О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 09.05.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова ч.т.д. №1160 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274,ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Определение № 283 от 18.01.2018г. по в.ч.д.№ 412/2017г. на АС Велико Търново, с което е потвърдено Определение № 489 от 01.10.2017г. по т.д.№ 41/2016г. С последното първоинстанционният съд, на основание чл.77 ГПК, е осъдил [фирма], /с оглед прекратяване, на основание чл.233 ГПК, на производството по делото с протоколно определение от 05.10.2017г. – поради отказ от предявения иск с правно основание чл.694,ал.2,т.2 ТЗ/, да заплати дължимата държавна такса, която на основание чл.694,ал.7 ТЗ не се внася предварително при предявяване на иска.
С частната касационната жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Поддържа се довод, че въззивната инстанция не се произнесла по довода в частната въззивна жалба, че производството по делото е прекратено и с прекратяването му „се прекратява съществуването на делото” и по „несъществуващо” дело не могат да се извършват правно валидни действия, в това число да се постановява определение; не било обсъдено възражението му, че оспореното определение е постановено по несъществуващо дело, поради което е неправилно. Незаконосъобразен бил изводът на АС Търново, че пропускът на първоинстанционния съд да се произнесе относно държавната такса с определението за прекратяване на производството по делото, може да бъде поправен с допълнителен съдебен акт, „защото няма дело, по което да се администрира съдебен акт”.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК „поради липса на съдебна практика” по въпросите: 1/Следва ли, когато първоинстанционният съд, след като е прекратил делото поради отказ от иск, да осъди ищеца да внесе държавна такса, въпреки че съдебното дело е прекратено; 2/ В хипотезата на постановено прекратяване на делото в открито съдебно заседание поради отказ от иск, с което се прекратява дирене по установителен иск по чл.694 ТЗ, в което съдът не се е произнесъл на кого следва да се възложи отговорността за заплащане на дължимата държавна такса, съгласно чл.694,ал.7 ТЗ, допустимо ли е той да допълни определението си, като се произнесе по този въпрос извън рамките на преклузивния срок по чл.248,ал.1 ГПК и въпреки, че няма дело, по което са се администрира този съдебен акт; 3/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени в жалбата възражения.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
За да мотивира неоснователността на частната въззивна жалба, позовавайки се на Определение № 104 от 09.02.2015г. по ч.т.д.№ 112/2015г. на І т.о. на ВКС, с което е допуснато касационно обжалване, съставът на АС е приел, че съгласно чл.77 ГПК, ако страната остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране и това е задължение на съда, което той трябва да изпълни не само по време на висящността на производството, но и след приключване на делото в рамките на давностния срок. Посочил е, че с оглед на обстоятелството, че предявеният иск е с правно основание чл.694 ТЗ, държавната такса по него не се внася предварително /ал.7 на разпоредбата/ и тя следва да бъде събрана при постановяване на решението по спора или с определението за прекратяване на делото; че в случай като настоящия – когато съдът е пропуснал да стори това, той следва да го направи с допълнителен съдебен акт, а дължимата държавна такса е определена в съответствие с правилото на чл.694,ал.7 и размера на вземането, чието съществуване е било претендирано в производството.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно.
Касаторът изцяло игнорира формираната практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, на която съдилищата са се позовали.
С цитираното определение и с възприетото с него разрешение, дадено в акта по чл.290 ГПК по гр.д.№ 2944/2013г. на ІV г.о., съставите на ВКС ясно са посочили, че: „Когато страната остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът, на основание чл.77 ГПК, не само има право, но е длъжен да ги събере принудително от задължената страна, което във времево отношение може да стане, както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок; че с оглед предмета на произнасяне, видът на съдебния акт, с който се постановява принудителното събиране на разноските, е определение; че отношението между страната и съда във връзка с дължимостта на разноските за производството по делото е процесуалноправно, на власт и подчинение и съдът служебно постановява принудителното събиране на разноските по реда чл.77 ГПК, вкл. и след приключване на делото”.
С оглед на това, изключено е приложното поле на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване – т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, на която касаторът се позовава и то формално и неаргументирано.
Изводите в обжалваното определение изцяло съответстват на константната съдебна практика по приложението на чл.77 ГПК.
Въпросът, свързан с разпоредбата на чл.248 ГПК и с преклузивния срок за изменение на съдебния акт в частта за разноските изобщо не стои и не може да бъде поставян – той е извън предмета на произнасянето на окръжния и апелативния съд, които са основали своите актове на задължението по чл.77 ГПК.
Последният въпрос няма правна характеристика.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Определение № 283 от 18.01.2018г. по в.ч.д.№ 412/2017г. на АС Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: