О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
гр. София, 15.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5745/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № VІ-77 от 15.07.15г., постановено по в.гр.д.№ 716/15г. на Бургаския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 5 от 24.06.14г. и допълнително решение № 5 от 15.10.14г., постановени по гр.д. № 726/07г. на Бургаския районен съд.
С първото решение първоинстанционният съд е осъдил [фирма] да предаде на С. Т. Д. и Й. В. Д. владението на УПИ V-713, кв.17 по плана [населено място], в.з. „М. б.” с площ от 1285 кв.м. и на изградената в него двуетажна масивна жилищна сграда с РЗП 520 кв.м., както и да им заплати обезщетение за лишаване от право на ползване на имотите в размер на 1215 лв. за периода 01.01.07г. – 22.03.07г., като е оставил без уважение възражението на ответника по чл.72, ал.3 ЗС за признаване правото му на задържане на имотите до заплащане на сумата 32 759.68 лв., представляваща тяхната увеличена стойност, вследствие на извършени в тях подобрения преди 14.10.04г. С допълнителното решение е оставено без уважение възражението на ответника по чл.72, ал.3 ЗС за признаване правото му на задържане на имотите до заплащане на сумата 42 000 лв., представляваща сборна стойност на извършени подобрения след 14.10.04г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 41/2000г., ищците в първоинстанционното производство са придобили правото на собственост върху процесните дворно място и жилищна сграда в режим на съпружеска имуществена общност. На 19.06.01г. между страните е сключен предварителен договор, по силата на който ищците са се задължили да прехвърлят на ответното дружество собствеността върху процесните имоти, като е постигнато съгласие договорът да се смята за сключен с изплащане на левовата равностойност на 5000 щ.д., което не е сторено. С влязло в сила решение от 19.12.08г. по гр.д. № 20/08г. Бургаският апелативен съд е отхвърлил иска на дружеството срещу първия ищец за заплащане на сумата 53 770 лв. като недължимо платена по предварителния договор, приемайки че няма доказателства тази сума да е платена, като е уважил иска за сумата 33059 лв., представляваща стойността на извършени от него довършителни работи и подобрения на основание чл.55, ал.1 ЗЗД – при начална липса на основание, тъй като е приел, че предварителният договор не е породил правно действие. С решение по гр.д.№ 1353/12г. на Бургаския окръжен съд е отхвърлен като неоснователен искът на дружеството по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесните имоти и че ответното дружество и понастоящем упражнява фактическа власт върху тях без правно основание, като е приел, че предварителният договор не е произвел действие и се е позовал на упражненото от него в настоящото производство право на задържане на имота до заплащане на направени в него подобрения. С оглед на това е приет за основателен и обусловения иск на ищците по чл.59 ЗЗД до размер на 1215 лв., както и че ответникът няма право на задържане на процесните имоти до заплащане на извършени от него подобрения в тях, тъй като не е имал качеството на добросъвестен подобрител по силата на чл.70, ал.3, вр. с чл.72 ЗС. Изложени са и съображения, че след 2004г. дружеството е било държател на имота, а не негов владелец и че право на задържане на имот до заплащане на подобренията в него имат само добросъвестният владелец, владелецът по предварителен договор и недобросъвестният владелец, извършил подобрения със съгласието на собственика.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. за естеството и обхвата на служебното и диспозитивното начало в процеса, респ. попада ли в правомощията на съда да доразвива исковата претенция в хода на производството по делото чрез подменяне на един юридически факт с друг и изменение на основанието на иска, както и да подменя основанието и петитума на иска чрез подменяне на един юридически факт с друг и най вече с обстоятелства, извлечени от други съдебни производства; 2. притежава ли въззивният съд правомощия да се позовава на твърдения на някоя от страните, независимо от това дали са доказани от страната в рамките на протеклото производство, в това число на съдебни актове от други производства; 3. дали и при какви хипотези може да се поставя знак на равенство между лице – подобрител на един недвижим имот и лице – владелец на недвижим имот; 4 правилно и обосновано ли е решение, постановено въз основа на мотиви от други съдебни състави между същите страни, но със съвсем различен предмет, като се има предвид, че съгласно чл.298, ал.1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание и 5. правилно и обосновано ли е за един и същ недвижим имот, с едни и същи спорещи страни да бъдат признати за дължими извършените подобрения и довършителни работи за частичен период от време.
Ответниците по жалбата не са подали отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК /такъв е подаден след неговото изтичане/.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Според диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба /срв. дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения/.
В случая поставените от касаторите правни въпроси не обуславят изхода на спора и не са решени в противоречие с представената задължителна практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй във връзка с посочените в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки релевантни доводи не са изложени и същите не са налице.
По първите три поставени въпроса във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като решаващият съд не е доразвил исковата претенция чрез подменяне на един юридически факт с друг, не е подменил основанието и петитума на предявените искове, нито се е позовал на недоказани твърдения на страните. Направеният от съда извод, че упражненото право на задържане имплицитно съдържа признание за упражняване на фактическа власт върху имота, във връзка с който се поставят тези въпроси, е по съществото на спора и има отношение към обосноваността на съдебния акт. Освен това в решението е посочено кои категории лица имат право на задържане на недвижим имот до заплащане на направените от тях подобрения в имота, а съдът не е приравнил владелците с подобрителите на един имот.
Останалите два въпроса са по съществото на правния спор и също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване като по отношение на тях следва да се отбележи, че в случая въззивният съд е направил собствени фактически и правни изводи по предмета на спора и се е позовал на обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения по водените между страните предходни дела, а не на техните мотиви. Освен това според практиката на ВКС няма пречки на едно лице да му бъдат признати права за извършени подобрения в недвижим имот за определен период от време, а за последващ период да не му бъдат признати такива права с оглед различните качества на лицето, които то е имало през различните периоди от време или поради наличие на други факти.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на № VІ-77 от 15.07.15г., постановено по в.гр.д.№ 716/15г. на Бургаския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: