О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 24.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3866/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. В., подадена чрез пълномощниците му адвокат адв.Я. и адв.З., срещу въззивно решение № 173 от 05.07.2019г. на Добричкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 301/2019г., с което е обезсилено решение № 273 от 1.03.2019г. на Добричкия районен съд по гр. д. № 782/2018 г. и е прекратено производството по исковете на В. А. В. срещу Община град Добрич по чл. 200, ал.1 от КТ за обезщетение за неимуществени вреди в размер от 50 000 лева и имуществени вреди в размер от 436,24 лева от трудова злополука, станала на 9.08.2017 г., осъден е В. А. В. да заплати на Община град Добрич разноски по член 78,ал.8 от ГПК за защита от юрисконсулт във въззивното производство в размер от 100 ( сто ) лева и делото е върнато на първоинстанционния съд за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие.
В касационната жалба се релевират доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
В приложеното към касационната жалба изложение се поддържа о касатора, че са налице условията, предвидени в чл.280, ал. 1, т. 1 и т.3 и чл. 280, ал. 2 от ГПК. Счита, че обжалваното решение слледва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.З ГПК по въпроса за точното приложение на §1, т. 1 ДР КТ и в частност „Кой е надлежният ответник по трудовия спор с правно основание чл. 200 от КТ между община и работник в нейно организационно обособено звено – Общината, Дома за стари хора или ДХД Социални услуги?“, както и по процесуалния въпрос за точното приложение на чл. 269 ГПК и по-конкрено „Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?“ Според касатора е налице противоречива съдебна практика по приложението на чл. 18а от ЗСП. В част от нея ВКС приема, че при действието на чл. 18а различните социални услуги са обособени в отделни направления със свой ръководител, като кметът на общината е техен работодател, а ръководителите на направленията са работодатели на персонала в съответната социална услуга. Макар работодателят по § 1, т. 1 КТ да не е юридическо лице, той е процесуално легитимиран като главна страна по трудови дела и е надлежен ответник по исковете, включително и на тези по чл. 200 от КТ, защото притежава по силата на специалния закон работодателска правоспособност да сключва и прекратява трудовите договори с персонала в заведенията за социални услуги . Позовава се на решение № 380/10.01.2014 г. по гр. д. № 2034/2013 г., IV г. о., решение № 467/08.01.2013 г. по гр. д. № 1565/2011 г., IV г. о. на ВКС, решение № 112/ 10.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 717/2012 г., IV г. о. Твърди, че въззивното решение не е съобразено с посочената практика и като ответник в трудовия спор според въззивния съд следва да се конституира ДХД – Социални услуги, разполагащ със специалната работодателска правоспособност. В редица други решения обаче се приема, че ответник по исковете следва да бъде Дома за стари хора, където ищецът пряко е полагал своя труд, а в други решения, се приема, че Общината следва да е ответник. Поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, предложение трето – очевидна неправилност.
Счита също, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпроса : „В случай, че злополуката е декларирана като трудова от Община Добрич и е призната с Разпореждане на НОИ за трудова между Общината и В. А. В., като това разпореждане е влязло в сила и не е обжалвано от Община Добрич, то длъжен ли е ищецът в исковата си молба да посочи защо счита посочения ответник за пасивно легитимиран да отговаря по предявеният иск с правно основание чл. 200 от КТ?“ Посочва, че по този въпрос липсва съдебна практика, но същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което е налице селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т.З от ГПК.
Ответната страна Община град Добрич, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, не е подала писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявени са искове по чл. 200 КТ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди от ищеца вследствие на злополука, настъпила по време на извършвана от него дейност в мястото му на работа – Дом за стари хора, гр. Добрич, на 9.08.2017 г. и призната по надлежния ред за трудова въз основа на декларация от 14.08.2017 г . на Община град Добрич. Исковете са насочени срещу тази община като работодател. В първоинстанционното производство не е повдигнат от страните и от съда служебно въпрос за това дали Община гр. Добрич е работодател на ищеца към настъпване на вредите и към заявяване на исковете по член 200, ал.1 от КТ.
Въззивният съд е приел, че въпросът е относим към процесуалната легитимация на ответника, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск.
След анализ на събраните в тази връзка доказателства, съдът е приел за установено, че по трудов договор № 17 от 10.11.1995 г. ищецът е постъпил на работа като шофьор в „ Дом за стари хора “ ,град Добрич. На 21.05.2001 година между него и Общинската служба по социално подпомагане, гр. Добрич- ЮЛ на издръжка от бюджета на общината по член 9,ал.1 от ЗСП ( в ред. от Дв.бр. 56 от 19.05.1998 г.) е сключен трудов договор за същата длъжност – шофьор, отново в Дом за стари хора, като заведение от структурата на ОбС „ СП “ , в което се предоставят социални услуги на територията на общината по смисъла на член 9,ал.3 от ЗСП ( в същата редакция ). Със ЗИДЗСП ( обн, Дв,бр.120 от 2001 г. ), в сила от 1.01.2003 г., са извършени промени в органите по социално подпомагане : новосъздадената Агенция за социално подпомагане е правоприемник на бившата Национална служба по социално подпомагане и на общинските й служби – § 32 от ПЗР на ЗИДЗСП. Съществуващите заведения за социални услуги, които са на общинска и/ или държавна бюджетна издръжка преминават в управление на кмета на съответната Община – работодател на персонала в тях –по корективно тълкуване на § 37 от ПЗР на ЗИДЗСП. Следователно налице е случай по член 123 от КТ. Социалните услуги са многообразни, предоставят се в общността или в специализирани институции , в т.ч. в дом за стари хора – член 36,ал.3,т.3 от ППЗСП. Според начина на финансиране са делегирани от държавата дейности, местни дейности и дейности, финансирани от други източници – член 16,ал.8 от ЗСП.
Въз основа на представените от Община град Добрич решение на Общинския съвет град Добрич от 31.01.2017 г. за приемане на бюджета на Общината за 2017 г. и издадената въз основа на него заповед № 197/ 27.02.2017 г. на Кмета за утвърждаване на тримесечното разпределение на този бюджет и бюджета на второстепенните разпоредители с бюджет ( на л. 53), съдът е приел, че с приложението ( на л.54 ) на територията на община град Добрич се извършва социална услуга „ Дом за стари хора “ като делегирана от държавата дейност. Тази и другите социални услуги по ЗСП са включени във функция „ социално осигуряване, подпомагане и грижи “ , обслужвана от Дирекция „ Хуманитарни дейности “ като второстепенен разпоредител с бюджет. Обосновал е извод, е това структуриране ( запазено и в следващите две години 2018 г. и 2019 г. с различието, че няколко детски градини стават второстепенни разпоредители също ) на извършваните на територията на общината социални услуги сочи, че икономическа обособеност е налице спрямо тази Дирекция. Посочил е, че за качеството на работодател е необходимо съответната структура да е организационно и икономически обособено образувание и да наема самостоятелно работници и служители по трудово правоотношение – § 1,т.1 от ДР на КТ. Посочените условия съществуват по отношение на Дирекцията, именована в регистъра по БУЛСТАТ – ДХД СОЦИАЛНИ УСЛУГИ ( според извлеченията на л.48 и 49 от въз.д. ). Приел е, че Дирекцията, а не Община град Добрич, се явява работодател на ищеца по смисъла на член 18а,ал.2 от ЗСП. Както вече касационната инстанция е посочила в две решения № 31 от 9.03.2018 г. по гр.д.№ 3247/2017 г. и № 214 от 21.02.2019 г. по гр.д.№ 1136/ 2018 г., двете на ІІІ,г.о на ВКС , нито кметът , нито ръководителят на социалната услуга, в лично качество, могат да бъдат работодател, съответно на ръководителя на социалната услуга, както посочва член 18а, ал.1 от ЗСП и на персонала в социалната услуга, както посочва член 18а, ал.2 от ЗСП. Първоинстанционният съд е следвало да установи, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник и да укаже на ищеца тази нередовност и начина за отстраняването й като определи срок за това. Решението като постановено по искове срещу ненадлежен ответник е процесуално недопустимо и следва да се обезсили в съгласие с член 270, ал.3 от ГПК и съобразно постановките на т.5 от ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС делото да се върне на първоинстанционния съд , който след указания за конституиране на надлежния ответник и изпълнението им да разгледа делото с негово участие.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай първият поставен от касатора въпрос представлява общо основание, но не са налице поддъжаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно константната практика на ВКС, цитирана и от касатора, и преди изменението на ЗСП с ДВ, бр. 15/2010 кметът на общината управлява социалните услуги на територията на съответната община, които са делегирани от държавата дейности и местни дейности. До влизането в сила на новия чл. 18а ЗСП от приетата организация в общината зависеше дали различните социални услуги да бъдат обособени в отделни направления със свой ръководител и дали направленията да бъдат обособени в такава степен, че техните ръководители да бъдат овластени самостоятелно да наемат работници или служители по трудово правоотношение съгласно § 1, т. 1 КТ. При действието на новия чл. 18а ЗСП различните социални услуги са обособени в отделни направления със свой ръководител, като кметът на общината е техен работодател, а ръководителите на направленията са работодатели на персонала в съответната социална услуга съгласно § 1, т. 1 КТ.
Макар работодателят по § 1, т. 1 КТ да не е юридическо лице, той именно е процесуално легитимиран като главна страна по трудови дела, но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества процесуалната легитимация на юридическото лице. То също е процесуално легитимирано да участва в делото като главна страна, но съвместно с надлежната в лицето на работодателя, тъй като ще е обвързано от съдебното решение независимо от неговото неучастие. Следователно надлежен ответник е работодателят – съответното направление при общината, отговарящо на критериите по § 1, т. 1 КТ , което предоставя услугата „Дом за стари хора“. Участието на Общината като ответник наред с работодателя е допустимо, но не задължително, тъй като ще е обвързана от съдебното решение независимо от неучастието в процеса. Предвид изложеното, като е приел, че Дирекцията, а не Община град Добрич, се явява работодател на ищеца по смисъла на член 18а,ал.2 от ЗСП и надлежен ответник, въззивият съд не е допуснал противоречиво разрешаване на правния въпрос.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. Нормите са ясни, а практиката по въпроса е уеднаквена и трайна и не се нуждае от промяна или осъвременяване.
С втория правен въпрос също не се обосновава основание за достъп до касация. Въпросът „Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?“ не обуславя решаващите изводи на съда и не съставлява обща предпоставка за достъп до касация. Съдът следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната му част.
И поставеният – трети, въпрос също не обуславя решаващите изводи на съда и не съставлява обща предпоставка за достъп до касация. Съдът не е обосновал решаващите си изводи въз основа на недостатъци на исковата моба, а въз основа на правните си заключения за това кой е работодател с оглед установените в процеса правнорелевантни факти.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 173 от 05.07.2019г. на Добричкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 301/2019г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: