О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
София, 17.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1810/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], против решение №282 от 24.10.2014 г., постановено по в.т.д. №387/2014г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и че е необосновано. Излагат се съображения, че от събраните по делото доказателства се установява, че гражданското дружеството между страните е прекратено на основание чл.363 б.а ЗЗД. Сочи се, че ответната кооперация е била недобросъвестна страна при изпълнението на договора за дружество, което ангажира нейната отговорност по чл.364 ЗЗД за направените разноски и за вредите, които касаторът е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи. Твърди се, че решението е непълно, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по исковете за вреди и пропуснати ползи, които според касатора не са обусловени от прекратяването на гражданското дружество. Поддържа се, че в нарушение на практиката на ВКС по чл.124 ал.1 ГПК, въззивният състав е приел за недопустимо разглеждането на инцидентния установителен иск, включен от първоинстанционния съд в предмета на спора по реда на чл.372 ал.2 ГПК.
На първо място в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи, че правният извод на съда, с който е отречено правото на ищеца да иска изменение на иска по чл.214 ал.1 изр.3 ГПК противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №87 по т.д.№688/2010г. на ВКС, І т.о. и в решение №151/17.07.2013г. по гр.д.№574/2012г. на ВКС, ІV г.о. На второ място в изложението е поставен следния материалноправен въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона: „Дали обусловеността на иска за разноски на съдружника от съществуването на дружеството, се отнася и до исковете за вреди и пропуснати ползи между съдружниците от деликт или неизпълнение на задълженията в рамките на действащото дружество?”.
Касаторът е депозирал молба на 29.01.2016г., в която излага съображения, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе дали договора за дружество е бил прекратен. К. състав не обсъжда молбата, тъй като същата е подадена след изтичането на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответната Кооперация „С.”-С., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Сочи се, че ищецът не е правил искане за изменение на предявения с исковата молба иск, по което решаващият съд да е формирал мотиви или диспозитив, поради което хипотезата на чл.214 ГПК е неприложима за настоящия спор. Излагат се съображения, че потвърждавайки първоинстанционното решение относно претенцията за вреди, въззивният съд е потвърдил извода на първата инстанция, че такива вреди не са установени по делото. Същевременно се посочват доводи за правилността на обжалваното решение и за липсата на касационните основания по чл.281 т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение на Варненски апелативен съд е обезсилено решение №248/11.03.2014г. по т.д.№2527/2012г. на Варненски окръжен съд в частта му, с която е прието за установено в отношенията между [фирма] и Кооперация „С.”-С. несъществуването на сключения договор между страните за гражданско дружество от 25.09.2001г. с оглед прекратяването на дружеството на осн. чл.363 б.а ЗЗД, считано от м.юли 2010г. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в частта му, с която ответната кооперация е осъдена да заплати на ищеца [фирма] сумата 13 598.24 лв. – представляваща част от направените от ищеца разноски за дружествени работи по договора от 25.09.2001г. и вместо него е постановено отхвърляне на иска до размер на присъдената сума от 13 598.24 лв. Въззивният съд е потвърдил решението на Варненски ОС в останалите му части. С решение №321/19.11.2014г. на осн. чл.247 ГПК е добавен израза „прекратява производството по предявения инцидентен установителен иск”, а с решение №19/27.01.2015г. е отхвърлена като неоснователна молбата на [фирма] по чл.250 ГПК за допълване на решението. Решение №321/19.11.2014г. и решение №19/27.01.2015г. не са обжалвани и са влезли в сила.
В атакуваното решение въззивният състав е приел за установено, че на 25.09.2001г. между страните по делото е бил сключен Договор за съвместна работа и сътрудничество, по силата който ищецът [фирма] е предоставил за съвместната дейност текстилни машини и финансови средства, а ответната Кооперация „С.” е предоставила производствени и спомагателни помещения, транспорт и механизация за нуждите на производството. За да отхвърли изцяло предявените от ищеца искове по чл.364 ЗЗД за разноски и вреди, претърпени от ищеца във връзка с воденето на дружествените работи, въззивният състав е посочил, че условие за изискуемостта на вземанията на съдружника по чл.364 ЗЗД е прекратяването на дружеството. Съдът е изложил мотиви, че от събраните по делото доказателства не се установява прекратяването на гражданското дружество на някое от предвидените в чл.363 ЗЗД основания, поради което е приел, че предявените искове са неоснователни.
На процесуално основание съдът е обезсилил първоинстанционното решение, с което е уважен инцидентния установителен иск за установяване прекратяването на дружеството на основание чл.363 б.а ЗЗД, считано от м.юли 2010г. и е прекратил производството по този иск. В обжалваното решение е посочено, че с исковата молба ищецът не е твърдял, че договорът е прекратен, което не е било оспорено от ответника с отговора на исковата молба. Въззивният състав е посочил, че предпоставка за разглеждане на инцидентен установителен иск, включен в предмета на спора с допълнителна искова молба по чл.372 ал.2 ГПК, е оспорено с отговора на исковата молба правоотношение. Имайки предвид липсата на оспорване на твърдението на ищеца в исковата молба, че страните са във валидни договорни отношения, въззивният съд е приел за недопустимо разглеждането на инцидентния установителен иск по реда на чл.372 ал.2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед направените твърдения в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че съдът не е приложил разпоредбата на чл.214 ал.1 изр.3 ГПК, което е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №87 по т.д.№688/2010г. на ВКС, І т.о. и в решение №151/17.07.2013г. по гр.д.№574/2012г. на ВКС, ІV г.о. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В случая касаторът въобще не е поставил въпрос, за който да може да се прецени дали същият е от значение за изхода на делото и дали е решен в противоречие с практиката на ВКС. Отделно следва да се има предвид, че съдът е обосновал недопустимостта на инцидентния установителен иск с липсата на предпоставките на чл.372 ал.2 ГПК за неговото приемане, като в тази връзка практиката на ВКС по чл.214 ал.1 ГПК се явява неотносима за спора.
Поставеният от касатора въпрос: „Дали обусловеността на иска за разноски на съдружника от съществуването на дружеството, се отнася и до исковете за вреди и пропуснати ползи между съдружниците от деликт или неизпълнение на задълженията в рамките на действащото дружество?”може да се приеме като материалноправен въпрос от значение за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, доколкото в мотивите на обжалваното решение е посочено, че „основните искове по чл.364 ЗЗД са обусловени прекратяването на дружеството”. От посоченото следва извода, че въззивният съд приема за неоснователна претенцията за вреди по чл.364 ЗЗД по същите съображения, поради които приема за неоснователна претенцията за разноски.
Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, двете хипотези на чл.280 ал.1 т.3 ГПК –точното приложение за закона и развитието на правото, формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Твърденията на касатора, че липсва съдебна практика по въпроса, както и че въпросът е от значение за развитието на правото, не са достатъчни да обосноват наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Касаторът не излага аргументи защо счита, че задължителната практика на ВКС относно прекратяването на дружеството като предпоставка за изискуемост на претенцията за разноски, не е относима и за изискуемостта на претенцията за вреди, при положение, че възмездяването на съдружника за разноски и вреди, е регламентирано с една и съща разпоредба на чл.364 ЗЗД. В тази връзка настоящият състав намира, че не са налице кумулативно предвидените условия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация с оглед поставения въпрос.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №282 от 24.10.2014 г., постановено по в.т.д. №387/2014г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :