5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
гр.С., 7.02 2014 г.
Върховен касационен съд на РБ, ГК, ІІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.N 6528 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] пазар и на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от № 77 от 16.05.2013г. по гр.д.№ 147/2013 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 21.12.2012 г. по гр.д. № 500/2011 г. на Шуменския окръжен съд.
[фирма], [населено място] пазар, чрез адвокат Б. С. обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено решението на първоинстанционния съд е осъдено на основание чл.59 ЗЗД да заплати на [фирма], [населено място] сумата 155 203.10 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на ремонтно – механичен цех, за периода 25.07.2006 г. до 24.06.2011 г., ведно със законната лихва, както и на основание чл.49 ЗЗД сумата 175 916.85 лв., представляваща обезщетение за нанесени повреди на цеха.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въпросите: длъжен ли е съдът да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възражения на страните, да извърши преценка на доказателствата, да изложи фактическите констатации и своите правни изводи; длъжен ли е ищецът да формулира ясно волята си при предявяване на исковата молба по отношение на признаците, индивидуализиращи спорното право, и следва ли да е налице връзка между обстоятелствената част и петитума; длъжен ли е съдът да допусне назначаването на друга експертиза при своевременно оспорване по реда на чл.200, ал.3 ГПК, в случай, че заключението на изготвената тройна експертиза страда от същите недостатъци, както допуснатата преди това единична такава, са от значение за изхода на делото, разрешени са в противоречие със задължителната съдебна практика и се решават противоречиво от съдилищата- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответната страна [фирма], [населено място] чрез пълномощника си адвокат Г. Р. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с практиката. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение Варненският апелативен съд, като е потвърдил решението на първоинстанционния съд е осъдил жалбоподателят да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл.59 ЗЗД сумата 155 203.10 лв. и на основание чл.49 ЗЗД сумата 175 916.85 лв., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от завеждане на делото, както и да заплати разноски в размер на 21 566.61 лв. Изложил е съображения, че фактическата обстановка е установена правилно от първоинстанционния съд, че правните изводи са законосъобразни и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му. Приел е, че са налице всички елементи от фактическите състави на неоснователното обогатяване за чужда сметка по смисъла на чл.59 ЗЗД и на непозволеното увреждане по см. на чл.49 ЗЗД, поради което правилно първоинстанционния съд е уважил същите до съответните размери. По въведените с въззивната жалба оплаквания за нищожност и неправилност на решението е изложил свои съображения, затова че жалбоподателят ползва имота за процесния период без основание, поради което дължи обезщетение на ответното дружество в размер установен от тройната съдебно-техническа експертиза. Изложил е съображения за неоснователност на оплакванията за некомпетентност на вещите лица и нередовност на исковата молба.
По въпроса по задължението на въззивния съд да изготви собствени мотиви в съдебния акт и за възможността да препрати към мотивите на първата инстанция по правилото на чл. 272 ГПК не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По отношение правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК е дадено разрешение в т.1 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че ГПК урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В. инстанция е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. По приложението на правилото на чл. 272 ГПК в горния контекст са постановени редица съдебни решения, включително и цитираните от касатора. В тях се приема, че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да изложи мотиви към решението, в които да даде отговор и на направените пред него оплаквания. Приема се, че когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционното решение, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съдилищата, въззивната инстанция съгласно чл. 272 ГПК може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои – ползва се от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. В настоящия случай е процедирано по този начин- съдът е възприел мотивите на първата инстанция и е препратил към тях, като е изложил собствени във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. В съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд е изложил съображения във връзка с оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционнито решение. Съответствието със задължителната практика изключва достъпа до касация на поддържаното в изложението основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По въпроса да допустимостта на въззивното решение, с което се потвърждава решение, постановено по нередовна искова молба не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба във връзка с иска по чл.59 ЗЗД, която нередовност се изразявала в несъответствие между обстоятелствената част и петитума на същата. Като е основал този иск на твърдението, че от 2005 г. е собственик на ремонтно-механичен цех, който от 2006 г. се ползва от ответника- настоящ жалбоподател без основание, че с влязло в сила решение по гр.д. № 635/2007 г. на Н. е бил уважен иск по чл.108 ЗС, като същият е бил осъден да предаде владението върху цеха на ищеца, че през 2011г. е било образувано изп.дело и на 24.06.2011 г. ищецът е бил въведен във владение на процесния цех, че за периода на неоснователното владение на цеха от ответника, същият е лишил ищеца от владението му и свързаните с това ползи в размер на средният пазарен наем за този имот, за периода 25.07.2006 г. до 24.06.2011 г., като искането е ответникът да заплати обезщетение за лишаване от ползването на цеха за процесния период. Или, ищецът достатъчно ясно е индивидуализирал предмета на делото – твърдяното материално субективно право. Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и предмета на делото, са правопораждащият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, в което се включва правото, които белези ищецът е посочил чрез основанието и петитума на иска. Затова доводът, че е нередовна исковата молба, която прави недопустимо постановеното решение е неоснователен и не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
По въпроса длъжен ли е въззивният съд да допусне назначаването на друга експертиза при своевременно оспорване по реда на чл.200, ал.3 ГПК, в случай, че заключението по изготвената тройна експертиза страда от същите недостатъци, както допусната преди това единична такава също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В настоящия случай пред въззивната инстанция не е заявено доказателствено искане за назначаване на нова експертиза. Приложените от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК касаят хипотеза на поискани във въззивната инстанция експертизи, поради което даденото в тях разрешение е неотносимо за настоящия случай.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
[фирма], [населено място], чрез адвокат Г. Д. обжалва решението на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Шуменския окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен искът по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за разликата над 175 916.85 лв. до претендираните 199 761 лв.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: по задължението на въззивния съд да изготви собствени мотиви в съдебния акт, да прецени всички доказателства и доводи на страните; неизпълнението на задължението по чл.169 ЗУТ може ли да бъде противоправно и недобросъвестността на един владелец освобождава ли го от задължението по чл.169 ЗУТ да поддържа вещта.
Ответната страна [фирма], [населено място] пазар в писмения отговор изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
По въпроса за задължението на съда по чл.236 ГПК не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В. съд е приел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и изложените съображения в частта, с която искът по чл.49 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения и до претендирания размер, като на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Изложил е собствени съображения по направените оплаквания във връзка с две от перата, които формират част от претенцията по чл.49 ЗЗД, и за които не е присъдено обезщетение. Начинът по който е процедирал въззивният съд не влиза в противоречие с приетото в задължителната практика, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, освен ако не се касае до приложението на императивна материалноправна норма. Наличието на задължителна съдебна практика, с която е дадено разрешение на поставения правен въпрос изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Съответствието със задължителната практика изключва достъпа до касация на поддържаното в изложението основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса – неизпълнението на задължението по чл.169 ЗУТ може ли да бъде противоправно и недобросъвестността на един владелец освобождава ли го от задължението по чл.169 ЗУТ да поддържа вещта. По поставения въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, тъй като този въпрос не е обусловил изхода на делото по отношение на предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Съдът е приел, че по отношение на две от перата, които са част от претенцията по чл.49 ЗЗД в размер на сумата 23 844.15 лв., за която искът е отхвърлен, не е доказан фактическия състав на посочената правна норма. Дали са налице елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД които ищецът следва да докаже, се преценява по конкретното дело с оглед събраните доказателства и след обсъждане доводите и възраженията на страните. Въпросът за доказване на елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД са въпроси, които са от значение за правилността и обосноваността на решението, поради което изведените от жалбоподателя оплаквания, са за неправилност и необоснованост на решението по чл.281, т.3 ГПК, но не са основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото разноските за касационното производство остават в тежест на страните, така както са направени.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 77 от 16.05.2013 г. по гр.д.№ 147/2013 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: