Определение №220 от 9.5.2018 по ч.пр. дело №1172/1172 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 220

София, 09.05.2018 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

като изслуша докладваното от съдия Петрова ч.т.д. № 1172 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от ищеца В. М. С. срещу Определение № 54 от 05.02.2018г. по ч.гр.д.№ 42/2018г. на АС Пловдив, с което е потвърдено Определение № 430 от 04.07.2017г. по т.д.№ 173/2016г. на ОС Пазарджик за отхвърляне на молбата по чл.248 ГПК:
– за изменение на определението, с което е прекратено производството по делото в частта за разноските и присъждане на сумата 403 470.87лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл.36,ал.2 ЗА на процесуалния представител на С.;
– за изменение на същото определение в частта за разноските и осъждане на ответника [фирма] да заплати държавна такса 537 254.50 лв., от внасянето на която, ищецът е бил освободен на основание чл.83,ал.2 ГПК.
Искането е за отмяна на определението като неправилно.
Поддържа се, че ищецът е предявил иск по чл.124,ал.1 във вр. с чл.464 ГПК срещу [фирма] и [община] за установяване несъществуването на вземане на взискателя „Е. Т.“ към длъжника [община], произтичащо от договор за обществена поръчка, за което са издадени заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК и е образувано изпълнително дело № 844/2013г. на ЧСИ В.Т.. Посочва се, че първоинстанционният съд приел иска за допустим, но в хода на производството, ответникът [фирма] предприел „последователни действия, независещи от волята на ищеца с цел да погаси правото му да води иск по чл.464 ГПК“. На 31.03.2017г. с две платежни нареждания това дружество превело по банковата сметка на ЧСИ суми за погасяване на задълженията на общината към присъединения взискател по изпълнителното дело – В. С. и суми за изплащане в пълен размер на дължимите такси и разноски по вземането на този взискател по изпълнителното дело, т.е. сумите били изплатени изцяло от [фирма]. В резултат на тези действия и приложени доказателства, по молба на ответника [фирма], с определение № 226 от 06.04.2017г. първоинстанционният съд прекратил производството по делото като приел, че правният интерес, който е бил налице за ищеца при предявяване на отрицателния установителен иск, вече не съществува поради извършено от трето лице „Е. Т.“ плащане и прекратил производството по делото.
Подържа се, че при тези факти, неправилни са изводите в обжалваното определение, че ищецът е предявил иск, производството по който е прекратено поради недопустимост на иска; че поради това няма основание, в полза на ищец, предявил недопустим иск, да се присъждат съдебни разноски. Счита, че следва поведението на ответника за завеждане да бъде отчетено. Поддържа, че ответникът е дал повод за завеждането на делото, не е признал иска, поради което са извършвани процесуални действия, а плащане дружеството е извършило чак преди датата на откритото съдебно заседание. Посочва, че в такава хипотеза, отговорен за разноските по аргумент, изведен от разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, е ответникът, който следва да отговаря и за заплащането на държавната такса, тъй като производството е прекратено не по вина на ищеца, освободен от внасянето й, а поради действията на ответника, станал причина за прекратяването му.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/Относно приложението по аналогия на разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, изгладена върху идеята, че разноските се понасят от страната, която неоснователно е предизвикала делото, независимо от неговия изход – в конкретния случай ответникът с извънпроцесуалното си поведение неоснователно е предизвикал делото. Позовава се на противоречие на обжалваният акт с определението № 149 по ч.гр.д.№ 3/2012г. на 1 г.о. на ВКС.
2/В случаите на прекратяване на делото поради недопустимост на иска, основаващо се на новонастъпили след предявяването му и независещи от ищеца, а от ответника, обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, не следва ли да бъде отговорен за разноските именно ответникът; Именно това поведение на ответника не е ли достатъчно основание да се приеме, че той е станал причина за завеждане на делото. Позовава се на определение № 626 по ч.т.д.№ 275/10 на 4 г.о., на което счита, че обжалваното противоречи.
3/Следва ли в полза на ищеца да бъдат присъдени разноски при прекратяване на съдебното производство.
4/Различно ли следва да бъде третиран въпросът за присъждането на разноските в полза на ищеца в случаите, в които производството е прекратено поради оттегляне на иска с аргумент, че е отпаднал правният интерес на ищеца, и в случаите, в които производството е прекратено като недопустимо поради липса на правен интерес поради поведението на ответника в производството. Поддържа, че въпросите следва да бъдат решени в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Определение №626 по ч.гр.д.№ 275/10 на 4 г.о., Определение № 277 по ч.гр.д.№ 2432/14 на 1 г.о. и Определение № 733 по ч.т.д.№ 733/16 на 2 т.о. на ВКС: когато ответникът е дал повод за завеждане на иска и този повод отпадне в хода на висящия исков процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ от иск или е оттеглил иска си, т.е. релевантно за правото на ищеца на разноски при прекратяване на производството по делото е поведението на ответника и причината, поради която искът е бил предявен.
5/Поддържа се и че обжалваното определение е очевидно неправилно, тъй като АС е приел, че няма основание в полза на ищеца, предявил недопустим иск, да се присъждат съдебни разноски, а в настоящия случай според касатора е безспорно, че искът е бил допустим към момента на предявяването му.
6/При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса: Може ли по аргумент за противното да бъде прието, че при безспорно установено активно поведение от страна на ответника, дало повод за завеждане на делото и извършеното в хода на процеса плащане на чужд дълг, което плащане макар да е разрешено от закона, е довело до отпадане на правния интерес, то разноските следва да се възложат на ответника.
В писмен отговор [фирма] оспорва обосноваването от частния касатор на предпоставките за допускане на обжалването и поддържа като евентуални доводи срещу основателността на частната касационна жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е била сезирана с частна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение, постановено в производство по чл.248 ГПК, с което са оставени без уважение: молбата на С. за изменение на определението за прекратяване на делото в частта за разноските и присъждане, на основание чл.38,ал.2 ЗА, на адвокатско възнаграждение на пълномощника му; и молбата да бъде осъден същият ответник [фирма] да заплати държавната такса, от внасянето на която ищецът е бил освободен на основание чл.83,ал.2 ГПК.
Съставът на АС е констатирал, че делото е било образувано по предявен от ищеца В. С. срещу [фирма] и [община] иск по чл.464 ГПК и производството е прекратено с влязло в сила определение /потвърдено от втората инстанция и при недопуснато касационно обжалване/. Посочил е, че в тези актове съдилищата са приели, че е отпаднал правният интерес на ищеца от предявения отрицателен установителен иск по чл.464 ГПК, с който той оспорва вземането на друг взискател /“Е. Т.“/ по изпълнителното дело, по което ищецът е присъединен взискател; че причината за отпадане на правния интерес е извършено от първоначалния взискател по изпълнителното дело /Е. Т./ плащане на присъединения взискател – на ищеца; че с това плащане, вземането на С. е изцяло погасено, същият е удовлетворен, отпаднало е качеството му на взискател и правния интерес от отрицателния установителен иск.
В обжалваното определение е обсъдено, че В. основава претенцията си за присъждане на разноски на разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, но е счетено, че тази разпоредба е неприложима в конкретния случай и не подлежи на тълкуване по аргумент за обратното; че съгласно чл.78,ал.1 ГПК, разноски на ищеца се присъждат съразмерно уважената част на иска, т.е. производството следва да е приключило със съдебно решение, каквото в конкретния случай не е постановено, а е налице прекратяване поради недопустимост на предявения от ищеца иск поради извършено по-късно плащане от ответника [фирма]. Изложени са подробни съображения, че фактът, че първоначалния взискател по изпълнителното дело е изплатил задължението на общината към ищеца след предявяването на иска, не може да се третира като виновно поведение на ответника, довело до прекратяване на съдебното производство; че първият взискател води изпълнителното дело, за да събере вземане в размер на 13 000 000лв., като е погасил вземането на присъединения взискател, което е за 10 000лв.; че няма законова забрана едно лице да погаси доброволно чужд паричен дълг. Обосновано е, че първоначалният взискател, с вземане многократно надвишаващо това на ищеца, се е възползвало от възможността, разрешена от чл.73 ЗЗД. От това е изведено, че приложимата разпоредба е тази на чл.78,ал.4 ГПК – ответникът, а не ищецът, има право на разноски при прекратяване на делото и няма основание в полза на ищец, предявил недопустим иск да се присъждат съдебни разноски.
За неоснователна е счетена и частната въззивна жалба в останала част – по отношение възлагането на отговорността за заплащане на държавната такса. Прието е, че разпоредбата на чл.77 ГПК, на която ищецът се позовава е неприложима, че на основание чл.78,ал.6 ГПК, ако делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски, осъденото лице е длъжно да ги заплати, а в случая [фирма] не е осъдено лице.

Поставените в изложението въпроси са относими единствено към въззивното определение в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт по чл.248 ГПК по искането за осъждането на „Е. Т.“ да заплати на основание чл.38,ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер на 403 470.87лв.
Правни въпроси, релевантни за въззивния акт по искането за осъждането на търговското дружество да заплати държавната такса, от която ищецът е бил освободен, не са поставени, от което пряко произтича невъзможността за допускане на касационното обжалване на тази част от определението на П..
Неоснователно е и искането за допускане на обжалването по въпросите за правото на ищеца да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение /в случая то бъде присъдено на основание чл.38,ал.2 ЗА в полза на пълномощника му/ при прекратяване на производството по предявения от него иск.
Следва да се посочи, че от актовете на ВКС, на които частният касатор се позовава, единствено определението по ч.т.д.№ 733/2016г. на 2 т.о., и по ч.гр.д. № 2432/2014г. на 1 г.о., са относими към хипотеза, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски при прекратяване на производството по делото. Останалите съдебни актове касаят различна хипотеза – определението по ч.гр.д.№ 275/2010г. на 4 г.о. е по повод отхвърляне на молба на ответника по чл.248 ГПК срещу акта, с който разноските по делото, сторени от ответника, са възложени в негова тежест, поради това, че е дал повод за завеждане на иска, интересът от който е отпаднал поради последващо погасяване на задължението, обусловило нуждата от съдебна защита. С определението по ч.гр.д.№ 205/201г. на 1 г.о. е даден отговор на въпроса, че ищецът не дължи на ответника разноски при прекратяване на делото поради оттегляне на иска, ако с поведението си ответникът е дал повод за предявяване на иска. С определението по ч.гр.д.№ 3/2012г. на 1 г.о., не е допуснато касационно обжалване – т.е. не е налице практика по т.1, предложение последно на чл.280,ал.1 ГПК.
При формулирането на въпросите частният касатор последователно игнорира съществения за крайния резултат от произнасянето от състава на апелативния съд извод: че поведението на първоначалния взискател не е квалифицирано като повод за завеждането на делото – за предявяването на отрицателния установителен иск.
Макар мотивите в обжалвания акт да са непрецизни, включително и по отношение на становището за отричане приложението /по аргумент, изведен от разпоредбата/ на чл.78,ал.2 ГПК, при обосноваване на извода за отговорността за разноските, сторени от ищеца, в случаите на прекратяване на производството по делото поради новонастъпили след завеждането му и независещи от ищеца, а от ответника, обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, крайният извод на Пловдивския АС по въпроса за отговорността за търсените разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, не е в противоречие с практиката на ВКС /чл.280,ал.1, предл последно ГПК/, на която частният касатор се позовава.
Както се посочи, при формулирането на въпросите страната не държи сметка за поведението на ответника – че преди завеждането на съдебния спор, в изпълнителния процес дружеството е предприело законово регламентирани процесуални действия за защита и съдействие с цел принудително събиране на съдебно признати вземания и за причините, поради които делото е прекратено – че дружеството е упражнило в хода на процеса признато от закона право да изпълни чужд дълг с погасителен ефект, което плащане е извършено, за да бъде осуетено спирането предаването на сумата, определена за кредитора с оспореното вземане като последица /чл.464,ал.1, изр.второ ГПК/ от предявяване на иска от оспорващия съществуването на вземането на друг кредитор взискател; че ответникът е изпълнил чуждо задължение към ищеца като го е удовлетворил изцяло за вземането му от 10 000лв., за да може да продължи изпълнителните действия по събирането на своето вземане от 13 млн. лева – констатация, подробно обсъдена в обжалвания акт.
Следователно, практиката, на която касаторът се позовава не е приложима, съответно като краен резултат обжалваният акт не е в противоречие с нея.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по шестия въпрос, по който въведената допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК също произтича от обстоятелството, че поставянето му е обусловено от тезата на касатора, отречена в мотивите на П. – „за безспорно установено активно поведение от страна на ответника, дало повод за завеждане на делото“. Поради това и този въпрос е хипотетичен, а даването на отговор на него, не би довело до друг краен резултат по съществото на жалбата.
Отсъства и основанието по чл.280,ал.2, предл.последно ГПК – очевидна неправилност, на което страната също се позовава. Дори изводите в обжалваното определение, че отсъства основание в полза на ищеца, предявил недопустим иск, да се присъждат съдебни разноски, да са неправилни с оглед момента на проявлението на недопустимостта – момента на отпадане на правния интерес, то несъобразяването на факта, че искът е бил допустим към момента на предявяването му, не обуславя „очевидна неправилност“. Очевидната неправилност е порок, който следва и е видим пряко от мотивите на обжалвания акт, а не такъв, който би бил установим след проверка на материалите по делото и съпоставяне на твърденията с приложените доказателства.
Паралелно с това, неоснователността на искането за допускане на обжалването на това основание пряко произтича от обстоятелството, че изводите на П. с които е отхвърлено искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение са обусловени /както вече се посочи/, не пряко от становището за предявяване на недопустим иск, а от извода, че ответникът не е дал повод за завеждането на иска, и не е изпълнил своето задължение в хода на процеса, иницииран по повод на това неизпълнение.
Следва да бъде споделена тезата в депозирания отговор на частната касационна жалба, че общината е тази, която не е изплатила задължението си на С. и това е причината за предявяването на отрицателния установителен иск по чл.464 ГПК, а дружеството без да дължи на ищеца, е погасило задължението на общината, имайки интерес изпълнителното производство на продължи, и че същевременно в практиката, на която касаторът се позовава, присъждането в полза на ищеца на сторените разноски става при наличие на две кумулативни предпоставки: поведението на ответника е причина за завеждането на делото и поведението на ответника е довело до прекратяването на делото в резултата на извършено от него плащане в полза на ищеца при наличие на материално-правни отношения между тях.

Разноски за производството не се присъждат- ответната страна не е направила искане, съответно не е представила доказателства за извършването им.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на Определение № 54 от 05.02.2018г. по ч.гр.д.№ 42/2018г. на АС Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар