О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 218 / 07.04.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Емануела Балевска
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 941 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № V-121/ 19.12.2014 г. по гр. д. № 780/ 2014 г. в частта, с която Бургаски окръжен съд, като изменя решение № 5/ 21.02.2014 г. по гр. д. № 1154/ 2006 г. на Бургаски районен съд:
· е осъдил Х. Я. И. и Ж. Г. И. да заплатят на Г. Я. И. на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС сумата 135 151. 27 лв. – увеличената стойност на имота, равна на пазарната оценка на построената в съсобствения УПИ двуетажна жилищна сграда с партерен етаж, като над тази сума до сумата 143 032. 27 лв. исковете са отхвърлени като погасени чрез прихващане с вземане с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата 7 881 лв. – получавани наеми за кафе-аператив в същата сграда за периода 15.07.2006 – 01.10.2010 г, ведно със законната лихва върху сумата 135 151. 27 лв. от 18.10.2010 г. до окончателното плащане;
· е осъдил Н. К. К. да заплати на Г. Я. И. на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС сумата 9 850. 36 лв. – увеличената стойност на съсобствения УПИ, равна на пазарната оценка на същата сграда;
· е осъдил С. Я. В. да заплати на Г. Я. И. на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС сумата 73 979. 86 лв. – увеличената стойност на съсобствения УПИ, равна на пазарната оценка на същата сграда;
· е осъдил С. В. К. да заплати на Г. Я. И. на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС сумата 138 104. 81 лв. – увеличената стойност на съсобствения УПИ, равна на пазарната оценка на същата сграда;
· е осъдил Н. Я. А. да заплати на Г. Я. И. на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС сумата 73 979. 86 лв. – увеличената стойност на съсобствения УПИ, равна на пазарната оценка на същата сграда и
· е оставил без разглеждане по същество възражението за прихващане на Х. Я. И. и Ж. Г. И. за суми, дължими от Г. Я. И. за ползване на съсобствените имоти в периода 01.10.2010 г. – 30.05.2013 г. и до 20.11.2014 г. – датата на приключване на съдебното дирене пред БОС.
Обжалвано е и решение № V-110/ 27.11.2015 г. по гр. д. № 1575/ 2014 г., с което Бургаски окръжен съд е оставил в сила решение № 14/ 20.05.2015 г. по гр. д. № 1154/ 2006 г, с което Бургаски районен съд е оставил без уважение молбите на Х. Я. И., Ж. Г. И., С. В. К., С. Я. В. и Н. Я. А. да бъде поправена очевидна фактическа грешка в решение № 5/ 21.02.2014 г. по гр. д. № 1154/ 2006 г. на БРС, като първоинстанционното решение бъде допълнено, че Н. К. К. и Г. Я. И. дължат законната лихва върху сумите за уравнение на дяловете на тези съделители, считано от влизане в сила на решението по извършеното с него разпределяне на делбените имоти (чл. 292 ГПК (отм.)).
I. Недоволни от решение № V-121/ 19.12.2014 г. по гр. д. № 780/ 2014 г. на БОС (въззивното решение по извършване на делбата) са съделителите, осъдени с въззивното решение.
1. Х. И. и Ж. И. искат въззивното решение по извършване на делбата да бъде допуснато до касационно обжалване в осъдителната за тях част и в частта, с която е оставено без разглеждане възражението им за прихващане при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Повдигат следните въпроси:
1. 1. Допустимо ли е само на база обсъжданата от въззивния съд нередовна от правна гледна точка паметна записка, която има характер на договор с облигационно действие, да се признае качеството на владелец на лице, което няма право на собственост върху съсобствен имот, но го застроява?
1.2.Върху какъв обект и от кой момент трето на собствеността лице, започнало и довършило строителство без надлежно учредени и признати права от собствениците, придобива качеството на владелец, макар и недобросъвестен?
1.3. Допустимо и законосъобразно ли е трето лице да завладява имот, съсобствен с общината, при положение, че съществува нормативна забрана за придобиване право на собственост по давност върху имоти, частна общинска собственост, а владението е оригинерно придобивно основание?
1.4. Необходимо ли е третото лице, което застроява чуждия имот, да уведоми съсобствениците, че започва строителството за своя сметка и за себе си, за да може от държател да стане владелец?
1.5. Кой е началният момент на погасителната давност за вземането на държателя от подобрения в чуждия имот, ако след извършване на строителството в това му качество той промени своето намерение и стане владелец?
1.6. Прекъсва ли промяната на намерението на държателя да стане владелец течението на погасителната давност за вземането му за подобренията в чуждия имот, което е възникнало и е станало изискуемо преди настъпилата промяна на намерението?
1.7. Допустимо и законосъобразно ли е в нарушение на чл. 120 ЗЗД и чл. 113 ЗЗД съдът да приеме, че при промяна в намерението започва да тече нова погасителна давност?
1.8. Допустимо ли е да се направи възражение за прихващане пред въззивната инстанция, ако производството е по реда на ГПК (отм), а вземането е по сметки между съделителите?
2. Н. К. иска въззивното решение по извършване на делбата да бъде допуснато до обжалване в осъдителната за него част за проверка на неговата правилност. Сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК по въпросите:
2.1. Прилагат ли се чл. 74, ал. 2 и чл. 72 ЗС по отношение на лице, което не е владелец?
2.2. Допустимо ли е решението, с което е уважен иск по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС по отношение на лице, което е държател, а не владелец на имота?
2.3. Когато подобрителят не оспорва чуждите права върху терена, който е застроил, съдът следва ли да изследва дали същият не владее само построената сграда и ако съдът установи, че подобрителят владее само сградата, следва ли да му присъди обезщетение по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС?
2.4. Допустимо ли е да се признае качеството на владелец на лице, което застроява чужд имот, въз основа на договор с облигационно действие, който урежда бъдещи отношения между него и съсобствениците на имота?
2.5. При спор за подобрения в чужд имот на основание чл. 72 – 74 ЗС, представляващи построена сграда, длъжен ли е съдът да изследва въпросите относно предмета, върху който се упражнява фактическата власт, като конкретизира точно върху кой обект (терена или постройката) и от кой момент приема, че е налице владение?
2.6. Допустимо ли е да се приеме, че след като строителят в чуждия имот свои само изграденото, то той е недобросъвестен владелец върху терена и нему се дължи обезщетение по правилата на чл. 74 ЗС?
2.7. От кой момент започва да тече погасителната давност за вземане от подобрения на държател, който след извършването им придобива право на собственост върху имота, върху който е извършил подобренията.
2.8. Има ли значение за определяне на качеството на едно лице на държател, добросъвестен или недобросъвестен владелец по отношение на един имот, добросъвестността или недобросъвестността при упражняване на фактическата власт върху извършените от него подобрения върху имота?
2.9. Допустимо ли е да се приеме, че след като строителят в чуждия имот свои само изграденото, то той е недобросъвестен владелец и кредитор ли е той по вземане по чл. 74 ЗС?
2.10. Владелец или държател е подобрителят в чужд имот при наличие на евентуална уговорка за последващо прехвърляне на правото на строеж върху същия, т. е. ако са налице т. нар. „търпими действия“?
3. Съделителите С. К., С. В. и Н. А. искат въззивното решение по извършване на делбата да бъде допуснато до касационно обжалване в осъдителните за тях части. Също сочат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и повдигат следните въпроси:
3.1. В какво качество съделителят Г. И. е построил процесната сграда през 2001 г. – добросъвестен владелец, недобросъвестен владелец, държател или гестор?
3.2. До къде се разпростира отговорността на тези касатори-съсобственици на имота по отношение на направените от Г. И. подобрения – по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената стойност в следствие на подобренията стойност на сградата или увеличената стойност на имота?
3.3. Върху какъв обект и от кой момент третото по отношение на съсобствеността лице, започнало и довършило строителството без надлежно учредено право на строеж, би могло да придобие качеството на владелец?
3.4. Въпросът за приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със запазване на съдържанието на тълкувателните договорни клаузи в т. нар. „паметна записка“ в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните?
3.5. Въпросът за началния момент на приложението на погасителната давност за вземането на подобрителя Г. И. и за извършените от него подобрения?
3.6. Следва ли претенцията по сметки да бъде конкретизирана от предявилия тази претенция като основание и размер или може нейният размер да бъде определен от вещо лице?
3.7. В случаите, когато предявеното облигационно искане за подобрения няма общо с делбения имот и е предявено от лице, което няма качеството на съсобственик към момента на извършване на подобренията, допустимо ли е този иск да бъде разгледан в делбеното производство?
Ответникът по тази група касационни жалби Г. И. възразява по допускането на касационното обжалване на въззивното решение. Не намира, че въпросите отговарят на общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира разноски (500 лв.).
II. Съделителите Х. и Ж. И., както и съделителите С. К., С. В. и Н. А. са останали недоволни и от решение № V-110/ 27.11.2015 г. по гр. д. № 1575/ 2014 г. БОС.
Съпрузите И. искат въззивното решение, с което е оставено в сила първоинстанционното решение по отхвърлената молба по чл. 192 ГПК (отм.), да бъде допуснато до обжалване по въпросите:
1.1. Длъжен ли е съдът служебно да следи за приложението на задължителните за него указания, че върху сумите по уравнение на дяловете се дължи законна лихва от датата на влизане в сила на решението по чл. 292 ГПК (отм), дадени с ППлВС № 4/ 1964 г. на ВС и ТР № 34/ 1971 г. на ВС?
1.2. Длъжен ли е съделителят да е направил искане за присъждане на законната лихва от влизане в сила на решението по чл. 292 ГПК (отм.) или съдът има служебно задължение да ги пресъди?
1.3. Каква е защитата на съделителят срещу решението по чл. 292 ГПК (отм.), с което съдът е пропуснал да пресъди такава законна лихва?
1.4. Непълно или постановено при очевидна фактическа грешка е решението по чл. 292 ГПК (отм.), с което съдът е пропуснал да пресъди такава законна лихва?
1.5. Как се определя цената на иска за пресъждане на законната лихва върху решението по чл. 292 ГПК (отм.), с което с разпределението на делбените имоти са пресъдени суми в уравнение на дела на съделител?
1.6. Кой следва да понесе последиците от неизпълнение на служебното задължение на съда с решението по чл. 292 ГПК (отм.) да пресъди законната лихва?
Съпрузите И. считат въпросите обуславящи изводите на въззивния съд в това решение. По въпрос 1.1. извеждат допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК с доводите, че ППлВС № 4/ 1964 г. е със запазено (задължително) действие за съдилищата, а въззивното решение му противоречи. По въпрос 1.2. – обосновават допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с довода, че въззивното решение противоречи на ТР № 34/ 1971 г. на ВС. По останалите въпроси (1. 3. – 1.6) – обосновават допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Другите съделители, които обжалват и това решение, искането да бъде допуснато до касационен контрол с въпросите:
1.1. За служебното задължение на съда да пресъди законна лихва върху сумите по уравнение на дяловете при решението по чл. 292 ГПК (отм).
1.2. За същността на понятието очевидна фактическа грешка – дали същото се ограничава единствено до несъответствието между формираната воля на съда и отразената в писмения текст на решението или очевидна фактическа грешка има и когато има несъответствие между изразената от съда воля в мотивите и в диспозитива на решението?
Тези трима касатори считат въпросите обуславящи въззивното решение и извеждат допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК с практика, цитирана в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответникът по тази група касационни жалби Г. И. възразява по искането за допускане на касационното обжалване и на това въззивно решение. Намира, че с решение № 168/ 02.08.2013 г. по гр. д. № 580/ 2012 г. ВКС, ГК, IV-то отд. е даден пълен и изчерпателен отговор на въпроса, кога решението е постановено при очевидна фактическа грешка, а обсъждането на частните случаи, които освен това не попадат в приложното поле на чл. 192 ГПК (отм), а сега чл. 247 ГПК, изключват допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендира разноски.
От втория ответник по тази група касационни жалби Н. К. К. не постъпва писмен отговор.
I. По искането за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по извършване на делбата.
Предметът на касационно обжалване на това въззивно решение е ограничен – касационните жалби се ограничават до претенциите по сметки, предявени от Г. И., разглеждани съвместно с делбения иск и от двете инстанции по същество по реда на ГПК (отм.) – § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК. К. жалби са с допустим предмет – осъдителните искове, разгледани при условията на чл. 286 ГПК (отм.) са с цена над 5 000 лв. Подадени са от легитимирани страни – ответниците, срещу които тези искове са уважени (частично) с въззивното решение. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на въззивните жалби, но е изключено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
При решаването на спора, с който е сезиран, въззивният съд е съобразил липсата на спор относно факта на строителството на цялата сграда с труд и средства на ответника по касация Г. И. към момент, в който той е нямал никакви вещни права. Своя дял в съсобствеността този съделител придобива по правоприемство от общината след завършването на сградата. В. съд е съобразил, че спорът е концентриран върху качеството, в което Г. И. е построил сградата – държател или владелец; съответно добросъвестен или недобросъвестен.
При решаването на спора въззивният съд е обосновал презумпцията на чл. 69 ЗС, която предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съобразил е указанията в нейното приложение, дадени ППлВС № 6/ 27.12.1974 г. Приел е, че то е със запазено (задължително за съдилищата) действие, защото разтълкуваните правни норми не са изменяни и е сходна компетентността на ВКС при постановяването на тълкувателни решения (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) с компетентността на ВС при постановяването на тълкувателни постановления (чл. 59 ЗУС (отм.)). След това въззивният съд е обсъдил събраните доказателства (писмени, събрани чрез т. нар. „паметна записка“ и гласни, събрани чрез разпит на свидетелите), не намирайки, че те провеждат пълно обратно доказване, годно да опровергае презюмирания факт. Така е квалифицирал ответника по касация Г. И. като владелец, извършил подобренията в чужд имот.
В. съд е изследвал съдържанието на т. нар. „паметна записка“, за да изключи неговото качество на добросъвестен владелец (чл. 70 ЗС). Съобразил е, че този документ е подписан от част от съделителите (наследниците на А. А.) и Г. И., квалифицирайки го като ненаименован договор между тези лица. Не е приел да представлява юридическо основание, годно да направи Г. И. собственик на построеното, – изразената воля е по бъдещи намерения за прехвърляне на вещни права. Приел е, че в случая се касае за липса на форма изобщо, а не за форма с пороци по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС – договорът по „паметната записка“ е сключен в проста писмена форма.
След това въззивният съд е приел, че ответникът по касация Г. И. е извършил строителството със знанието и без тяхното противопоставяне, въпреки че касаторите Х. и Ж. И. не са били съгласни. Така е обосновал приложението на чл. 74, ал. 2 ЗС. Чрез препращане към чл. 72 ЗС законодателят признава на недобросъвестния владелец вземане за подобренията в чуждия имот в размер на увеличената стойност на вещта. В. съд е определил увеличената стойност на вещта в следствие построяването на сградата според заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице А.. Получената стойност е разпределил между касаторите съобразно дяловете в съсобствеността.
В. съд е отхвърлил възражението за погасителна давност, направено от касаторите. Позовал се е отново на ППлВС № 6/ 27.12.1974 г., съгласно което „вземането на владелеца, извършил подобрения в чуждия имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред“. В. съд е приел, че владението на ответника по касация Г. И. е смутено на 13.09.2006 г. – датата, на откритото съдебно заседание, в което той е конституиран като ответник по делбените искове. Към 18.10.2010 г. – датата, на която той е предявил своите претенции срещу останалите съделители и е поискал те да бъдат разгледани по делбеното дело – не е изтекъл общият 5-годишен срок на погасителната давност, с която се ползват всички вземания от неоснователно обогатяване (чл. 110 ЗЗД).
След като е приел, че вземанията по осъдителните искове на ответника по касация Г. И. срещу касаторите Х. и Ж. И. с правна квалификация чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС са възникнали и съществуват до сумата 143 03 27 лв., въззивният съд е пристъпил към обсъждане на съдебните възражения за прихващане, направени от тези касатори при условията на евентуалност.
В обжалваното решение е извършил прихващане с насрещно вземане с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата 7 881 лв. – получени от ответника по касация наеми в периода 15.07.2006 г. – 01.10.2010 г. за съсобствения обект кафе-аператив (ресторант) с кредитори касаторите Х. и Ж. И.. Съобразил е, че вземането, обект на извършеното компенсаторно изявление, също е предмет на претенция по сметки, установявайки неговото основание и размер според събраните по делото доказателства.
В обжалваното решение въззивният съд е оставил без разглеждане по същество другото (евентуално) възражение за прихващане на касаторите Х. и Ж. И.. Приел е, че то е въведено след изтичане на срока по чл. 286 ГПК (отм.) и има за предмет компенсаторно вземане с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС, чийто фактически състав касаторите Х. и Ж. И. твърдят да се осъществява след изтичане на този срок. Позовал се е и на разясненията, дадени с ППлВС № 7/ 1973 г.
Това са мотивите, при които въззивният съд е приел, че вземането с правна квалификация чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС по иска на ответника по касация Г. И. срещу касаторите Х. и Ж. И. е погасено чрез прихващане с вземането по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата 7 881 лв., което е и допустим предмет на компенсация. Този иск е уважен до сумата 135 151. 27 лв. (непогасената след компенсацията част), като е оставено без разглеждане недопустимото възражение за прихващане с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва да групира въпросите, които касаторите повдигат по исканията да се допусне касационното обжалване на въззивното решение по извършване на делбата. В първата група са тези, които не обуславят изводите на въззивния съд в обжалваната част от решението. Това са въпроси № № 1.2, 1.3, 1.4, 1.5, 1.6, 1.7, 1.8, 2.3, 2.5, 2.6, 2.7, 2.8 и 2.9. Във втората група са тези, които проявяват касационни оплаквания. Това са въпроси № № 1.1, 2.1, 2.2, 2.4, 2.10, 3.1, 3.2, 3.3, 3.4, 3.5, 3.6, 3.7. Следва да се отбележи, че касаторите Х. и Ж. И. не повдигат въпрос, който да е от значение за мотивите, при които въззивният съд е приел за недопустимо едното от двете техни (евентуални) възражения за прихващане.
Съгласно т. 1 ТР №1/ 19.02.2010 г. ВКС, ОСГТК по гр.д. № 1/ 2009 г., посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от тези в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Непосочването на правните въпроси от значение за изхода на конкретното дело или заявяването на касационни оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без необходимост да се обсъждат допълнителните основания в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Изложеното изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК по искането за допускане касационното обжалване на въззивното решение по извършване на делбата.
II. По искането за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното по чл. 192 ГПК (отм).
Настоящият състав намира, че и тези касационни жалби са с допустим предмет (арг. от чл. 192, ал. 3 ГПК (отм)). Подадени са в от легитимирани страни – съделителите, чието право на поправяне на първоинстанционното решение по реда на очевидната фактическа грешка въззивното решение отрича. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, но повдигнатите от касаторите по тази група жалби въпроси не са обуславящи за изводите на въззивния съд.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени молбите от касаторите Х. и Ж. И. и от останалите трима касатори, въззивният съд е квалифицирал исканията по тях за поправяне на пропуска на съда да пресъди с решението по чл. 292 ГПК (отм) и законната лихва върху сумите в уравнение на дяловете на съделителите като такива да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в решението (чл. 192, ал. 1 – ал. 3 ГПК (отм.)). Изложил е мотиви, че не такъв е порокът на решението. Решението по чл. 292 ГПК (отм), с което съдът е пропуснал да изпълни своето (служебно) задължение е непълно, а не постановено при очевидна фактическа грешка. Установил е да съвпадат неговите крайни изводи с тези на първоинстанционния съд, че молбите са неоснователни. Недопустимо е непълното решение да бъде поправяно безсрочно от съда, който го е постановил. Такава възможност съществува само при решението, постановено при очевидна фактическа грешка. Искането за допълване на решението чл. 193, ал. 1 ГПК (отм.) обвързва с едномесечен срок, а този срок е изтекъл, доколкото първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта по пресъдените суми в уравнение на дяловете на съделителите. То е било обжалвано в частта по приложения способ за извършване на делбата – по чл. 292 ГПК (отм.). Суспензивният ефект на въззивните жалби е породил компетентност на въззивния съд да разгледа (повторно като инстанция по същество) единствено въпроса, следва ли делбените имоти да бъдат разпределени между съделителите; не и въпроса за сумите в уравнение на дяловете, а първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила. Молбите на касаторите, че с решението по чл. 292 ГПК (отм.) следва да им бъде пресъдена и законна лихва, са подадени след постановяване на въззивното решение и далече след изтичане на едномесечния срок по чл. 193, ал. 1 ГПК (отм.).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че крайните изводи на въззивния съд са надградени върху изходната тълкувателна позиция, че жалбата срещу решението, с което съдът е разпределил съсобствените имоти между съделителите и при оплаквания (само) за незаконосъобразност на решението по приложения способ за извършване на делбата, не поражда суспензивен ефект за частта от решението по чл. 292 ГПК (отм.), а сега чл. 353 ГПК относно паричното уравнение на дяловете. Въпросите, повдигнати от тези касатори, са различни. Те са без отношение към основополагащия извод на въззивния съд. Това изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК и това решение да бъде допуснато до касационен контрол. Обсъждането на сочените допълнителни по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК е излишно.
I.. По разноските.
При този изход на делото в тежест на касаторите следва да се възложат разноските, които ответникът по касация Г. И. е извършил в производството по обжалване на основното решение. Гражданската отговорност за тези разноски е деликтна и касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № V-121/ 19.12.2014 г. по гр. д. № 780/ 2014 г. и на решение № V-110/ 27.11.2015 г. по гр. д. № 1575/ 2014 г. по описа на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА Х. Я. И., Ж. Г. И., Н. К. К., С. В. К., С. Я. В. и Н. Я. А. да заплатят солидарно на Г. Я. И. сумата 500 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.