О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№218
гр. София, 07.05.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 579 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 397 от 14.11.2018г. по гр.д. № 583/2018г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 531 от 02.05.2018г. по гр.д.№ 1600/2017г. на Пазарджишки районен съд за отхвърляне на предявения от Г. А. Г. против В. Г. Г. и Д. Н. Г. иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху 28/1056 ид.ч. от дворно място в [населено място] с площ * кв.м., съставляващо парцел *-* в кв. * по регулационния план на града, заедно с апартамент № * в блок „Б” на трети етаж от жилищната сграда, построена в дворното място, който апартамент е с площ 53,50 кв.м., заедно с принадлежащото му мазе № *, разположено в партерния етаж на блок „Б”, със застроена площ * кв.м. и с припадащите се 5,16/159,55 ид.ч. от общите части на сградата; както и върху гараж № * в партерния етаж на блок „А”, с площ * кв.м. заедно с припадащите му се 2,51/135,87 ид.ч. от общите части на сградата. Касационната жалба е подадена от ищеца Г. А. Г. чрез адв.П., назначен за служебен защитник по Закона за правната помощ. В нея се поддържа, че решението е неправилно. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1,т.1 и по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответниците В. Г. Г. и Д. Н. Г. поддържат в писмения си отговор, изготвен от адв. Б., че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявен е ревандикационен иск. Ищецът твърди, че е собственик по давност на процесните имоти – апартамент, гараж и идеални части от дворното място, като давностното владение е започнало на 23.12.1997г., когато е изготвен акт обр.16 за сградата и е продължило до месец септември 2010г., когато ищецът напуснал жилището след нотариална покана, отправена от ответника. Поддържа се, че ищецът и покойната му съпруга, заедно със сина си /ответника В. Г./ се включили през 1995г. в строителството на два съседни апартамента в [населено място]; ищецът и съпругата му сключили договор за строителство със СД „Делтастрой-Гемишев и сие” за апартамент № * и заплащали всички необходими вноски, както и изпълнили довършителните работи в периода от октомври 1997г. до септември 1998г., когато се нанесли да живеят. Едва през 2008г. ищецът разбрал, че за жилището е издаден нотариален акт, който е на името на ответника.
Приложените писмени доказателства установяват сключването на договор за строителство от ищеца на 03.07.1995г., извършени плащания по него в размер на 653 488 лв. /неденоминирани/, както и извършено на 25.04.1997г. с нотариален акт прехвърляне на идеалните части от дворното място и правото на строеж за обектите от строителната фирма на ответника В. Г.. Не се спори, че ищецът и съпругата му, починала на 17.05.2010г., са живели в апартамента, както и че ищецът го е напуснал през септември 2010г. и понастоящем живее в жилище в [населено място], закупено със средства на сина му.
Съдът е приел, че осъществяваната от ищеца фактическа власт в периода 1998г. – 2010г. не съставлява владение, а е упражнявана на основание договор за заем за послужване с ответника, така че има характеристиките на държане. В този смисъл са непротиворечивите свидетелски показания на А. Г. – дъщеря на ищеца, на К. Г. – представител на строителната фирма и на М. К.. Анализът на показанията на горепосочените свидетели /най-вече тези на дъщерята на ищеца и на управителя на дружеството – строител/ сочи, че ищецът е знаел и е бил съгласен правото на собственост върху жилището да се прехвърли на сина му, който от своя страна е поел задължение да се грижи за родителите си. С оглед на това съдът е преценил, че презумпцията на чл. 69 ЗС в случая е опровергана – фактическата власт не е осъществявана за себе си, с намерение са своене. Извършените плащания в полза на строителя създават само облигационни отношения, а разходите по поддържането на имота и заплащането на консумативи за него не са достатъчни, за да установят манифестиране на собственически права спрямо ответника. По тези съображения, предвид липсата на субективния елемент на владението, съдът е намерил иска за неоснователен, без да обсъжда останалите предпоставки на придобивната давност.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият правен въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, е: може ли съдът да основава решението си на обстоятелство, което ответникът не е заявил като възражение срещу иска в отговора на исковата молба. Визираното обстоятелство е съществуването на неформален договор за заем за послужване между страните относно ползването на жилището. Вярно е, че ответникът в отговора не е изтъкнал съществуването на такъв договор, но е обосновал живеенето на родителите си в апартамента със синовния си дълг да се грижи за тях. В нотариалната покана, изпратена до ищеца за опразване на жилището, приложена с исковата молба, е направено волеизявление за прекратяване на договора за заем за послужване. Въззивният съд, след обсъждане на доказателствата за субективния елемент на владението, е приел, че такъв липсва, защото ищецът е държател – допуснат е в имота от собственика по силата на неформален договор за заем за послужване. Дори да се приеме, че съдът е извършил квалификация на отношенията между страните, подвеждайки ги като такива по неформален договор за заем за послужване, без това да е изрично поддържано от ответника, то не е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, което да се е отразило на изхода на спора. В крайна сметка решаващият извод е, че ищецът не е упражнявал фактическа власт с намерение за своене и този извод се налага от преценката на събраните доказателства. Така че, мотивът за наличие на такъв договор не е определящ за изхода на спора. Поради това касационно обжалване по този въпрос не може да се допусне, защото липсва общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК – разрешаване на материален или процесуален въпрос, обуславящ изхода на спора.
Вторият, повдигнат от касатора, въпрос е за задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните при постановяване на решението си, както и за доказателствената тежест на всяка страна да установи фактите, от които черпи изгодните за себе си последици. Въпросът е обоснован с недоказването от страна на ответника, че е съществувал неформален договор за заем за послужване за имота – не е ясно кога и между кого е сключен, какъв е предмета му, срока му, кога е предадена вещта; наведен е и довод, че такъв договор не би могъл да е неформален, тъй като е над 5 000лв. Както бе посочено по-горе, съществуването на такъв договор не е твърдение на ответника, което е дължал да докаже, а е извод на съда от данните по делото. Освен това, доказването на предпоставките на придобивната давност е в тежест на ищеца и именно поради непровеждането на това доказване искът е отхвърлен. Тук може да се допълни, че тезата на ищеца за придобиване чрез владение в периода 1998 – 2010г. е несъстоятелна и поради безспорното изгубване на фактическата власт през 2010г. за повече от 6 месеца, което съгласно чл. 81 ЗС прекъсва давността .
Следващите въпроси, за които се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК са продължение на предходния: 1/ неформален договор за заем за послужване за имот на стойност над 5000лв. противопоставим ли е на владелеца, който твърди, че е осъществявал фактическа власт с намерение за своене и го е придобил по давност, а собственикът /заемодател/ твърди формално наличието на такъв договор, но не доказва съществуването му; 2/ с какви доказателствени средства е допустимо установяването на договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД когато предметът му е имот на стойност над 5000лв. Тези въпроси не са включени в спорния предмет по делото и не са обсъждани от съда. Наред с вече изложеното, поставянето на тези въпроси показва неразбиране значението на думата „неформален” договор, а от друга страна не държи сметка, че ограниченията по чл.164, т.3 ГПК за доказване на договори на стойност над 5000лв. не важат за роднини по права линия, каквито са страните.
На последно място касаторът застъпва становище за очевидна неправилност на обжалвания акт, която обосновава отново с приетото от съда съществуване на неформален договор за заем за послужване. Предвид гореизложеното относно тази част от мотивите на съда, не е налице визираното основание за допускане на касационен контрол.
В обобщение, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
В полза на ответниците следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 397 от 14.11.2018г. по гр.д. № 583/2018г. на Пазарджишки окръжен съд по касационната жалба на Г. А. Г. .
ОСЪЖДА Г. А. Г. ЕГН [ЕГН] да заплати на В. Г. Г. и Д. Н. Г., двамата от [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, ап.12, сумата 1200/хиляда и двеста/лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: