии „Енгел“ има характер на наказателно такова. Посочил е, че чл.4,пар.1 от Протокол № 7 не забранява паралелното протичане на отделни наказателни процеси срещу едно и също лице по повод същото деяние, ако по никой от тях не е постановено окончателно решение, като закрилата на принципа действа от момента на влизане в сила на първото решение, а от началото на новото преследване, когато деецът вече е „съществено засегнат“ от дейността на властите възниква състояние на нарушение на правилото. Приел е, че с влизането в законна сила на 19.12.2016 г. на решение № 352/16.11.2016 г., с което съдът е отменил наказателното постановление, като незаконосъобразно окончателно е решен въпроса за отговорността на ищеца за извършеното деяние. Приел е също, че в този смисъл са указанията, дадени в т.1 от т.решение № 3/22.12.2015 г. на ВКС по т.дело № 3/2015 г. ОСНК, че наказателно производство, образувано срещу лице по отношение на което за същото деяние е било проведено приключило с влязъл в сила акт административно-наказателно производство с характер на наказателно производство по смисъла на ЕКПЧ подлежи на прекратяване на основание чл.4,пар.1 от Протокол № 7 по реда на чл.24,ал.1,т.6 от НПК.Изведен е извод, че всички последващи действия на прокуратурата са незаконосъобразни и в нарушение на принципа non bis in idem.
Преценени са за неоснователни доводите на ответника, че прокуратурата не следва да отговаря, тъй като подобна хипотеза не е предвидена в чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ. Според съда цитираната норма предвижда всички случаи на незаконосъобразни действия, предприети след като е установено, че едно деяние не е престъпление, частен случай на което е и процесната хипотеза, когато лицето е санкционирано по административно-наказателен ред.
Съдът е приел за установено от събраните по делото доказателства, че в следствие на незаконосъобразните действия на прокуратурата ищецът е претърпял неимуществени вреди.
Относно претърпените неимуществени вреди е прието, че от свидетелските показания и заключението на вещото лице по назначената СПЕ е установено, че ищецът е бил в състояние на стрес и напрежение, което е оказало отрицателно въздействие в личен и в професионален план. Прието е също, че с факта на повдигането на обвинението в ищеца се е формирало и отчетливо притеснение, че същият може да загуби работата си, че с оглед на упоритостта на прокуратурата в ищеца е било налице и убеждение за една безкрайност на процесния случай. Посочил е, че това е обяснимо с оглед наличието на три опита спрямо ищеца да бъде търсена наказателна отговорност независимо, че е приключило административно-наказателното производство за деянието. Приел е, че ищецът е станал раздразнителен, вглъбен в проблемите си, притеснен. Съобразен е и факта, че ищецът заема публична длъжност-митничар, изискваща завишено доверие в обществото.
Въззивният съд е отчел, че на ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление по непредпазливост, което не попада в хипотеза на чл.97,т.7 НК – тежко умишлено престъпление. Преценено е за основателно възражението на прокуратурата, че ищецът е имал качеството на обвиняем/подсъдим за периода от 07.20.2016 г. до 31.05.2016 г. доколкото другите производства касаят института на възобновяването и не водят до автоматично възстановяване на това качество. Съобразено е, че за посочения период спрямо ищеца е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Прието е, че от приложената по делото заповед на Директора на Агенция „Митници“ за ищеца действително е налице опасност служебното правоотношение да бъде прекратено, но в хипотеза неотносима към процесния случай – при повдигнато обвинение за умишлено престъпление от общ характер.Отчетено е, че по делото не са представени доказателства, от които да се установи, че водените производства са станали известни на широк кръг от обществеността, извън най-близките му. Посочено е, че към настоящия момент според заключението на вещото лице депресивното състояние е преодоляно. Отчетено е и обстоятелството, че за посочените физически страдания не са представени доказателства, поради което експертът е посочил, че към настоящия момент може да се предположи, че ищецът е изпитвал характерните за подобна ситуация физически неразположения-сърцебиене, треперене, флуктуации в теглото. Според съда липсата на медицинска документация не позволява да се провери дали психическите страдания са довели и до панически пристъп, което е тежко състояние, сравнено с констатираната депресивна тревожност. Съобразено е и обстоятелството, че според свидетелските показания отрицателните преживявания на ищеца са започнали от ПТП-то, а не от предявяване на обвинението, което макар и обяснимо, доколкото са налице данни за пострадал със средна телесна повреда, както и материални щети не обосновава присъждане на обезщетение в настоящото производство.
Като е съобразил, че проведеното наказателно производство на досъдебната и съдебна фаза, както и последващите производства по възобновяване наказателното дело и административно-наказателното дело са оказали неблагоприятно въздействие спрямо ищеца и като е отчел личността, професията и социалния му статус, съдът е приел, че с оглед наличните доказателства и разпоредбата на чл.52 ЗЗД искът за неимуществени вреди е основателен в размер на сумата 3500 лв. Приел е също, че е основателна и претенцията за присъждане на законна лихва за забава, считано от 31.05.2017 г. до изплащане на вземането.
При тези съображения съдът е отменил първоинстанционното решение в уважената част на иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 3500 лв. и вместо това е отхвърлил иска над тази сума.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението на ответника.
С т.II от ППВС № 4/68 г. е прието, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 49/27.04.2011 г. по гр.дело № 697/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г. – т.II. Прието е, че с оглед на даденото тълкуване размерът на обезщетението следва да се определи, като се вземат предвид всички обстоятелства към твърдените от ищеца неимуществени вреди.
С решение № 302/04.10.2011 г. по гр.дело № 78/2011 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета задължителната съдебна практика на ВКС – т.р. № 3/22.04.2005 г. на ОСГК т.11, според която държавата отговаря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението се определя глобално по справедливост, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, в случаите на частично оправдаване. Възприета е и практиката на ППВС № 4/1968 г., както и практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, според която справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и в този смисъл той не е абстрактно понятие.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е съобразил неблагоприятното въздействие спрямо ищеца на проведеното наказателно производство на досъдебна и съдебна фаза, както и последващите производства по възобновяване на наказателното дело и административно-наказателното дело – ищецът е бил в състояние на стрес, напрежение, притеснение, че може да загуби работата си, периода, през който е продължило наказателното производство, обстоятелството, че е повдигнато обвинение за извършено престъпление по непредпазливост, което не попада в хипотезата на чл.93,т.7 НК – тежко умишлено, че по отношение на ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, обстоятелството, че не е установено водените производства да са станали известни на широк кръг от обществеността, извън най-близките му, здравословното състояние на ищеца – към момента депресивното състояние е преодоляно, съобразено е, че заема публична длъжност – митничар, която изисква завишено доверие в обществото.Изводите на съда по определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД са изцяло в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението на ответника. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не се нуждае от тълкуване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Освен това както се посочи по-горе решаващите правни изводи на въззивния съд по приложението на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ са в съответствие с трайната съдебна практика.
По правните въпроси, формулирани от ищеца А. Х. А.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
Съгласно т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстаниця е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция.Въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на всички събрани доказателства по делото. Формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил в мотивите на решението.
По същия правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.236,ал.2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която съдът е съобразил при постановяване на решението.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението на жалбоподателя-ищец.
С т.II от ППВС № 4/68 г. е прието, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С оглед на тази практика при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства относими към твърдените от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд е съобразил цитираната практика на ВС и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца е съобразил всички конкретно установени обстоятелства по делото, касаещи претърпените вреди. Подробни съображения в тази насока съдът е изложил при отговора по първия, формулиран от жалбоподателя-ответник правен въпрос, поради което намира, че не следва да ги повтаря.
По тази въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложното поле на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която е ясна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна съдебна практика и решаващите правни изводи на въззивния съд са съобразени със същата.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 609/15.01.2009 г. по т.дело № 323/2008 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е даден отговор на въпроса от какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по част от наведените доводи и възражения. Отговорено е, че въззивното решение е неправилно, като постановено при допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.188,ал.1 ГПК/отм./ и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г.
Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът се е произнесъл по всички наведени доводи и възражения на страните по делото, за което са изложени подробни мотиви. Следователно не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същия въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК са ясни и пълни и не следва да се тълкуват.По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 127/10.06.2019 г., постановено по в.гр.дело № 197/2019 г. на Ловешкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 4897/15.07.2019г. подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез зам.окръжен прокурор на Окръжна прокуратура гр.Ловеч П.К. и по касационна жалба вх. № 5452/07.08.2019 г., подадена от ищеца А. Х. А., [населено място], [улица], № 68, ап.14, ет.5, чрез адв. С. Г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: