7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 10.04. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 26.03.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3141 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Д. Ч. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2076 от 02.08.2018 г., по в.гр.д.№ 5197/2017 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 886 от 10.02.20107г., по гр.д.№ 20399/2014 г. за отхвърляне на предявения срещу ЗАД”АРМЕЕЦ”АД, гр.София пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 45 000 лв. до пълния заявен размер от 80 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане- 12.10.2014 г. до окончателното и изплащане и поставени в негова тежест, на осн. чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК съдебно- деловодни разноски в общ размер от 1029.60 лв. за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с произнасяне от въззивния съд по незаявено възражение. При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената по- горе част, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Длъжни ли са съдилищата да се произнесат по всяко подадено до тях искане (твърдение) възражение за защита на лични и имуществени права, само до обема на поисканата от страните защита и съдействие или могат свободно да се произнасят по искания( твърдения), възражения, които са различни от заявените?; 2. ”Може ли въззивният съд, когато потвърждава първоинстанционното решение, при непълно съвпадение на фактическите и правни изводи на двете инстанции, а само на крайния резултат, да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да изготви собствени такива?”; 3.”Длъжен ли е съдът, съгласно чл.12 ГПК и чл.235 ГПК да мотивира извода си за липса на причинна връзка между твърдяното увреждане и вредоносното събитие, като обсъди приобщените към делото доказателства и доказателствени средства?”; 4.”Следва ли съдът да приеме, че е налице причинна връзка между противоправното деяние и настъпването на вредата, в случай, че деянието е поставило началото на цяла поредица от явления, при които причината предшества следствието и го поражда и взети в съвкупност тези факти са довели до усложнен казуален принос, при който като резултат е настъпила вредата?”;5.”Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията в т.ІІ ППВС № 4/68 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?” и 6.”Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид и икономическата конюнктура в страната, освен указаните в ППВС №4/1968 г. факти?”
Като израз на визираното противоречие са посочени т.ІІ на ППВС № 4/68 г. и ППВС № 7/59 г., както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и съответно относими към формулираните от касатора въпроси: № 210 от 09.05.2012 г., по гр.д.№ 317/2011 г. на І г.о.; № 220 от 19.06.2012 г., по гр.д. № 741/2011г. на ІV г.о.; № 539 от 13. 12. 2011г., по гр.д.№ 1844/10 г. на ІV г.о.; № 439 от 23.07.2010 г., по гр.д.№ 476/2009 г. на ІV г.о.; № 271 от 08.02.2017 г., по гр.д.№ 1368/2016 г. на ІV г.о.; № 420 от 16.02.2016 г., по гр.д.№ 1633/2015 г. на ІV г.о.; № 44 от 28.03.2014 г., по гр.д.№ 4478 /2013 г. на ІІІ г.о.; № 27 от 02.02.2015 г., по гр.д.№ 4265/2014 г. на ІV г.о.; № 9 от 02.02.2018 г., по гр.д.№ 1144/2017 г. на ІІІ г.о.; № 1132 от 16.11.1992 г., по гр.д.№ 1336/91 г. на ІV г.о.; № 139 от 19.07.2016 г., по т.д.№ 3179/2015 г. на І т.о.;№ 93 от 23.06.2011 г., по т.д.№ 566/2010 г. на ІІ т.о.; № 99 от 08.10.2013 г., по т.д.№ 44/2012 г. на ІІ т.о.; № 158 от 28.12.2011 г., по т.д.№ 157/2011 г. на І т.о.; № 83 от 06.07.2009 г., по т.д.№ 795/2008 г. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба ЗАД”АРМЕЕЦ” не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
От третите лица – помагачи, при участието на които е постановено обжалваното въззивно решение, в срока за отговор на касационната жалба становище заявява ЗД”БУЛ ИНС”АД, възразявайки срещу основателността на искането за достъп до касационен контрол.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение в частта му предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на Софийски апелативен съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните е приел, че определената от СГС сума от 45 000 лева се явява, към релевантния за спора момент, справедливо обезщетение по см. на чл.52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищеца, настъпили от травматичното му увреждане при пътно-транспортно произшествие на 12.10.2014 г. в района на [населено място], Пловдивска област, предизвикано от водача на лек автомобил „Сузуки Витара” с рег. [рег.номер на МПС] Д. К., признат за виновен с влязла в сила присъда № 343 от 04.02.2016 г., по н.о.х.д.№ 8568/15 г. на ПРС, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответното АД.
Въззивният съд е обосновал така определения размер на обезщетението за неимуществените вреди на пострадалия с вида и характера на получената травма – открито счупване на лява подбедрица, която според данните от заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза – основно и допълнително е наложила извършване на кръвна репозиция и поставяне на метална остеосинтеза с интрамедуларен пирон, както и провеждане на рехабилитация на глезената и колянна стави на увредения крайник за период от 5-6 месеца. Отчетени са още интензитета на болките и страданията през визирания период, продължителността на оздравителния процес, извършената втора операция в Белгия за изваждане на проксимилните застопоряващи винтове на интрамедуларния пирон и необходимостта от друга последваща оперативна намеса за екстракция на интрамедуларния пирон, евентуалните бъдещите неблагоприятни прогнози при влошаване на времето и при продължително натоварване на увредения крайник. Взет е предвид и останалия траен белег върху кожата на подбедрицата (цикатрикс) и неговото отражение върху емоционалното състояние на ищеца, предвид твърде младата му възраст към датата на непозволеното увреждане-35 години, както и настъпилото негово възстановяване към настоящия момент. Преценявайки отделните факти и обстоятелства по делото, относими към определяне на справедлив паричен еквивалент на понесените от ищеца морални вреди по см. на чл.52 ЗЗД Софийски апелативен съд е отрекъл да се явява от значение полученият допълнително септичен артрит. Посочил е, че доколкото допълнително визираните неблагоприятни здравословни последици за пострадалия са в резултат на безспорно проявена болнична стафилококова инфекция, развила се в избрано от последния здравно заведение извън територията на РБългария, изискуемата се пряка причинна връзка с процесния пътен инцидент отсъства и не е налице основание за ангажиране отговорността на дружеството- застраховател по реда на чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за тяхното обезщетяване.
Анализът на решаващите мотиви на въззивния съд налага да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд не е вероятно недопустимо – порок, който според задължителните постановки в т.1 на ТР №1/91.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС би обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане по същество и при отсъствие на формулиран от касатора конкретен правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Не съществува спор в правната доктрина и съдебна практика, че недопустимо е онова съдебно решение, с което в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – определил е спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала или е разгледал иск, с който е сезиран на непредявено основание. В случая решаващият състав на Софийски апелативен съд безспорно се е произнесъл по предявения от ищеца пряк иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ(отм.), с който надлежно е бил сезиран. Следователно съобразявайки както определения от страните спорен предмет на делото, така и обхвата на търсената от ищеца защита, с оглед въведените с исковата молба факти и обстоятелства въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като не се е произнесъл по иск, различен от предявения от ищеца. нещо повече, според задължителните за съдилищата указания в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действащия ГПК, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена с тази на първоинстанционния съд, което изисква въззивният съд да се произнесе по съществото на спора, излагайки собствени мотиви. В същия смисъл са и задължителните постановки в т.2 от Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, с които Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил. Обсъждайки наличието на елементите от фактическия състав на чл.52 ЗЗД, във вр. с чл.226, ал.1 КЗ(отм.) и основателността на претендирания размер на обезщетението за обезвреда, въззивната инстанция, в правомощията си на съд по съществото на спора, не се е произнесла нито по незаявено искане, както твърди касатора, нито е извлякла правни последици от фактически обстоятелства, непосочени от страните или от доказателства, които не са събрани по делото. Несъмнено е, че в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), респ. деликтен иск по чл.45 ЗЗД решаващият съд всякога е задължен да обсъди фактите, обстоятелствата и доводите, касаещи определянето на този размер, дори и без да са изрично наведени от страните, за да приложи установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Въпроси № 1, № 2 и № 3 са формулирани общо и не са съобразени с конкретните факти по делото – с въведения предмет на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения пряк иск, изложените съждения в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, вкл. относно връзката между допълнителните негативни последици за ищеца от проявилата се вътрешно-болнична инфекция в избраното от него здравно заведение извън страната, както и отсъствие на немотивирано препращане към правните и фактически изводи в първоинстанционния съдебен акт по правилото на чл.272 ГПК) предвид цитираната стр.6), поради което нямат обуславящо значение за решаващата правна воля на въззивния съд и не мога да обосноват общото основание за достъп до касация. Според възприетото разрешение в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсата на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от касатора допълнителни селективни основания.
Формулираният въпрос № 4 е предпоставен от твърдението на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на закона, поради отречената пряка причинна връзка между процесния пътен инцидент и настъпилите допълнителни негативни последици за здравето на ищеца – получен септичен артрит от болнична стафилококова инфекция.
Следователно доколкото под формата на въпрос, касаторът всъщност е възпроизвел въведеното с касационната жалба оплакване за неправилност на обжалваното решение, което относимо към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, то последният не притежава и характеристиката на правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Отделено е, че дори и да се възприеме тезата на касатора, то отговорът на същия всякога е обусловен от извършената от решаващия съд конкретна преценка на специфичните за делото факти и обстоятелства. Това означава, че е фактически обусловен, а не е правен. Що се касае до законосъобразността и обосноваността на преценката на въззивния съд, то тя подлежи на инстанционен контрол, но едва след допускане на касационното обжалване. В случая именно в съгласие с цитираната от касатора задължителна практика на касационната инстанция въззивният съд, позовавайки се на механизма на настъпилия пътен инцидент и на произхода на конкретния допълнителен неблагоприятен резултат за здравето на ищеца, е приел, че получен в резултат на болнична инфекция при проведено извън България болнично лечение, той не е последица от процесния пътен инцидент и не е в пряка причинно- следствена връзка със същия.
Въпроси № 5 и № 6 , които обобщени се свеждат до приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт, несъмнено имат обуславящо значение за решаващата правна воля на въззивния съд и за крайния изход на делото и обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Недоказано по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според задължителните постановки в т.ІІ на ППВС № 4/68 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди, като въз основа на преценката им определи и онзи точен паричен еквивалент на понесените от увреденото лице болки и морални страдания. Възприетото разрешение е доразвито във формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, част от която е цитирана и от касатора. Трайно непротиворечива и последователна същата е в смисъл, че при определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид както конкретните установени по делото обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, индиция за което са и лимитите на застрахователно покритие към момент на непозволеното увреждане.
Следователно съобразявайки всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, вкл. получения козметичен дефект от ищеца и неговата твърде млада възраст към датата на непозволеното увреждане, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приложил принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД, в пълно съгласие със задължителните указания в т.ІІ на ППСВ № 4/68 г.и формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, част от която цитирана от касатора.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр.с ал.1 ГПК съставът на ВКС,ТК не присъжда такива.
Разноски за производството по чл.288 ГПК е претендирало третото лице- помагач в процеса – ЗД”БУЛ ИНС”АД, но съгласно процесуалното правило на чл.78, ал.10 ГПК нему не се следват такива.
Поради това и искането му следва да бъде оставено без уважение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2076 от 02.08.2018 г., по в.гр. д. № 5197/ 2017 г., по описа на същия съд.
ОСТАВЯ без уважение искането на ЗД”БУЛ ИНС”АД, [населено място] – третото лице –помагач в процеса за присъждане на съдебно- деловодни разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: