О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
София, 24. 04. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2325 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Х. А. срещу въззивно решение № 18 от 11.01.2013 г. по възз. гр.д. № 1037 /2012 г. на Плевенския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 1361 от 26.09.2012 г. по гр.д. № 3325 /2012 г. по описа на Плевенския районен съд, с което е уважен иск на Й. К. П. срещу Л. Х. А. с правно основание чл.108 ЗС за помещение с площ 19.89 кв.м. в средата на източната половина на мазата и за помещение с площ 6.84 кв.м. в северната част на тавана (на жилищната сграда, от която страните притежават отделни етажи), обозначени на скица на вещо лице.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна э е починала в хода на въззивното производство и като нейни правоприемници са конституирани от съда наследниците и по закон – съпруг Г. А. П. и дъщеря З. Г. Д..
Насрещните страни твърдят в отговор, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението.
Касационната жалба е допустима, т.к. е обжалвано въззивно решение, искът е оценяем и цената му не е по-ниска от 5 000 лева, видно от посочената цена на иска и платените държавни такси.
Ищецът основава иска си на твърдения, че е собственик по наследство на втория етаж от жилищната сграда и на процесните помещения в сутерена и тавана, които са принадлежности към него, които са придобити от наследодателя и в резултат на правни сделки и делба, ответникът е наследник на собствениците на първия етаж, които са го придобили в резултат на правни сделки и делба, заедно с други принадлежащи помещения в западната част на тавана и мазата и че ответникът упражнява фактическа власт върху процесните помещения без основание и пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил доводите на Л. Х. А. за неправилност на първоинстанционното решение ии е изложил съображения за тяхната неоснователност : че с договор за групов строеж и договор за доброволна делба на жилищната сграда от 1971 г. наследодателите на страните са постигнали съгласие за прекратяването на съсобствеността върху процесната сграда – на двата отделни етажа от нея и принадлежащите към първия етаж западна половина от сутерена (мазата) и тавана и на втория етаж – източна половина от сутерена (мазата) и тавана и по 1 /2 ид.ч. от дворното място, въззивният съд е тълкувал волята на страните, отразени в правните сделки, по реда на чл.20 от ЗЗД; от заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза съдът е установил местоположението и площта на двете помещения (че се намират в източните половини на сутерена и тавана и не са общи части), при съпоставяне на волята на наследодателите, изразена в договора за доброволна делба и заключението на СТЕ въззивният съд е формирал извод за правилност на изводите на първоинстанционния съд, че процесните помещения са част от източната част на сутерена и тавана, поставени са в дял на наследодателя на ищеца, съответно – не са определени за общо ползване, че от свидетелските показания, изявленията на ответника (Л. Х. А.) и подписан от него съставен от полицейски служител констативен протокол, че първоинстанционният съд правилно е приел за установено, че ответникът, чиито права се основават на наследяване на неговия баща, държи в общите помещения вещи, които са принадлежали на неговия баща и така упражнява фактическа власт без основание.
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
1. Материалноправен: може ли да бъде обект на владение помещение, което няма врата (преходно е) и е физически достъпно за страните в производството (етажните собственици), за който твърди, че е разрешен в противоречие с приетото в посочени съдебни решения на ВКС Въпросът е обуславящ – упражняването на фактическа власт на такъв обект е прието за владение (без правно основание).
Няма обаче противоречие между приетото в обжалваното решение и приетото с решение № 241 от 10.04.2006 г по гр.д. № 892 /2006 г., І г.о., с което е разгледана различна хипотеза – на упражняване на фактическа власт върху самостоятелни обекти в една сграда (етажна собственост) в резултат на разпределение на ползването по реда на чл.32 ЗС, за което е прието, че не представлява владение, че с това (разпределение и упражняване на фактическа власт) не се предава владение, а се постига съгласие само за разпределение на ползването на съсобствената вещ; при това няма манифестиране и противопоставяне на намерение за владение.
Няма противоречие и между приетото в обжалваното решение и приетото с посоченото решение № 269 от 31.03.2009 г по гр.д. № 1257 /2008 г., ІV г.о., с което също е разгледана различна хипотеза и е прието нещо различно: че владението на вещ и от двамата съсобственици е в съответствие с правилото на чл.31,ал.1 ЗС.
2. Материалноправен : дали съгласно чл.20 ЗЗД въззивният съд правилно е установил волята на страните в договора за доброволна делба от 11.05.1971 г., за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 89 от 17.07.2009 г по т.д. № 523 /2008 г., ІІ т.о. и с решение № 300 от 07.05.2009 г по гр.д. № 30 /2008 г., ІІІ г.о..
Въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а представлява оплакване за неправилно приложение на материалния закон – правилото на чл.20 ЗЗД. Правен въпрос би бил дали въззивният съд е следвало да тълкува волята и как, дали тълкуване на определени уговорки (с посочване на съдържанието им) съответства на действителната воля, която страните по сделките са изразили..
Следва да се отбележи и че въззивният съд не е допуснал противоречие с посочените решения : той е тълкувал уговорките за разпределението на помещенията в сутерена и тавана, за да изясни действителната воля на страните към момента на изразяването и (стр.6 и 7 на въззивното решение) и е обосновал своите изводи за съдържанието на уговорките.
3. Процесуалноправен: допустимо ли е въззивният съд да основава решението си на показанията на свидетел (в първоинстанционното производство), който във въззивно производство има вече процесуалното качество на страна в процеса.
Ищцата е починала на 25.09.2012 г. след приключване на съдебното дирене в първата инстанция на 10.09.2012 г. и един ден преди обявяването на съдебното решение на 26.09.2012 г.
Въпросът не е обуславящ, т.к. въззивният съд не е обсъждал показанията на този свидетел, за да извършва свои изводи, а по доводи на Л. Х. А. за неправилност на първоинстанционното решение е обсъждал изводите на първоинстанционния съд и е приел, че фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд се основават на съвкупна преценка на събраните от него по делото доказателства и че изводите му са обосновани и правилни.
От изложеното следва извод, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски, а искането на насрещните страни за присъждане на направените в това производство разноски за процесуално представителство е основателно за сумата 200 лева, чието уговаряне и заплащане е доказано с представения договор за това.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 18 от 11.01.2013 г. по възз. гр.д. № 1037 /2012 г. на Плевенския окръжен съд, г.о.
Осъжда Л. Х. А. да заплати на Г. А. П. и З. Г. Д. сумата 200 (двеста лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.