О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
гр. София, 18.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4940/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Д. С. и В. Т. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 887 от 30.06.16г., постановено по в.гр.д.№ 830/16г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 722 от 23.02.16г., постановено по гр.д.№ 112746/12г. на Варненския районен съд, 33 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. Д. С. и В. Т. С. срещу [община] иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици по давност на реална част с площ от 705 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 10135.5403.5033 по действащата кадастрална карта на [населено място], район “А.” от 2008г.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на ищцата в първоинстанционното производство Р. С. е било предоставено право на ползване на основание ПМС № 11 от 02.03.1982г. върху хавра с площ от 0,600 дка в землището на [населено място], местност “Г.”, а с нот.акт № 115/09г. тя е призната за собственик по давностно владение на 705 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.5403.3704, целият с площ от 3897 кв.м., [населено място], м.”Б.-юг” със стар идентификатор 209. Имотът е ограден с метална мрежа на бетонни колове и в него има лозе, дръвчета и е поставен фургон. Същият се ползва от ищците от 1986г. и за него е съставен акт за частна общинска собственост през 2014г., в който е посочено, че такъв е съставен и през 2009г.
При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че към момента на влизане в сила на Конституцията от 1991г., ЗМСМА и чл.25 ЗСПЗЗ процесният имот е имал статут на държавна собственост, а по настоящем е частна общинска собственост, поради което не е могъл да бъде придобит по давност предвид разпоредбата на чл.86 ЗС и спряното течение на давностния срок с § 1 от ДР на ЗС и последващите изменения на разпоредбата до 31.12.2017г.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Станал ли е общинска собственост имот с факта на актуването му и какво следва да се докаже за опровергаване констатациите в акт; 2. Допустимо ли е едва с отговора на исковата молба да се допълва посоченото в акта за общинска собственост /А./ правно основание за придобиване на имот, когато нормата включва няколко отделни хипотези и не се ли накърняват така процесуалните права на другата страна, доколкото отсъствието на конкретика в придобивното основание на имота следва да се приеме за липса на придобивен способ на собствеността; 3. Следва ли при посочено в А. придобивно основание единствено “по начин, указан в закон” и без посочване на други правни и фактически основания, да се изпише конкретния нормативен акт и конкретната разпоредба; 4. Достатъчно ли е общината да възрази по предявен иск за собственост, че е собственик на имота, представяйки като доказателство А. или следва да докаже посоченото в него правно и фактическо основание и следва ли съдът да следи служебно за доказателствената активност на страните или може да подпомага една от тях, приемайки за доказан един факт – че имотът е общинска собственост, без доказателства за това и при оспорването му; 5. Кои факти са правно релевантни и кои норми са приложими за установяване дали определен имот е общински или държавен; 6.Налице ли е идентичност между хипотезите за придобиване на собственост “по начин, указан в закон” /чл.2, ал.1, т.7, пр.3 ЗОС/ и “имот, който не принадлежи на физическо, юридическо лице или държавата, е общинска собственост” /чл.25 ЗСПЗЗ/; 7. В този смисъл използваната дума “начин” не предвижда ли определена процедура, способ за придобиване на имущество и може ли имот, притежаващ характеристиките на държавен, да се придобие по реда на чл.25 ЗСПЗЗ; 8. В кой момент такъв имот с държавен статут, какъвто съдът е приел, че е имал към 1991г. при влизане в сила на КРБ и ЗМСМА, загубва държавническия си характер, доколкото законът изисква държавата да не е негов собственик; 9. Става ли общината ех lege собственик на земеделска земя, която няма друг собственик, т.е. не е била заявена за възстановяване или следва да се проведе съответната процедура за земите по чл.19 ЗСПЗЗ и едва след изтичането на предвидения в закона срок, общината да придобие собствеността, респ. от кой момент тя става собственик на имот по чл.19 ЗСПЗЗ; 10. Ако ищците са ангажирали доказателства, че са осъществявали фактическа власт 10 години преди съставянето на А., това достатъчно основание ли е съдът да приеме, че имотът има собственик и не е безстопанствен и чия е доказателствената активност за установяване принадлежността на имота към датата на съставяне на А.; 11. Следва ли общината, за да стане собственик на имот, да реализира посоченото в акта правно и фактическо основание или е достатъчно да състави акт за общинска собственост и може ли тя да се счита собственик в един предходен момент, дори без да е имало съставен А., в кои случаи и за кои имоти; 12. В кой момент най-рано общината може да стане собственик на имот, намиращ се в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, ако за имота няма заявени реституционни претенции; трябва ли да се изследва въпросът дали претендираният имот по давност подлежи на реституция по ЗСПЗЗ; 13. Липсата на собственик върху имот, към кой момент води до извода за собственост на общината, след като по всяко време е можело да се появи някой за възстановяване на права; 14. Може ли в такъв имот без собственик да се установи фактическа власт и да се владее, като тече давност и от кой момент започва да тече; 15. От кой момент имотът става общинска собственост по чл. 25 ЗСПЗЗ и следва да се посочи от позоваващия се на това придобивно основание, какво е конкретното правно основание; 16. Възможно ли е да се придобие имот по давност предаден за ползване по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ при липса на трансформирано право на ползване в право на собственост и при липса на заявено искане за възстановяване на бивши собственици; 17. Допустимо ли е неизлагането на мотиви в решението относно принадлежността на имота патримониума на общината и приложението разпоредбата на чл. 25 от ЗСПЗЗ, както и необсъждането на доказателства и подкрепа на този извод; 18. Относно характера на спортния имот към момента на установяване на фактическата власт от ищците и възможността при упражняващо непрекъснато владение в продължение на изискуемия се по чл. 79, ал. 1 ЗС срок да настъпят правните последици придобивната давност за имот, предаден на ищците за ползване по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но за който не е трансформирано правото на ползване в право на собственост и за който имот няма реституционни претенции; 19. Нарушил ли е В. правото на защита на ищеца, като по иска за придобивната давност е отказал да обсъди предпоставките на оригинерния способ на чл. 79 от ЗС и е ли това непроизнасяне по заявения за разглеждане спор; 20. Придава ли качеството на владелец по смисъла на чл.69, ал.1 ЗС на бившите ползватели на земеделски земи /в случай на доказано упражняване на фактическа власт/, ако за същия имот не могат да докажат в спор с трети лица материалноправните предпоставки за придобиване право на собственост на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ върху същия имот; 21. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата като недостоверни; 22. Относно необходимостта при изследване на според по делото въпрос – за придобито право на собственост в резултат на изтекла десетгодишна придобивна давност, произтичаща от установено владение върху имота и наличие на демонстриране на намерение за своене, т.е. обективиране и на двата признака на чл.68 ЗС, съдът да обсъди и прецени съдържанието на всички относими към този предмет на спора доказателства по делото; 23. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема някое доказателство за недостоверно или е достатъчно декларативно да оповести това свое възприятие; 24. Относно възможността съдът да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си във връзка с това, може ли съдът, при положение, че по спорен въпрос по делото са ангажирани доказателства, той да изненада страните, давайки разрешение по въпрос, който нито е въвеждан, нито е обсъждан от тях; 25. Съществува ли задължение за въззивния съд, като инстанция по съществото на правния спор, да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран; 26. Относно необходимостта мотивите на въззивното решение да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност и задължението на въззивния съд да направи собствени изводи по съществото на спора и повлиял на изхода на делото; 27. Допустимо ли е въззивният съд, вместо да анализира характеристиките на конкретния писмен документ /АЧОС/, обективиращ обща материалноправна норма за придобиване на собственост от страна на общината, без обосновка да приема, че имотът има държавен характер, респ. общински, респ. кои от белезите на имот, попадащ в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, водят до този основополагащ и решаващ изхода на делото извод и 28. Отсъствието на мотиви на съда относно крайните му изводи затруднява ли защитата и участието на страните в процеса, доколкото не става ясно какво приема съдът – че имотът е държавен или общински и въз основа на какви доказателства.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения поставеният от касатора правен въпрос определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая по първия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като въззивният съд не е приел, че имотът е станал общинска собственост с факта на актуването му за такъв, а че е станал общински по силата на законови разпоредби. С оглед на това не е налице и противоречие с представените във връзка с този въпрос Р № 321 по гр.д.№ 1167/10г. и Р № 541 по гр.д. № 661/09г. на ВКС, І г.о., с които е прието, че правото на собственост на общината възниква с реализиране на фактическото и правно основание за реализирането му, а не със съставянето на акт за общинска собственост. В тази връзка следва да се отбележи, че с оглед приетото от съда, че имотът е бил предоставен за ползване на ищцата от държавата на основание ПМС № 11/82г., на което обстоятелство тя и съпругът й основават фактическата си власт върху него, и до 1991г. същият е бил държавна собственост, както и че не е реституиран в полза на физически или юридически лица, всички поставени въпроси относно обстоятелството дали имотът е станал общински, кога и на какво основание, както и във връзка със съставения акт за частна общинска собственост са без значение за изхода на спора и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като изложените от съда съображения за невъзможността понастоящем имотът да бъде придобит по давност се отнасят както за общинските, така и за държавните имоти.
Поставеният въпрос за посочване характеристиките на имот, попадащ в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, които водят до извода, че той е държавен, респ. общински не предполага давенето на принципен отговор и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че според практиката на ВС и ВКС по приложението на действалата преди 1991г. нормативна уредба държавна собственост са били имотите, които не са имали установен друг собственик, вкл. селскостопанските земи, които не са били кооперативни, не са били оставени на физически лица за упражняване на селскостопанска дейност, нямали са вилен характер и не са били единствен стопански двор на кооператор /ППВС № 8//79 г., т.8 и др./.
Поставените въпроси за възможността ползуватели на имоти по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ да придобиват такива имоти по давност, респ. имат ли тези лица качеството на владелци не е решен в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС /ТР № 9/12г. на ОСГК на ВКС, Р № 125 по гр.д.№ 114/14г., І г.о., Р № 70 по гр.д.№ 5556/15г., І г.о., Р № 627 по гр.д.№ 1623/09г., І г.о. и Р № 7 по гр.д.№ 4002/15г., ІІ г.о./, тъй като и с тези решения не е прието, че такава възможност е налице по отношение на държавни или общински имоти. Същото се отнася и за представените решение от 17.12.14г. по гр.д.№ 7722/14г. на В. и решение от 23.03.15г. по гр.д.№ 33/15г. на В., постановени при различно установени по тези дела факти, а и наличието на противоречие би било без значение, след като решаващите изводи на съда са в съответствие със задължителната практика на ВКС.
Поставените редица процесуалноправни въпроси относно преценката и обсъждането на доводите на касаторите и доказателствата по делото във връзка с осъществяваната от тях фактическа власт върху имота от 1985г. до сега, респ. за мотивирането на съдебния акт в тази насока също не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като тези обстоятелства в случая са правно ирелевантни, а освен това тези въпроси са решени в съответствие с посочената многобройна практика на ВС и ВКС.
По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 887 от 30.06.16г., постановено по в.гр.д.№ 830/16г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: