О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№220
гр. София, 14.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 2708 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 9301 от 30.03.2017 г. на Г. Я. Г., В. Г. Д. и Х. Г. М., приподписана от адвокат А. К. от АК – В. срещу определение по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, инкорпорирано в решение № 407 от 20.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2321/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение № 7268 от 04.07.2016 г. по гр.д.№ 15610/2013 г. по описа на Районен съд – Варна . Наведени са оплаквания, че въззивното определение е незаконосъобразно и се иска да бъде отменено.
Поддържа се, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване по процесуално-правния въпрос В случай, че ответникът не е възразил срещу Акт за непълноти и грешки, издаден от СГКК (включително и при положен подпис на посочения акт), дължи ли той разноски за водене на съдебно производство за установяване правата на ищеца, ако не е дал повод за завеждане на иска и е изразил по надлежния ред, че не оспорва иска в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. до ЗИД ГПК, ДВ, бр. 86/2017 г./– с довод, че е налице противоречие с Определение № 134 от 24.02.2015 г. по ч.т.д.№ 2162/2014 г. на ВКС, І т.о., Определение № 200 от 20.05.2016 г. по ч.гр.д.№ 1960/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Определение № 691 от 29.12.2016 г. по ч.т.д.№ 2250/2016 г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор от ответника по жалбата Х. А. Л..
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима от гледна точка разпоредбите на чл. 274, ал. 3 и ал. 4 ГПК.
По наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Предмет на разглеждане в производството по гр.д.№ 15610/2013 г. по описа на РС – Варна са били предявени от Х. А. Л. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК да се признае за установено по отношение на ответниците (включително – настоящите касатори), че Х. А. Л. е собственик на сграда с идентификатор № 10135.1507.1038.3 по КККР на [населено място], както и на 45 кв.м. ид.ч. от имота с идентификатор № 10135.1507.1038. С решение № 1526 от 18.04.2016 г. РС – Варна е уважил иска по отношение на сградата и е отхвърлил този по отношение на 45 кв.м. ид.ч. от имота. С оглед изхода на спора е осъдил ответниците (включително – настоящите касатори) да заплатят на ищцата сумата 1 743,34 лв. – разноски в размер, съответен на уважената част от претенциите. С определение № 7268 от 04.07.2016 г. по гр.д.№ 15610/2013 г. РС – Варна е оставил без уважение молбите за изменение на първоинстанционното решение в частта относно дължимите от ответниците по иска разноски по съображения, че нито един от ответниците по иска не го е признал, тъй като изявлението, че претенцията не се оспорва не е равнозначно на признание на иска. С обжалвания въззивен акт е потвърдено определение № 7268 от 04.07.2016 г. по съображения, че сумата 1 743,34 лв. е изчислена правилно съобразно доказания размер на направените разноски, цената на предявените искове и цената на уважената част от тях. Въззивният съд е приел, че разноските законосъобразно са възложени на всички ответници, независимо от изразените в отговорите по чл. 131 ГПК от М. Р., В. Д. и М. Д. становища, че не оспорват иска досежно сградата, както и независимо от заявеното след срока по чл. 131 ГПК от Г. Я. Г., В. Г. Д. и Х. Г. М., че не оспорват претендираните от ищцата права. Прието е, че поводът за предявяване на исковете – както по отношение на сградата, така и за идеалните части от дворното място, е поведението на всички ответници, които в инициираното от Х. А. Л. административно производство за изменение на кадастралния регистър не са се явили да подпишат акта за непълноти и грешки, а същевременно са вписани в кадастралния регистър като собственици и на притежаваната от Х. А. Л. сграда. Това им поведение е преценено като несъответно на хипотезата по чл. 78, ал. 2 ГПК, съответно – прието е, че не е налице основание за освобождаване на ответниците по иска (включително настоящите касатори) от отговорността за разноски.
С оглед така формираната решаваща правораздавателна воля, ВКС намира, че поставеният в изложението процесуално-правен въпрос има обуславящо значение за изхода на спора, но произнасянето по него не е в противоречие със задължителната съдебна практика, нито с практиката, релевирана от касаторите. Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК се изисква кумулативното наличие на две предпоставки, за да се възложи върху ищеца отговорността за направените по делото разноски, дори и при основателност на предявения иск, а именно – (1) ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и (2) ответникът да признае иска. В случая данните по делото сочат, че касаторите Г. Я. Г., В. Г. Д. и Х. Г. М. с поведението си не са дали повод за завеждане на делото, доколкото липсват доказателства да са били уведомени за инициираното административно производство за изменение на кадастралния регистър в частта относно вписаните собственици на сградата с идентификатор № 10135.1507.1038.3, както и не са заявили възражения срещу отправеното в тази връзка от Х. А. Л. искане до СГКК – [населено място]. Това, обаче, не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК по отношение на тях. Причината е, че не е удовлетворено второто изискване по чл. 78, ал. 2 ГПК – да са заявили признание на иска. Последното е процесуално действие, с което ответникът се отказва от защита срещу иска и създава предпоставки за постановяване на решение без да се провежда съдебно дирене (чл. 237, ал. 1 ГПК). Последицата от това действие е отпадането на тежестта по чл. 154 ГПК за ищеца да проведе пълно и главно доказване на фактите, от които той извежда претендираното право. Такава последица не настъпва в хипотеза, когато ответникът бездейства да упражнява процесуалните си права, включително като декларира, че не оспорва иска. Извод за различно тълкуване на чл. 78, ал. 2 ГПК не може да се извлече от представените от касатора съдебни актове. На първо място те са неотносими, доколкото дават разрешения на казуси, които не разкриват сходство с настоящия от гледна точка на фактите. Така, с Определение № 134 от 24.02.2015 г. по ч.т.д.№ 2162/2014 г. на ВКС, І т.о. е разгледан случай, в който ответникът е заплатил претендираната от ищеца сума по иска и това е причината иска да бъде отхвърлен, независимо от което ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца, тъй като с поведението си е станал причина за предявяване на претенцията. В настоящия случай спорният въпрос не е дали касаторите са дали повод за завеждане на делото, а дали липсата на оспорване на иска е равнозначно на признаването му, изисквано с чл. 78, ал. 2 ГПК, по който проблем отсъства произнасяне в Определение № 134 от 24.02.2015 г. по ч.т.д.№ 2162/2014 г. на ВКС, І т.о. Другите два акта (Определение № 200 от 20.05.2016 г. по ч.гр.д.№ 1960/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Определение № 691 от 29.12.2016 г. по ч.т.д.№ 2250/2016 г. на ВКС, ІІ т.о.) също не съдържат произнасяне по въпроса дали неоспорването на иска е идентично на признаването му, поради което в случая не се установява да е налице противоречие между въззивното определение (инкорпорирано в решение № 407 от 20.03.2017 г.) и практиката на ВКС, съответно – не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, инкорпорирано в решение № 407 от 20.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2321/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение № 7268 от 04.07.2016 г. по гр.д.№ 15610/2013 г. по описа на Районен съд – Варна .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: