4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
София, 16.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 10 декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 4434 /2019 година
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Е. Й. К. против определение № 2301 от 07.07.2019 г. по гр.д.№ 2813/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 11.03.2018 г. по гр.д.№ 9902/2015 г. на Софийски градски съд, с което е върната подадената от нея въззивна жалба вх. № 34810 от 12.03.2018 г.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила, тъй като не е съобразено, че почивните дни не се броят при изчисляване на сроковете, че не дължи държавна такса за въззивна жалба щом е внесла такса по иска и, че освобождаване от държавна такса не е ограничено със срок. Основното оплакване е за неправилност, тъй като към момента на подаване на въззивната жалба, с която е поискано освобождаване от държавна такса, съдът не се е произнесъл по това искане.
В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие с чл. 70 ГПК, че е поставена в неравноправно положение в противоречие с чл. 6 от КРБ и чл. 14 от КДПЧОС, за това, че не й е осигурен достъп до съд и право на защита поради това, че тя не разполага с необходимите средства, че с обжалваното решение не й е гарантиран достъпът до съд и справедлив процес.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК и я преценява като допустима.
Данните по делото са следните:
Въззивното решение е съобщено на Е. Й. К. на 28.02.2017 г. Тя е подала в срок възивна жалба против решението на 12.03.2017 г. , която е оставена без движение с разпореждане от 19.03.2017 г. за внасяне на държавна такса за въззивното обжалване в размер на 865,44 лв. Съобщение за изправяне на тази нередовност на въззивната жалба е връчено на пълномощникът на К. – адв. Н. А. В. на 23.04.2018 г. Разпореждането за оставяне на въззивната жалба без движение от 19.03.2017 г. е обжалвано с частна жалба вх.№ 57738 от 25.04.2018 г., която е оставена без разглеждане с определението по ч. гр.д.№ 4324/2018 г. на САС, потвърдено с определение по ч. гр.д.№ 4457/2018 г. на ВКС, І гр.о.
След връщане на делото в първата инстанция, съдът с определение от 19.12.2018 г. е дал указания на Е. К. да внесе дължимата държавна такса за въззивно обжалване съгласно чл. 18, ал.1 от Тарифа за таксите и разноските, които се събират от съдилищата по ГПК. Този нормативен акт предвижда, че за въззивно обжалване се събира държавна такса в размер на половината от таксата, събрана за разглеждане на делото пред първа инстанция. В конкретният случай дължимата държавна такса е 50% от 1730,87 лв., т.е. 866,44 лв. Дадени са указания квитанцията за платена държавна такса да се представи в едноседмичен срок от съобщението, както и пълномощно за адвокат В.. Това съобщение е връчено на адв. В. на 29.01.2019 г. С молба от 04.02.1019 г. и приложена към нея декларация, Е. К. е потвърдила подаването на възивната жалба от адвокат В.. На 08.02.2019 г., Е. К. е представила в съда и пълномощно за адвокат В.. На 19.02.2019 г. К. е подала молба за освобождаване от държавна такса с приложена молба-декларация за материалното й състояние. В молбата твърди, че е била уведомена от адвоката си за внасяне на дължимата държавна такса на 18.02.2010 г. С разпореждане от 11.03.2019 г. е върната въззивната жалба поради неизпълнение на дадените указания за внасяне на държавна такса за въззивната жалба в определения едноседмичен срок.
За да постанови обжалваното определение, въззивната инстанция е приела, че указанията за внасяне на дължимата държавна такса са съобщени на пълномощникът на страната, предвид извършеното потвърждаване на процесуалните действия, извършени от него. Съдът е приел, че в най-благоприятния за К. случай, тя е била уведомена за задължението да внесе държавна такса най-късно на 08.02.2019 г. и едноседмичния срок за изпълнение на указанията е изтекъл на 15.02.2019 г. – петък, а искането за освобождаване на държавна такса е направено едва на 19.02.2010 г. – след изтичане на срока.
Съгласно чл. 64, ал.1 ГПК извършените процесуални действия след изтичане на определения срок не се вземат предвид от съда. В конкретният случай искането за освобождаване от държавна такса е направено след изтичане на определения от съда срок за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване. Начинът, по който се броят сроковете по ГПК е указан в чл. 60 ГПК. Когато срокът е определен в седмици, той изтича в съответния ден на последната седмица – чл. 60, ал.4 ГПК. Не кореспондира с нормативната уредба изложеното в касационната частна жалба, че през почивните дни срокът не тече. Съгласно нормата на чл. 61, ал.2 ГПК в сила от 01.11.2017 г. Сроковете спират да текат за страните през дните, обявени за официални празници по чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда, както и по време на съдебната ваканция по чл. 329, ал. 1 от Закона за съдебната власт, с изключение на сроковете по делата по чл. 329, ал. 3 от Закона за съдебната власт. Съботните и неделните дни се на между официални празници, посочени в чл. 154, ал.1 КТ. Отделно от това, тази норма е отменена със ЗИДГПК /ДВ бр. 65 от 2018 г., в сила от 1.09.2018 г. През периода, кота е текъл едноседмичният срок – от 08.02.2019 до 19.02.2019 г. нормата вече не е действала. Тъй като първия повдигнат въпрос в изложението, дали определеният срок тече събота и неделя, не отговаря на нормативната уредба, той не е основание за допускане до касация.
Второто твърдение се отнася до нарушение на нормата на чл. 70 ГПК и е свързано с въпроса за задължението да се плати държавна такса за въззивно обжалване. Жалбоподателката счита, че не дължи заплащане на държавна такса за възивно обжалване, защото е внесла такава за разглеждане на иска пред първа инстанция. Това становище също не намира опора в нормативната уредба. За всяка инстанция се заплаща отделна държавна такса, определена в размерите, посочени в чл. 18, ал.1 от Тарифа за таксите и разноските, които се събират от съдилищата по ГПК. Съдът няма право да даде ход на жалбата, ако не е представена квитанция за внесена държавна такса – виж чл. 262, ал.2 във вр. с чл. 261 т.4 ГПК. Тъй като и поставеният въпрос по чл. 70 ГПК не намира опора в нормативната уредба, не е основание за допускане до касация. Действията на съда са съобразени с нормативната уредба, цитирана по-голе и съдебната практика по приложението й.
Третия въпрос касае приложението на нормата на чл. 83 ГПК. Тази норма не поставя срок, в който страната може да иска освобождаване от държавна такса, защото за внасяне на държавна такса, съдът определя срок – чл. 262, ал.1 ГПК. При пропускането на този срок, възивната жалба се връща – чл. 262, ал.2 ГПК. Извършените след определения срок процесуални действия не се вземат предвид от съда – 64, ал-.1 ГПК. Така въпросът дали чл. 83 ГПК поставя срок е ирелевантен за изхода от спора и не обуславя касационно обжалване.
Твърденията на жалбоподателката, че с обжалваното определение не й е осигурен достъп до съд и право на защита поради това, че тя не разполага с необходимите средства и, че не й е гарантиран справедлив процес, не намират опора във фактите по делото. Частната жалбоподателка е подала въззивна жалба в срок и е имала възможност да поиска освобождаване от държавна такса и при позитивен отговор на съда, въззивната й жалба да бъде пренесена в горната инстанция, но не се е възползвала от нормативно уредените възможности, предвидена в чл. 83 ГПК в рамките на определените срокове, съгласно чл. 262, ал.1 ГПК, поради което съдът е процедирал съобразно нормата на ал.2 от същия текст. Нарушение на нормите на КРБ и на КЗПЧОС има тогава, когато страната е действала съобразно установените правни норми, но въпреки това обективно е била лишена от достъп на съд поради липса на средства. Когато поради пропуск на страната тя е лишена от възможност за обжалване не са нарушени нито КРБ нито КЗПЧОС. В случая искането от жалбоподателката е заявено след изтичане на определения срок за внасяне на държавна такса и съдът е съобразил с нормативно установената забрана в чл. 64, ал.1 ГПК. Жалбоподателката е имала и възможност на иска продължаване на срока или възстановяване на срока, от които възможности също не се е възползвала. Исковото производство е двустранно и правата на страните следва да са еднакво гарантирани, за да се осигури принципа на равнопоставеност. На задължението на едната страна да внесе дължимата държавна такса за обжалване кореспондира правото на другата страна да се придвижи редовната жалба в горна инстанция или ако е нередовна – да бъде върната, за да влезе обжалваният съдебен акт в сила и да се стабилизира.
Предвид изложеното не е налице противоречие на обжалваното определение с чл. 6 КРБ и чл. 14 КЗПЧОС и със съдебната практика по приложението им, т.е. не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване, поради което, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2301 от 07.07.2019 г. по гр.д.№ 2813/2019 г. на Софийски апелативен съд по частна касационна жалба, подадена от Е. Й. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: