4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
София, 16.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1632 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. Д. С., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Л. Ш., против определение № 5 от 2 януари 2018 г., постановено по ч.гр.д. № 2489 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., с което е отменено определение № 6777 от 3 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 13912 по описа на районния съд в [населено място] за 2016 г., за оставяне без уважение искането на Е. И. С. за изменение на решение № 2002 от 17 май 2017 г., постановено по същото дело на районния съд в [населено място] в частта за разноските, като вместо него е отхвърлено искането на К. С. за присъждане на разноски в производството пред районния съд на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, и С. е осъдена да заплати на Е. С. сума в размер на 15 лева разноски за заплатена държавна такса по частната жалба пред въззивната инстанция.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение, като се твърди, че между страните по делото е налице разногласие по всеки въпрос, касаещ режима на упражняване на родителските права, включително и относно пътуванията на децата в чужбина. Подробно се разяснява, че за споровете между страните свидетелстват редица обстоятелства, установени с документи по делото. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че в определението на въззивния съд са дадени отговори на въпроси от обуславящо значение за делото, разрешени в противоречие с практиката на ВС в тълкувателно решение и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а и заради допусната очевидна неправилност.
В отговор на жалбата ответникът Е. И. С., представляван адв. В. Н. Б., изразява становище за нейната недопустимост и неоснователност.
Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на К. Д. С. срещу Е. И. С., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 59, ал. 9, вр. ал. 2 СК, и по чл. 127а СК за промяна местоживеенето на децата Д. Е. С. и Р. Е. С. при тяхната майка на посочен адрес в Германия, постановяване на заместващо съгласието на бащата разрешение за пътуване на децата в чужбина, без ограничение в броя на пътуванията, извън територията на Република България и за издаване на необходимите международни паспорти на децата. С решение № 2002 от 17 май 2017 г., постановено по първоинстанционното гр.д. № 13912 по описа на районния съд в [населено място] за 2016 г., исковете са уважени и са присъдени разноски в тежест на ответника Е. С. за сумата 791 лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. С молба от 8 юни 2017 г. Е. С. е поискал от съда изменение на постановеното решение в частта за разноските, като бъде отхвърлено искането на ищцата за присъждането им в негова тежест, тъй като ответникът не е оспорил иска и не е дал повод за завеждането му. С определение от 3 юли 2017 г. съдът е оставил искането без уважение.
С обжалваното въззивно определение се приема, че ответникът не е дал повод за завеждане на иска за изменение на местоживеенето на децата. Счетено е, че необходимостта от завеждането на исковете е била обусловена от настъпила обективна промяна в адресната регистрация и постоянното местопребиваване на майката. По иска по чл. 127а, ал. 2 СК се сочи, че ответникът е изразил становище за недопустимост на претенцията, тъй като има издадени задгранични паспорти на децата, които са валидни до юли 2018 г., а и е налице спогодба между страните, с която е договорено даването на съгласие за пътуване. Ответникът е представил доказателства, че е дал такова съгласие и същото е безсрочно, като липсват данни да е отказал съдействие за подаване на документи за снабдяване с нови задгранични паспорти. Приема се, че становището за недопустимост на претенцията поради преждевременното й завеждане не е равнозначно на нейното оспорване.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Не съставлява основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване първият посочен от жалбоподателката въпрос – ответникът станал ли е с поведението си повод за завеждането на двата кумулативно предявени и уважени с влязло в сила решение искове, тъй като въпросът е фактически и с него се търси разрешаване на въпроса по същество. Въпросът има характера на оплакване за неправилност на въззивното определение, а не на правен въпрос, чийто отговор ще допринесе за уеднаквяването на съдебната практика или за развитието на правото и точното прилагане на закона в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Да се отговори предварително дали ответникът по конкретното дело е дал повод за завеждането на иска означава да се даде разрешение по предмета на частното производство без да е преодоляна фазата по селекция на касационната жалба с оглед изричното препращане на чл. 278, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК към режима на обжалването на решенията.
Вторият от поставените въпроси: следва ли преценката по спорове, свързани с небрачни искове, възникнали на основание прекратени брачни отношения, във връзка с основателно или неоснователно предизвикан правен спор от ответника, да е идентична с преценката на поведението на ответника в общото гражданско производство, за което СК не се явява специален закон, за който се твърди да е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г., ОСГК, ВС, и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, не е отправен към действително правно разрешение на въззивния съд, а е относим към мотивите на първоинстанционния, в които се тълкуват действията на ответника по иска в контекста на отношенията между страните. Във въззивното определение съдът приема други разрешения, които не са станали предмет на питане от страна на частната жалбоподателка. Ето защо липсва основание за допускане на касационното обжалване по това питане. За пълнота на изложението следва да се посочи, че посоченото тълкувателно решение на ВС, в т. 3, е постановено във връзка с необходимостта практиката на съдилищата да бъде уеднаквена относно начина на присъждане на разноските по делата при брачния иск и свързаните с него искания за запазване на родителските права, за мерките относно децата и за предоставяне на семейното жилище, както и при случаите, когато брачният иск е съединен с иск за издръжка и с исковете по чл. 51, ал. 1 /отм./ и чл. 52 /отм./ ЗЛС, когато тези искове бъдат уважени, отхвърлени или уважени частично. ВС дава еднозначния отговор, че при брачния иск и свързаните с него искания за запазване на родителските права, за мерките относно децата и за предоставяне на семейното жилище, относно начина на присъждане на разноските важат разпорежданията на чл. 270 ГПК /отм./, независимо от това как и в чия полза ще бъде разрешен въпросът за запазване на родителските права, за мерките относно децата и за предоставяне на семейното жилище. Прието е, че единствено в случаите, когато някоя от страните обжалва решението само във връзка с исканията за запазване на родителските права, за мерките относно децата или за предоставяне на семейното жилище, във втората инстанция направените разноски ще бъдат присъдени съгласно чл. 64 ГПК /отм./. Следователно, поставеният от жалбоподателката проблем не е бил предмет на тълкуване. По аргумент от последното заключение на ВС обаче явно е разбирането, че при самостоятелно производство по чл. 54, ал. 3 /отм./ ЗЛС при възникване на нови обстоятелства във връзка с предоставяне на родителски права, по мерките относно упражняването на родителските права, и по личните отношения между децата и родителите се прилагат общите правила на гражданския процес за присъждане на разноски.
Твърдението, че обжалваното определение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (в редакция след изменението на ГПК с ДВ бр. 86/2017 г.), не се обосновава. Соченото основание е заявено бланкетно и с общо препращане към наведените оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт като основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Основанията за неправилност на съдебните решения, респ. определения, се различават от въведеното с измененията в ГПК с ДВ бр. 86/2017 г. в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК допълнително основание за допускане на касационно обжалване, допълнителното основание не ги преповтаря, а и новелата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не съдържа правило, което да освобождава жалбоподателя от задължението да обоснове твърдението си за допусната в обжалвания съдебен акт очевидна неправилност.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 5 от 2 януари 2018 г., постановено по ч.гр.д. № 2489 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: