1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 18.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4000 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 112 от 06.07.2016 г. по в. гр. д. № 31/2016 г. на Сливенския окръжен съд, постановено след отменително решение на ВКС по чл.290 ГПК, е отменено частично решение № 135 от 18.02.2015г. по гр. д. № 3096/2014 г. на Сливенския районен съд, като са определени нови квоти на съсобственост в допуснатата до делба нива в местността „Р.” с площ от 5280 кв. м., представляваща имот №030004 по плана за земеразделяне в землището на [населено място], [община], както следва: 8251435/9378970 идеални части за И. Х. И. и 1127535/9378970 идеални части за Ю. Г. К..
Със същото решение въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която е допусната делба между същите съделители при равни квоти на дворно място в [населено място], съставляващо УПИ ІХ, кв.16 с площ от 850 кв.м., както и на построените в мястото вилна сграда на два етажа с разгъната застроена площ от 90 кв. м.; масивен гараж с площ от 24 кв. м., масивна стопанска сграда с площ от 75 кв. м. и двуетажна жилищна сграда с разгъната площ от 120 кв. м., както и в частта, с която е допусната делба на апартамент в [населено място], представляващ имот с идентификатор 67338.552.10.3.2 при квоти: 16 840/26840 идеални части за Ю. Г. К. и 10 000/26 840 идеални части за И. Х. И..
По отношение на нивата в местността „Р.” съдът е приел, че е придобита на 22.12.1997 г., по време на брака между страните, на цена 937 897 лв. /неденоминирани/. От тази цена 712 390лв. са лични средства на И. И.: 637 390 лв. представляват остатък от получената от него на 14.10.1997 г. продажна цена в размер на 660 000 лв. на личен имот в [населено място], а другите 75 000 лв. са получена от него сума за уравнение на дяловете в производство по съдебна делба на наследствено имущество. Разликата от 225 507 лв. е покрита със семейни средства, т.е. по 112 735,5 лв. от всеки съпруг. По този начин квотите в съсобствеността са определени на 8251435/9378970 идеални части за И. Х. И. и 1127535/9378970 идеални части за Ю. Г. К..
За дворното място и сградите в [населено място] съдът е приел, че не е опровергана презумпцията за съвместен принос на чл.19, ал.3 СК от 1985 г. /отм./, който е приложимият материален закон. През 1983г. И. И. е заплатил сумата от 2550 лв. за правото на строеж върху мястото, но с осъществяване на строителството на сградите правото на строеж се е трансформирало в право на собственост върху тях и те представляват съпружеска имуществена общност, тъй като са придобити по време на брака. Впоследствие И. е закупил и самото дворно място, но не е доказал, че заплатената от него цена в размер на 22 610 лв. представлява лични извънсемейни средства. Не е доказана пълна или частична трансформация на лични средства при строежа на сградите в този имот. Не е доказана стойността на всяка една от тях, за да се прецени каква част от тази стойност са вложените лични средства. На следващо място – не представляват лични средства по смисъла на чл.20 СК от 1985 г. /отм./ вложените в строежа две суми от по 1000 лв., които И. е взел на заем от свои близки и от Д.. Този извод е обоснован с разпоредбата на чл.25, ал.2 на СК от 1985 г. /отм./, която въвежда солидарна отговорност на съпрузите за поети от единия от тях задължения по договор за заем, сключен за задоволяване на нужди на семейството и оттук – съвместен принос и включване на придобитото чрез заема в съпружеската имуществена общност. За сумата от 3800 лв., която И. И. е получил от наследство, съдът е приел, че дори тя да е била вложена за закупуване на материали за строителството на сградите, тя е незначителна с оглед общото количество материали, които е трябвало да се вложат за всички сгради, като се има предвид и стойността на труда, който също формира цената на сградите. По отношение на представените от И. фактури за закупени на негово име строителни материали съдът е приел, че не е доказано средствата да са били извънсемейни.
За апартамента в [населено място] съдът е приел, че част от него, съответстваща на сумата 6840 лв., представлява лично имущество на Ю. К., тъй като апартаментът е придобит като обезщетение за отчужден имот на нейния баща. За разликата от 20 000 лв., представляваща теглен заем от Д. за доплащане на апартамента, съдът е приел, че не е изключен съвместният принос по аргумент от чл.25, ал.2 СК от 1985 г. /отм./. Затова на Ю. К. е определена квота в съсобствеността в размер на 16 840/26 840 ид.части, от които 6840/26840 ид.части лично имущество по чл.21, ал.2 СК /отм./ и 10000/26840 – неин дял от прекратената съпружеска имуществена общност. Квотата на И. И. е определена на 10000/26840, колкото е неговият дял от прекратената общност. Прието е за ирелевантно обстоятелството, че той е изплатил със свои лични средства /сумата от 8167 лв./ 40 % от заема към Д.. Изложени са съображения, че съпружеската имуществена общност е възникнала и дяловете на страните в нея са определени към момента на закупуване на апартамента, а последващото плащане на част от заема има само облигационни последици.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от И. Х. И.. Той обжалва решението само в частта, с която са определени квотите на съсобственост в дворното място и сградите в [населено място] и в апартамента в [населено място].
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд в нарушение на процесуалния закон не му е дал възможност да докаже твърденията си за трансформация на негови лични средства в тези имоти. Допуснатата експертиза не дала отговори на въпросите кога са изградени сградите в [населено място], каква е била тяхната придобивна цена и дали материалите по представените фактури са били вложени в тях. Съдът отказал да допусне повторна експертиза, както и да съдейства на страната да се снабди с част от строителната документация от Държавен архив, за да се видят финансовите сметки по извършеното строителство. Съдът отказал и да замени вещото лице, въпреки неговата недостатъчна компетентност. Част от писмените доказателства по делото също не били обсъдени от съда, а други доказателства не били допуснати поради настъпила преклузия, въпреки че съдът сам създал предпоставки за тази преклузия. Не са изискани документи от насрещната страна по реда на чл.190 ГПК.
По съществото на правния спор жалбоподателят поддържа, че сумата от 22610 лв., която е заплатил като цена на дворното място в [населено място], е част от сумата 660 000 лв., която е получил за продаден личен имот в [населено място], затова е налице пълна трансформация на негово лично имущество в придобиване на дворното място.
За вилната постройка била налице частична трансформация, формирана от следните суми, заплатени от него: 2550лв. – цена на правото на строеж; 25,50 лв. – режийни разноски /тези суми са теглени от личния му влог/; 1972,38 лв. за строителни материали през 1984 – 1985 г., с произход на сумата – личен потребителски заем от Д. в размер на 1000 лв. и друг заем от негова близка от 1000 лв., които са изплащани изцяло от него; 1959,50 – строителни материали през периода 1984 г. – 1985 г., с произход на сумата – средства от личния му влог; 1200 лв. за строителни материали през 1986 г. с произход на сумата – изтеглен личен депозит за закупуване на лек автомобил в размер на 1500 лв.; 729,20 лв. за материали през 1987 г. и 1988 г., с произход на сумата от негова награда като подземен работник в размер на 2000 лв.; 944,20 лв. – за закупени строителни материали през периода 1988 г. – 1992 г. с произход на сумата – наследствени пари в размер на 3812,95 лв.
В строителството на гаража И. вложил лични средства в размер на 1714,29 лв., от които 9,36 лв. от наследствените пари на баща му; 1312,23 лв. от приходите му като едноличен търговец и 293,30 лв. от изтегления депозит за лек автомобил.
В жилищната сграда /наречена от жалбоподателя лятна кухня/ са вложени 47 152,80 лв., придобити от дейността му като едноличен търговец; 1695,28 лв. от наследствените пари на баща му и 36 661,14 лв. + 35 000 лв. – част от сумата 75 000 лв., получена като уравняване на дяловете при делба на наследствено имущество.
По отношение на апартамента в [населено място] оплакванията на жалбоподателя се свеждат до това, че сумата от 6 840 лв. не е личен принос на Ю. К., а семейни средства, поради което делбата на апартамента следва да се допусне при равни квоти.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Представлява ли процесуално нарушение отказът на съда да изясни възникналите въпроси, свързани с правилността на приетата по делото експертиза.
2. При изясняване на фактическата обстановка по делото допустими ли са нови доказателствени искания, основаващи се на новооткрито доказателство – такова, каквото страната не е знаела и не е могла да узнае при полагане на дължимата грижа при водене на делото.
3. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона.
Ответницата в производството Ю. Г. К. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по иск за делба, по който не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос жалбоподателят поставя във връзка с оплакванията си, че съдът отказал да допусне повторна експертиза и да замени вещото лице с друго, притежаващо по-висока квалификация, както и да допусне събирането на нови писмени доказателства, които да послужат като основа на повторното заключение. Въпросът не е принципен и на него не може да се отговори еднозначно, тъй като отговорът зависи от това доколко основателно е оспорването на приетата по делото експертиза. Необходимостта от допускане на повторна, допълнителна или разширена експертиза винаги е въпрос на конкретна преценка, затова не може безусловно да се приеме, че разрешението, което е дадено по едно конкретно дело, може да бъде приложено и по друго дело с различна фактическа обстановка. Приетото в посоченото от жалбоподателя решение № 243 от 31.03.2011г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, І ГО, че съдът допуска процесуално нарушение, когато отказва да изясни възникналите въпроси по правилността на депозираната експертиза, не следва да се приема за абсолютно указание към съдилищата във всички случаи да допускат нова експертиза, щом страната направи такова искане. Затова не може да се приеме, че обжалваното в настоящото производство въззивно решение влиза в противоречие с посоченото решение на ВКС и че това е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Когато се разглеждат спорове за пълна или частична трансформация на лични средства в придобито по време на брака имущество твърденията за трансформация се изясняват не само с експертизи, но и с писмени доказателства и показания на свидетели. Най-често със свидетели се изяснява влагането на личните средства в придобиването на конкретно имущество. Твърденията на страната за наличие на пълна или частична трансформация, които очевидно са неоснователни, няма нужда да бъдат проверявани посредством експертиза. В настоящия случай действително вещото лице не е могло да установи по документи кога са построени отделните сгради в [населено място], но тези факти е можело да бъдат установени и със свидетелски показания, а не непременно със строителна документация, за която страната предполага, че се е запазила в Държавен архив. Отделно от това – не се налага, а и няма как вещо лице да изяснява дали строителните материали по представените фактури са вложени в строителството на спорните сгради и дали те са били достатъчни. Голяма част от твърденията на жалбоподателя не обосновават наличието на трансформация. Вещите, закупени със суми от негов личен жилищноспестовен влог, открит през 1983 г. по време на брака между страните, стават съпружеска имуществена общност, доколкото няма данни средствата по този влог да са били лични по смисъла на чл.20 СК от 1985 г. /отм./. Същото важи и за сумите от получени заеми от Д. и от близки на жалбоподателя. Дори тези заеми да са връщани само от жалбоподателя, придобитото със заемните средства отново се включва в съпружеската имуществена общност – решение № 309 от 09.04.2009 г. по гр. д. № 719/2008 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 44 от 28.01.2009 г. по гр. д. № 5623/2007 г. на ВКС, ІІІ ГО и др. Същото се отнася и за изтеглената през 1986 г. депозитна вноска за попука на лек автомобил – закупените с тези пари материали също се включват в СИО, съгласно ТР №10/1987 г. на ОСГК на ВС, след като по делото няма данни вноската да е направена преди брака на страните, сключен през 1977 г. или с лични средства. Същото се отнася и за вещите, придобити по време на брака в резултат на осъществяване на дейност на жалбоподателя като едноличен търговец, след като те не са включени в търговското му предприятие. Тези вещи се включват в съпружеската имуществена общност и това следва по арг. от т.1 на ТР №2/27.12.2001г. на ОСГК на ВКС, а при действието на СК от 2009 г. този резултат следва от чл.22, ал.3. Самият жалбоподател поддържа различни твърдения за начина на влагане на личните му средства в придобитото по време на брака имущество. Така например сумата от 75 000 лв., получена от него при уравняване на дяловете по делба на наследствено имущество той твърди да е вложена изцяло за закупуване на нивата в местността „Разлива” и съдът приема за доказано това негово твърдение, като зачита частична трансформация по отношение на тази сума за посочения имот и в тази част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Същевременно в касационната си жалба И. И. твърди, че тази сума почти изцяло /36 661,14 лв. + 35 000 лв./ е вложена при строежа на лятната кухня и иска повторно зачитане на трансформация на тези лични средства. Същото се отнася и за сумата от 22 610 лв. Жалбоподателят твърди, че след продажбата на негов личен имот в [населено място] за 660 000 лв. част от тази сума в размер на 637 390 лв. той е вложил при закупуване на нивата в К. /това твърдение е прието от съда за доказано/, с друга част от 8167 лв. / или 5000 щ.д./ той е платил остатъка от заема за апартамента в [населено място] и с 22 610 лв. е закупил дворното място в К.. Тези негови твърдения са противоречиви, тъй като сборът от трите плащания надхвърля личните му средства от 660 000 лв. След като съдът е зачел извършените плащания на първите две суми /637 390 лв. и 8 167 лв./, няма как да зачете и третата от тях, тъй като това означава да приеме по-голям размер на личните средства от действителния им размер, а освен това при липса на доказателства, че при закупуване на дворното място в К. са вложени лични средства на жалбоподателя. Изброените противоречия в самите твърдения на жалбоподателя, липсата на установеност чрез свидетели за начина на влагане на част от личните средства в придобитото имущество по време на брака, както и изначалната неоснователност на част от твърденията на жалбоподателя, че определени суми обосновават наличието на трансформация по чл.21 СК /отм./, е обусловило решаващите изводи на въззивния съд. Затова отказът да се допусне повторна експертиза в настоящия случай не може да се възприеме като действие на въззивния съд, влизащо в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 243 от 31.03.2011г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, І ГО и съответно – като основание за допускане на касационно обжалване. Вторият правен въпрос е свързан с оплакването на жалбоподателя, че съдът отказал да задължи насрещната страна да представи по реда на чл.190 ГПК намиращи се в нея документи във връзка със строителството на спорните сгради в [населено място], както и да изиска строителните документи от Държавен архив. Доколкото отказът на съда по отношение на първата група документи е мотивиран не само с настъпила процесуална преклузия, но и със заявеното от насрещната страна, че в нея не се намират исканите документи, то поставеният правен въпрос не се явява обуславящ по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. По отношение на втората група документи отказът на съда е обоснован само с процесуалната преклузия, затова поставеният правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е относим към настоящото дело. По него обаче не възниква противоречие с посоченото от жалбоподателя ТР № 138 /01.12.1967 г. по гр. д. № 106/1967 г. на ОСГК на ВС, което е посветено на производството за отмяна на влезли в сила решения по реда на чл.231 и сл. ГПК /отм./ и няма пряко отношение към поставения въпрос. Освен това – исканите документи, ако действително се съхраняваха в Държавен архив, биха установили само факта на стойността на процесните сгради в [населено място] и годината на изграждането им, но не и влагането в тях на лични средства на жалбоподателя, което е от значение за направеното от него възражение за частична трансформация. По изброените по-горе съображения в по-голямата си част твърденията му за влагане на лични средства в сградите са изначално неоснователни. Единствено за сумата от 3812,95 стари лева, представляваща наследство на жалбоподателя, е установено чрез свидетел влагането и за строителни материали. За нея обаче съдът е изложил съображението за незначителност по смисъла на чл.21, ал.2 СК от 1985 г. /отм./ с оглед общото количество материали, които е било необходимо да се вложат в строителството.
По първите два въпроса жалбоподателят поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Съставът на ВКС намира, че това основание не е налице, тъй като от една страна има практика на ВКС по чл.290 ГПК по въпросите за допускането на нови експертизи и нови доказателствени искания при условията на чл.147 ГПК, а от друга страна в настоящия случай самите въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Третият въпрос е свързан с оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд не обсъдил доводите му, че липсва основание за признаване на частична трансформация на лични средства на Ю. К. в придобиването на апартамента в [населено място], както и че сумата от 22 610 лв., която е платил за закупуване на дворното място в [населено място], е част от онези 660 000 лв., които е получил при продажбата на свой имот в [населено място]. Този въпрос също не е обуславящ за изхода на настоящото дело и тъй като не отговаря на общото условие на чл.280, ал.1 ГПК, по него също не може да се допусне касационно обжалване. По отношение на апартамента в [населено място] единственото оплакване във въззивната жалба на И. И. срещу решението на първата инстанция, с което се определят квотите 10000/26840 идеални части за него и 16 840/26840 идеални части за другата съделителка, е свързано с твърдението му, че е изплатил 40 % от заема, теглен по време на брака за закупуване на апартамента, като счита, че това обосновава трансформация на негови лични средства в този апартамент. В жалбата си той не е поддържал оплакване за неправилност на извода на първата инстанция, че сумата от 6 840 лв. представлява личен принос на Ю. К. в придобиването на апартамента. Затова вторият въззивен съд не е могъл да се произнася по този въпрос, който се повдига едва при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция след отменителното решение на ВКС. По отношение на сумата от 22 610 лв. вече бе посочено в настоящото определение противоречивите твърдения на жалбоподателя за нея, а въззивният съд, за да откаже да признае трансформация на лични средства по отношение на тази сума, се е мотивирал с липсата на доказателства, от които да се установи влагането и за закупуване на дворното място.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Ответницата по жалбата претендира присъждане на разноски, но не представя доказателства за направени разноски за производството пред ВКС, затова такива не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 112 от 06.07.2016 г. по в. гр. д. № 31/2016 г. на Сливенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: