О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
гр. София, 21.01.2019 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Никова ч. гр. д. № 3986 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 4229 от 28.09.2018 г. на Л. А. О. и Л. Г.Б. чрез адвокат Д. К. У. от САК и адвокат П. М. от АК – С. срещу Определение № 969 от 05.09.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 292/2018 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено първоинстанционно определение на РС – Смолян по чл. 129, ал. 3 ГПК и чл. 130 ГПК.
Ответници по касация не са конституирани, тъй като исковата молба е върната преди връчването на преписи от нея.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е частично допустима от гледна точка на чл. 274, ал. 3 ГПК.
С атакуваното определение е потвърдено Определение № 379 от 06.06.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Определение № 506 от 24.07.2018 г., постановени по гр.д. № 589/2018 г. на Районен съд – Смолян за прекратяване на производството по делото в резултат от връщане на исковата молба при условията на чл. 129, ал. 3 ГПК и чл. 130 ГПК и за оставяне без уважение молбата на ищците Л. А. О. и Л. Г.Б. за допускане на обезпечение на исковете чрез спиране на изпълнението по изп.д.№ 176/216 г. на ЧСИ рег. № *** с район на действие ОС-Смолян.
Ищците по гр.д.№ 589/2018 г. на РС – Смолян са граждани на Ирландия. В исковата молба са заявили, че на 13.02.2007 г. сключили предварителен договор за закупуването на имот във вилно селище „Г. к.” – П.. На 17.03.2008 г. продавача по предварителния договор – „Пампорово Дивелъпмънт” ООД (със сегашно наименование „Ямбол инвест – 2012” ЕООД), учредил ипотека в полза на „СИБанк” АД (понастоящем – „Обединена българска банка” АД – след вписано сливане на „СИБанк” АД с „ОББ” АД), включително относно апартамент № 3-Б-8. Ипотеката е подновена на 09.03.2018 г. Учредяването на ипотеката останало неизвестно за ищците до 2017 г. На 25.08.2008 г. те, представлявани от адвокат И. П. Т., купили апартамента „чист” от вещни тежести, ако се вярва на написаното в текста на т. ІІІ от нотариалния акт. През 2017 г. научили, че при ЧСИ С. Д. (рег. № *** с район на действие ОС-Смолян) е образувано изп.д.№ 176/2016 г. с взискател ОББ, по което предстои насрочване на опис и изнасяне на публична продан на закупения на 25.08.2008 г. апартамент № 3-Б-8. При така заявените обстоятелства са формулирани искания: (1) срещу „Ямбол инвест – 2012” ЕООД и „ОББ” АД – на основание чл. 440, ал. 1 ГПК да се признае за установено, че ищците са собственици на ап. № 3-В-8, както и (2) че процесният имот не принадлежи на първия ответник – „Ямбол инвест – 2012” ЕООД /с предишно наименование „Пампорово дивелпмънт” ООД/ в качеството му на длъжник по изп.д.№ 176/2016 г. на ЧСИ С. Д.; (3) иск „по чл. 170 във връзка с чл. 171, ал. 1, предл. 5 ГПК и във връзка с чл. 40 ЗЗД” да бъде обявено и да се признае за установено, че учредената на 17.03.2008 г. ипотека и подновяването й са недействителни в частта относно процесния имот; (4) да бъде осъден адвокат И. П. Т. да заплати на ищците „обезщетение за претърпените от тях вреди”. Заявено е и искане по чл. 389 ГПК да се допусне обезпечение чрез спиране на изпълнението по изп.д.№ 176/2016 г. на ЧСИ С. Д..
С разпореждане № 1245 от 23.05.2018 г. районният съд оставил исковата молба без движение с указание за отстраняване на нередовности по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК: относно иска за недействителност на ипотеката – да се посочи основанието от цитираната разпоредба на чл. 170, на което ищците считат, че учредената ипотека е недействителна, и срещу кой от ответниците се предявява този иск; относно иска за обезщетение срещу адвокат И. П. Т. – да посочат в какво се изразяват претърпените от тях вреди, както и вида им – имуществени или неимуществени, и техния размер. Последвало депозирането на молба от 05.06.2018 г., към която ищците приложили „искова молба (поправена)”, в която не са заявени обстоятелства по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК като основание за недействителност, а са цитирани разпоредби от ЗЗД, регламентиращи учредяването и недействителността на ипотеката. Чрез посочване на нормите на чл. 170 и чл. 166, ал. 2 ЗЗД формулирали и петитума на исковата молба, съдържащ искане да се признае за установено относно „първите двама ответници” /в исковата молба като такива са посочени „Ямбол инвест – 2012” ЕООД и „ОББ” АД, но в „искова молба (поправена)” след „Ямбол инвест – 2012” ЕООД фигурира „ВЕКО ГРУП” ЕООД, който субект е посочен в титулната и обстоятелствената част след първия ответник „Ямбол инвест – 2012” ЕООД и преди „ОББ” АД/, че учредената ипотека относно апартамент № 3-В-8 следва да бъде вдигната поради заплащане от ищците на цялата покупна цена на имота. Относно иска за присъждане на обезщетение за вреди Л. А. О. и Л. Г.Б. посочили, че се касае за имуществени вреди в размер на 5 000 лв. с твърдение, че при подписването на нотариалния акт за покупка на процесния апартамент адвокат Т. извършил разпореждане от името на упълномощителя, което не било в рамките на учредената му представителна власт – да закупи вещ без тежести, и извършил споразумяване във вреда на представлявания, давайки съгласие за закупуване на апартамент с учредена ипотека, която след сделката е следвало да бъде вдигната, ако ответникът си бил свършил работата и действал в интерес на клиентите си. Имуществените вреди се изразявали в това, че ищците рискуват да загубят апартамента си поради предстоящото насрочване на публична продан, както и са извършили разходи за установяване на обстоятелствата по представляването им по сделката за покупка.
С определение № 379 от 06.06.2018 г., поправено с Определение № 506 от 24.07.2018 г., районният съд приел, че липсва надлежно изпълнение на указанията по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК – единствено е посочен размер на осъдителния иск срещу И. Т., но не става ясно какви точно вреди се твърдят; искането за обявяване на недействителност е заменено с недопустимо искане да се признае за установено, че учредената ипотека относно апартамент № 3-В-8 следва да бъде вдигната поради заплащане от ищците на цялата покупна цена на имота; неяснота съществува и относно ответниците по иска, касаещ ипотеката – „Ямбол инвест – 2012” ЕООД и „ОББ” АД или „Ямбол инвест – 2012” ЕООД и „ВЕКО ГРУП” ЕООД; и с „поправената” искова молба не е посочено основание на този иск. По тази причина в хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК е постановено връщане на исковата молба и прекратяване на производството по тези претенции. Наред с това, като недопустими по смисъла на чл. 130 ГПК са преценени и производството е прекратено и по исковете, квалифицирани от ищците като такива по чл. 440, ал. 1 ГПК – поради липса на правен интерес при отсъстващо оспорване правото на собственост на ищците от страна на взискателя и длъжника по изпълнителното дело на ЧСИ Д., както и по съображения, че иска по чл. 440, ал. 1 ГПК е средство за защита на невладеещото недвижимия имот трето лице, а настоящият случай не е такъв. Поради прекратяване на производството е оставено без уважение искането за допускане на обезпечение на исковете чрез спиране на изпълнението по изп.д.№ 176/216 г. на ЧСИ С. Д..
С обжалваното определение въззивният съд е счел, че са заявени противоречиви твърдения относно обстоятелствата, от които произтичат имуществените вреди, претендирани срещу И. Т., както и че ищците не са посочили в какво се изразяват разходите за установяване на обстоятелствата по представляването им по сделката за покупка. Относно иска по чл. 440 ГПК е съобразил разясненията на ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д.№ 3/2015 г., ОСГТК на ВКС, съгласно които искът по чл. 440 ГПК е допустим и за владеещия собственик при липса на данни ищците да са упражнили правото си на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК, която да е била уважена, имайки предвид и че решението по чл. 435, ал. 4 ГПК не формира сила на пресъдено нещо по отношение принадлежността на собствеността. Независимо от това, искът по чл. 440 ГПК е приет за недопустим поради липса на оспорване правото на собственост на ищците от първите двама ответници. Закупеният от ищците имот е предмет на публична продан по изп.д.№ 176/2016 г. не защото се твърди, че е собственост на длъжника по изпълнителното дело, а тъй като е ипотекиран преди придобиването му от ищците. В отговор на оплакванията в частната жалба, окръжният съд е посочил, че е недопустимо повторното даване на указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, когато дадените указания са пълни, ясни и точни (какъвто е настоящият случай), но въпреки това са останали неизпълнени от ищците. Съдът е споделил мотивите на районния съд, с които е постановено връщането на исковата молба. С оглед прекратяване на производството, като правилно е преценено и произнасянето за оставяне без уважение на искането за допускане на обезпечение чрез спиране на принудителното изпълнение.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
(1) „Ограничен ли е съдът само веднъж да дава указания при нередовна искова молба по чл. 129, ал. 2 от ГПК или не е ограничен в това си право и може ли да дава указания повече от един път, ако да – при какви условия и предпоставки?“;
(2) „Когато дадени от съда указания по чл. 129, ал. 2 от ГПК не са ясни, пълни, точни и недвусмислени, следва ли тяхното неизпълнение по преценка на съда да се вменява като пропуск на страната, която е следвало да изпълни указанията или при такава хипотеза съда, дал неясните указания, е задължен да даде нови ясни такива?“;
(3) „Какъв е критерият и има ли такъв, който да определя при какви условия и предпоставки указания на съда при оставена без движение искова молба дадени с разпореждане са ясни , пълни, точни и недвусмислени или тази преценка се прави единствено и само от гледната точка на съда, но на каква база и при какви условия е без значение?“;
(4) „Правилно ли е и допустимо ли е от закона и наличната съдебна практика, Въззивният съд да се опитва да тълкува или пък да разяснява в крайния си акт неточните и неясни указания, дадени от първоинстанционния съд или при наличие на неясни и точни указания на първоинстанционния, Въззивният има основание и задължение за връщане на делото на първоинстанционния съд за даване на точни указания в изпълнение на задължението му по чл. 129, ал. 2 от ГПК?“;
(5) „При какви обстоятелства и при какви условия съда преценява допустимостта на иска в изпълнение на задълженията си по чл. 130 от ГПК и задължен ли е в диспозитива на определението, с което връща исковата молба да посочи, че причината за това е недопустимост на иска или това може да го направи само в обстоятелствената част на определението за прекратяване на делото?“;
(6) „Какви са правомощията на въззивния съд, когато установи, че в обстоятелствената част на определението, което следва да проверява (с което делото се прекратява) се говори за недопустимост на иска, а в диспозитива на определението изобщо не се говори за това, а производството се прекратява на съвсем различно и друго основание?“.
При отсъствие на формулирани правни въпроси касаторите твърдят, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовават на ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д.№ 3/2015 г., ОСГТК на ВКС и Определение № 178 от 06.04.2017 г. по гр.д.№ 651/2017 г. на ВКС, IV г.о., както и считат, че е налице „очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2 ГПК.
На първо място, касационната частна жалба срещу въззивното определение в частта по предявените искове за осъждане на ответника И. П. Т. да заплати на ищците Л. А. О. и Л. Г. Б. обезщетение за претърпените от тях имуществени вреди в размер на 5 000 лв. следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима, тъй като цената на предявения иск не надхвърля 5 000 лв. и в тази част въззивното определение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 4 във връзка с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (така – Определение № 497 от 04.07.2012 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 502/2012 г., IV г.о.; Определение № 93 от 03.02.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 75/2015 г., IV г.о.; Определение № 516 от 05.08.2013 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 4249/2013 г., III г.о.; Определение № 551 от 25.11.2016 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 4805/2016 г.).
Касационната частна жалба срещу въззивното определение в частта по искането за допускане на обезпечение на исковете чрез спиране на принудителното изпълнение също следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима, тъй като в тази част въззивното определение не подлежи на касационно обжалване по аргумент за противното от чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК и по смисъла на ТР № 1 от 21.07.2010 г. по тълк.д.№ 1/2010 г., ОСГТК на ВКС, чието действие е запазено частично след изменението на чл. 396, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 100 от 2010 г.) – така: Определение № 118 от 07.05.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 1523/2015 г., II г.о.; Определение № 133 от 26.03.2018 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 589/2018г., III г.о.
В останалата й част касационната частна жалба е процесуално допустима от гледна точка на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Преди да пристъпи към разглеждане на касационната частна жалба по същество в останалата й част, ВКС следва да прецени дали са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, като в случая се налага извода, че те отсъстват.
С ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая касаторите поддържат, че е налице основанието за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се приеме, че един правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, необходимо е касаторът да обоснове с какво произнасянето на касационния съд ще допринесе за правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. Двете хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изискват да е налице необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (задължителна и практика по отделни казуси), или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или пък непълнота, неяснота или противоречие в закона да налага създаването на съдебна практика по приложението му или осъвременяването на по-рано дадено тълкуване с оглед изменение в законодателството или обществените условия – всичко това с цел да се постигне изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Обосновка в този смисъл отсъства в изложението на касаторите, което само по себе си свидетелства за отсъствието на основанието за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като касаторите не са формулирали правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с които да се изследва наличието на този допълнителен селективен критерий. Наред с това обжалваното определение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, което изключва допускане на неговото обжалване. Относно иска, квалифициран от ищците по чл. 170 ЗЗД, въззивният съд е приел, че дадените от районния съд указания са пълни и ясни, но са останали неизпълнени от ищците, както и че е недопустимо повторно даване на указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, в който смисъл е и Решение № 315 от 07.12.2010 г. по гр.д.№ 3555/2008 г. на ВКС, ІV г.о. Редовността на исковата молба съгласно чл. 127, ал. 1, 3 и 4 ГПК и чл. 128 ГПК е абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно до приключване на делото в съответната инстанция, включително и при селекцията по чл. 288 ГПК /ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 98 от 16.04.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 5788/2013 г., III г.о.; Решение № 448 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 479/2011 г., III г.о.; Решение № 149 от 6.11.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 151/2017 г., III г.о./, а надлежно указаните съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК, но неотстранени нередовности на исковата молба биха довели до недопустимост на съдебното решение /Решение № 243 от 18.10.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 5161/2016 г., IV г.о./. Относно иска по чл. 440 ГПК въззивният съд е приел, че искът е допустим и за владеещото трето лице, тъй като няма данни ищците да са упражнили правото си на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК и тя да е била уважена, каквато е и задължителната практика на ВКС – т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д.№ 3/2015 г., ОСГТК на ВКС, а също и Решение № 203 от 04.01.2018 г. по гр.д.№ 4925/2015 г., на ВКС, I г.о.; Определение № 302 от 21.08.2017 г. по ч.гр.д.№ 5708/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о.; Определение № 614 от 1.12.2017 г. на ВКС по ч.т.д.№ 2585/2017 г., I т.о. Цитираното от касаторите Определение № 178 от 06.04.2017 г. по гр.д.№ 651/2017 г. на ВКС, IV г.о. съставлява неотносима съдебна практика, доколкото с него е признат за допустим иск по чл. 440, ал. 1 ГПК относно ипотекиран недвижим имот, обект на принудително изпълнение, обоснован с твърдение, че още при сключване на договора за ипотека имотът не е принадлежал на ответниците, които са я учредили като обезпечение за чужд дълг, впоследствие – длъжници в изпълнителното производство. За разлика от това, в настоящия случай ищците изрично са признали неизгодния за тях факт, че са придобили апартамента с учредена преди закупуването му ипотека. Искът по чл. 440 ГПК се предявява срещу взискателя и длъжника по изпълнителното дело, за да се установи, че съответната вещ не принадлежи на длъжника. В настоящия случай няма данни да се спори, че процесният имот е собствен на ищците по делото, а не на длъжниците в изп.д.№ 176/2016 г. на ЧСИ С. Д.. Той е станал предмет на принудително изпълнение поради ипотекирането му преди придобиването от ищците, тъй като ипотеката следва целия имот относно размера на цялото обезпечено вземане до удовлетворяването на правата на ипотекарните кредитори независимо от придобиването му от последващ приобретател (чл. 173, ал. 1 ГПК и Решение № 414 от 29.10.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 222/2012г., I г.о.; Решение № 64 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 6300/2014 г., I г.о.). Като собственици на процесния ипотекиран апартамент касаторите нямат правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК независимо дали са в държане на имота, тъй като не са трети лица по смисъла на посочената разпоредба (Определение № 189 от 28.09.2017 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 3126/2017 г., I г.о.; Определение № 348 от 12.05.2014 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 1594/2014 г., IV г.о.; Определение № 103 от 6.06.2018 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 1762/2018 г., I г.о.; Определение № 395 от 11.06.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 2338/2015 г., IV г.о.). Отрицателният установителен иск по чл. 440 ГПК срещу „Ямбол инвест – 2012” ЕООД и „ОББ” АД е недопустим, тъй като ищците нямат правен интерес от предявяването му – правото им на собственост върху имота, предмет на принудително изпълнение, не се оспорва. По същата причина (липса на правен интерес) недопустим се явява и положителният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу първия ответник „Ямбол инвест – 2012” ЕООД, че ищците са собственици на процесния имот, независимо че в производството по чл. 440 ГПК ищецът може да установява и притежаваното от него право, ако е предявил иск за това. Правото на взискателя да събере вземането си не следва от правото на собственост на длъжника по изпълнението, а от учредената ипотека върху имота преди придобиването на собствеността от ищците. Правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за чието наличие съдът във всяка инстанция следи служебно до приключване на съдебното дирене съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК (Решение № 107 от 10.08.2011 г. на ВКС по гр.д.№78/2010 г., I г.о.). Съдът преценява тази предпоставка въз основа на въведените с исковата молба твърдения и е длъжен да прекрати производството непосредствено след констатацията, че правният интерес не съществува (Определение № 154 от 22.08.2018 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 2174/2018 г., II г.о.).
Изложеното обосновава извод за отсъствие и на „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на закона – материален и процесуален, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната частна жалба вх. № 4229 от 28.09.2018 г. срещу въззивно Определение № 969 от 05.09.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 292/2018 г. на Окръжен съд – Смолян в частта по предявените искове за осъждане на ответника И. П. Т. да заплати на ищците Л. А. О. и Л. Г. Б. обезщетение за претърпените от тях имуществени вреди в размер на 5 000 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната частна жалба вх. № 4229 от 28.09.2018г. срещу въззивно Определение № 969 от 05.09.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 292/2018 г. на Окръжен съд – Смолян в частта по искането за допускане на обезпечение на исковете, предявени от Л. А. О. и Л. Г. Б. по гр.д.№ 589/2018 г. на Районен съд – Смолян.
ПРЕКРАТЯВА производството по ч.гр.д.№ 3986/2018 г. на ВКС, II г. о. в частите, в които касационната частна жалба е оставена без разглеждане.
В тази част определението може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на касаторите, което да се извърши съобразно чл. 7, ал. 2 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 969 от 05.09.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 292/2018 г. на Окръжен съд – Смолян в частта по исковете по чл. 440 ГПК и по чл. 170 ЗЗД.
В тази част настоящото определение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: