О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№219
София, 20.12.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като изслуша докладваното от съдия Мринова ч.гр.д. № 4689 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх.№ 21322 от 30.11.2018 г. на П. Д. Т., управител на наследството на Д. И. И. и пълномощник на В. А. Г., Е. А. И. и В. С. Х. против определение № 3645 от 22.11.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 4885 по описа за 2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 14.09.2018 г. по гр.д. № 9913/2018 г. на Софийски градски съд, ГО за прекратяване на производството по делото..
Частна касационна жалба е процесуално допустима – насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване при условията на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателите е надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, спазен е срокът по чл.275, ал.1 ГПК.
За да прецени наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:
При постановяване на атакуваното определение Софийски апелативен съд е констатирал, че съдебното производство е образувано по искова молба на П. Д. Т. като управител на наследството на Д. И. И. и В. А. Г., Е. А. И. и В. С. Х. като наследници на Д. И. И. срещу Е. Н. Н. и В. А. С., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за установяване, че първият ответник не е собственик на процесните недвижими имоти и за установяване нищожността на описаните сделки с тези имоти. Исковете са основани на твърденията, че наследодателката Д. И. И. е била собственик на подробно описаните недвижими имоти, като първият ответник Е. Н. като наследник на Н. Н. не ги е придобил по силата на договор за продажба, обективиран в нотариален акт №31/21.02.2003г. на нотариус рег.№ 391, тъй като този договор е нищожен – сключен от несобственик /продавачът И. Д. Г. се е легитимирал като собственик с обявено за нищожно завещание, изходящо от Д. И. И. и обезсилен констативен нотариален акт/ и в нарушение на добрите нрави. Претендират и прогласяване нищожността на този договор, както и на последващия договор за продажба, обективиран в нотариален акт №100/12.05.2003 г. на рег.№ 263, с който Н. Н. е продал имотите на ответницата В. А. С., поради нарушаване на добрите нрави /знание, че завещанието е нищожно/ , липса на съгласие, липса на представителна власт, симулация, нарушение на закона – липса на декларация за произход на парите и за задължения към държавата.
С влязло в сила съдебно решение по гр.д.№ 10709/2005 г. по описа на СРС, 69 състав саморъчното завещание от 15.11.2002 г. на Д. И. И. в полза на И. Д. Г. е обявено за нищожно, а издаденият въз основа на това завещание констативен нотариален акт е обезсилен, като ответниците по настоящото дело са били ответници и по това дело. С влязло в сила съдебно решение от 27.06.2016 г. по гр.д.№720/2013 г. по описа на СГС, I-21 състав е отхвърлен предявения от адв.П. Т. като управител на наследството на Д. И. И. против В. А. С. иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване на собствеността на наследниците по закон на Д. И. И. върху процесните недвижими имоти и предаването на владението върху тях, като решението е постановено при участието на Н. В. Н. като трето лице помагач на ответницата. Искът е отхвърлен, тъй като е прието, че ответницата В. А. С. е придобила имотите по давност.
При тези данни апелативният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че исковете са недопустими. Изложил е съображения, че с влизане в сила на решението по ревандикационния иск със сила на пресъдено нещо между страните е решен въпросът относно правото на собственост върху процесните имоти, като е отречено претендираното от ищците право на собственост и е установено правото на собственост на ответницата В. С., придобито на оригинерно основание – давностно владение. За начало на давността е прието придобиването на владението въз основа на договора за продажба на имотите, обективиран в нотариален акт №100/2003 г., сключен с Н. В. Н.. Предявяване на нов иск /О./ за защита на правото на собственост на ищците като наследници по закон на Д. И. срещу В. С. и Н. Н. е недопустим поради формираната сила на пресъдено нещо между главните страни /чл.299, ал.1 вр. чл.298 ГПК/ и поради установителна сила на решението в отношенията между ищците и Н. Н., респ. наследника му по закон Е. Н. /чл.223, ал.1 ГПК/. Допълнително съдът е формирал извод, че дори Н. Н. да не беше участвал в производството по чл.108 ЗС, респ. постановеното съдебно решение, с което е отречено правото на собственост на ищците да нямаше действие по отношение на него, за ищците липсва правен интерес от установяване, че Н. В. Н. не е придобил собствеността върху тези имоти по силата на договора за продажба с И. Д. Г. /нотариален акт № 31/2003 г./, тъй като с този иск не могат да защитят претендираното от тях право на собственост. За допустимостта на установителните искове, вкл. установителен иск за собственост, още повече отрицателен установителен иск за собственост, е необходимо наличие на правен интерес, т.е. ищците следва да защитават свое гарантирано от закона субективно право, което се отрича от ответниците. С оглед наведените в исковата молба твърдения не може да се направи извод, че ищците излагат обстоятелства за притежавано от тях право, изключващи установеното със сила на пресъдено нещо придобиване на оригинерно правно основание на собствеността върху процесните имоти от В. С.. Евентуалното прогласяване нищожността на сделката, по силата на която С. е придобила имотите или установяването, че нейният праводател не е бил собственик на тези имоти, респ. не би могъл да й ги прехвърли, по никакъв начин не би променило така установеното правно положение.
Апелативният съд е намерил за неоснователни изтъкнатите в частната въззивна жалба доводи за наличие на правен интерес от така предявените искове, тъй като посочената цел от предявените искове – доказване, че „не е имало владение изобщо“ и „при нищожните договори липсва основание за владение“, не обуславя правен интерес. Всички изложени твърдения и оспорвания на факта на владението, осъществявано от В. С. върху процесните имоти, е следвало да бъдат наведени в производство по иска с правно основание чл.108 ЗС. Наследственото правоприемство, посочено в жалбата като ново основание за защитаваното право на собственост на ищците върху процесните имоти, не е самостоятелно и не е ново придобивно основание, тъй като именно на основание притежаваното от наследодателката им Д. И. /придобито въз основа на подробно описаните нотариални актове/ право на собственост и качеството им на наследници по закон е предявен и ревандикационният иск срещу В. С.. С влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.108 ЗС е отречено правото на собственост на ищците на посоченото основание, тъй като то е придобито от ответницата по давност. Поради формираната сила на пресъдено нещо тези въпроси не могат да бъдат пререшавани, поради което липсва правен интерес от предявените искове за установяване, че праводателят на ответницата не е бил собственик на тези имоти и за установяване нищожност на договори за продажба на процесните имоти.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят следните въпроси:
1) допустим ли е отрицателен установителен иск за нищожност на придобивно основание на ответника, ако с уважаването му ще се установи правото на собственост на ищците;
2) нищожността на придобивното основание на ответника променя ли вида на владението и отменя ли основанието за владение;
3) допустим ли е иск за нищожност на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 100 от 12.05.2003 г., ако нс него се отрича правото на собственост на В. С., придобито чрез добросъвестно владение.
Считат, че по поставения въпрос въззивното определение противоречи на т.1 от Тълкувателно решение № 8/2012 г., в което е посочено, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, а в настоящия случа при установяване на нищожност на договора за продажба отпада основанието за владение, още повече за добросъвестно владение.
Твърдяното противоречие с практиката на ВКС не е налице. Въззивният съд е формирал извод за недопустимост на исковете не защото ищците нямат правен интерес от предявяването им по смисъла на посоченото тълкувателно решение, а защото обстоятелствата от които извеждат правния си интерес, са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по ревандикационния иск против В. С. и установителното действие на същото решение с третото лице-помагач Н. Н., чийто универсален правоприемник е ответника Е. Н.. Тези изводи на съда съответстват на практиката на ВКС, че когато ищецът обосновава правото на собственост на реплики срещу възражения на ответника, той е длъжен да изчерпи своите реплики, тъй като те не са основания за придобиване на правото на собственост, а защита срещу възраженията на ответника, съответно съществуването на правото на собственост не може да бъде признато в нов процес на основание реплики, които ищецът е могъл да направи срещу възраженията на ответника в предходния процес /определение № 780/23.10.2014 г. по ч.гр.д. № 5990/2014 г., ІV г.о./.
Поради изложеното липсва основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение на Софийски апелативен съд.
С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3645 от 22.11.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 4885 по описа за 2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ