2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София,15.03.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 4893/2018г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадените касационни жалби срещу решение от 09.07.2018г. по гр.д.№331/2018г. на ОС Русе, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.26 и 31 ЗЗД, чл.34 ЗЗД и чл.108 ЗС.
Жалбоподателите –И. В. Д. и Д. В. Д., чрез процесуалните си представители поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Поддържат, че решението е недопустимо и е постановено при допусната очевидна неправилност от съда. Молят да се допусне касационно обжалване.
Ответниците Г. А. Д. и П. А. А., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържат , че не следва да се допуска касационно обжалване. Претедират разноски.
Ответницата Д. И. Д. в писмено становище , чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение е отхвърлил предявените от И. и Д. И. против Г. А. Д. П. А. А., Д. И. Д. и Р. А. В., обективно и субективно съединени искове в условията на евентуалност за:
1. прогласяване нищожност на договори за покупко-продажба на недвижими имоти, сключени с нотариален акт/ №/, т. ІІ, рег./ №/, дело /№/, вписан в службата по вписванията под /№/, т. 14, дело /№/ с вх. рег. № 5269 от 29.04.2015 г. на СВ Р. и нотариален акт /№/, т. ІІ, рег. /№/, дело /№/, вписан в службата по вписванията под /№/, т. 15, дело/ №/ с вх. рег. /№/ от 11.05.2015 г. на СВ Р. – иск с правно основание чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД, поради липса на съгласие.
2. евентуално съединеният иск за прогласяване нищожност на гореописаните договори за покупко-продажба на недвижими имоти – иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави – нееквивалентност на престациите.
3.както и евентуалният иск за унищожаване на упълномощителните сделки по пълномощно № 54/2015 г. с нотариална заверка на подписа от 22.04.2015 г. на нотариус И. К.. и пълномощно № 62/2015 г. с нотариална заверка на подписа от 07.05.2015 г. на нотариус Р. Л., като подписани от дееспособно лице, но без да разбира свойството и значението на постъпките си, поради заболявания, както и исковете за недействителност на договорите за покупко-продажба на недвижимите имоти, описани по-горе, поради сключването им без представителна власт.
4. както и обусловената от горните искове претенция по чл.108 от ЗС срещу П. А. за предаване владението на придобития от нея имот по нотариален акт /№/, т. ІІІ, рег. /№/, дело/ №/, вписан в службата по вписванията под /№/ т. 17, дело /№/ с вх. рег. /№/ от 29.05.2015 г. на СВ Р..
Със същото решение съдът е потвърдил решение № 865 от 05.07.2017 г., постановено по гр. д. № 6958/2015 г. по описа на Русенския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът против Р. В. за предаване владението на имотите по нотариален акт /№/ т. ІІ, рег./№/, дело /№/, вписан в службата по вписванията под /№/, т. 14, дело /№/ с вх. рег. /№/ от 29.04.2015 г. на СВ Р..
Установено е по делото, чее на 22.04.2015 г. и на 07.05.2015 г. наследодателят на ищците В. И. е упълномощил с писмени пълномощни с нотариална заверка на подписите Д. И. да извършва действия по разпореждане с притежаваните от него земеделски земи. Чрез тези пълномощни, са продадени ниви – с договор от 29.04.2015 г. на ответника Р. В., а с договор от 11.05.2015 г. на Г. Д., който на 29.05.2015 г. е прехвърлил чрез покупко-продажба земеделската земя на П. А.
След трикратни уточнения на претенциите си – както в исковата молба, така и в писмените молби ищците – жалбоподатели в настоящето производство, са уточнили че пълномощните от техния баща и наследодател В. И. са неистински – не са подписани от него, поради което договорите за покупко-продажба са лишени от съгласие; евентуално считат, че договорите са нищожни поради накърняване на добрите нрави – налице е нееквивалентност на насрещните престации поради занижената продажна цена; евентуално считат, че упълномощителните сделки са унищожаеми поради опорочаване волята на наследодателя, който ги е подписал като дееспособно лице, но без да разбира свойството и значението на постъпките си, защото е имал заболявания, които са му пречели, което води до недействителност на договорите, като сключени без представителна власт. Предявени са и обусловени от горните искове претенции по чл.34 от ЗЗД срещу Р. В. и чл.108 от ЗС против П. А. за връщане на имотите.
Съдът е приел, че съгласно чл.36, ал.2 ЗЗД последиците от действията на пълномощника възникват направо за упълномощителя и доколкото Д. И. не е страна по сделките и при евентуалното уважаване на исковете ще настъпи промяна в правната сфера единствено на упълномощителя и лицата – съдоговорители, но не и в тази на пълномощника – Определение № 169 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3209/2017 г., III г. о., ГК, то исковете против нея са неоснователни и са отхвърлени само на това основание.
Прието е за установено, че праводателят на жалбоподателите – В. И. подписал оспорените пълномощни, поради което договорите за покупко-продажба не са нищожни поради липса на съгласие и искът по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД е неоснователен.
От съвкупната преценка на доказателства по делото – две единични и една тройна графологични експертизи е установено, че подписите и имената В. И. върху оспорените пълномощни са изпълнени от лицето, сочено за автор на документите. Доказателства, опровергаващи този извод не са събрани в процеса, поради което съдът е приел че и двете упълномощителни сделки са валидни, а договорите за покупко-продажба са сключени в рамките на предоставената на пълномощника представителна власт, поради което са действителни, като сключени при наличието на изразено съгласие от В. И. за пораждане на последиците им.
Съдът е счел за неоснователен и искът по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД- относно нищожността на договора поради накърняване на добрите нрави. Посочено е, че в решение № 24 от 09.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., е даден отговор на въпроса кога нееквивалентността на престациите води до нищожност на договор за продажба поради противоречие с добрите нрави, като е прието, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извод, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Прието е, че за да е налице нищожност на поддържаното основание – нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, неравностойността би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, а конкретния случай не е такъв. Установено е, че за извършените две покупко-продажби В. И. е получил парични престации – 2400 лв. и 2900 лв. като видно от единичната и тройната графологични експертизи, подписите и имената върху разходно-касовите ордери са положени/изпълнени от него, т.е. по категоричен начин се установява фактът на заплащане на цената по всяка от сделките, които са в размер на данъчната оценка и малко над нея, което не може да обоснове извод за такава незначителност, която да клони към нулева равностойност. Изложени са съображения за това, че данъчната оценка е призната от държавата и въведена като законов критерий и база за определяне на задълженията на собствениците на оцененото имущество в отношенията им с държавата и общините – при плащане на данъци и такси, при съдебни спорове във връзка с определяне цената на иска и пр. при което извършването на сделки на такава стойност е обичайно явление в правния мир, затова според въззивният съд ищците не доказват твърдяната от тях хипотеза за нищожност на сделките на осн.чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД, а другите наведени основания за накърняване надобрите нрави, не са въведени като основания на иска и не са приети по надлежния ред в процеса, поради което и с оглед обстоятелството, че на ответниците не е давана възможност да дадат отговор и по тях, съдът не следва да ги разглежда и същите не са предмет на производството.
Съдът е счел за неоснователен и искът по чл.31, ал.2, във вр. с ал.1 ЗЗД за унищожаване на упълномощителните сделки поради невъзможност на наследодателя на ищците да разбира и ръководи действията, водещи до недействителност на договорите за покупко-продажба поради липса на представителна власт. В конкретния случай не е било спорно, че преди смъртта си В. И. не е бил поставен под запрещение, защото след завеждането на иск по чл.336 ГПК, ответникът в процеса е починал и производството е било прекратено (гр. д. № 410/2015 г. по описа на ОС Русе).
Изложени са съображения, че основанието за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД ще е налице тогава, когато едната страна макар и дееспособна, към момента на сключване на атакуваната сделка, не е могла да разбира или да ръководи действията си, като определящо е състоянието на лицето към момента на извършване на сделката и по-специално – дали това състояние е било такова, че да позволи на сключилия сделката – да действа съзнателно и разумно, така че да може свободно, без външна намеса за формира и да изрази волята си. Съвкупната преценка на всички релевантни факти, съдържащи се в доказателствата по делото, са обосновали извод , че В. И. е разбирал свойството и значението на взетите от него решения, обективирани в процесните пълномощни, в каквато насока са и данните в свидетелските показания на помощник нотариуси и лекар в Спешната медицинска попощ , установяващи по категоричен начин, че на датите, когато праводателят на ищците е изразил волята си в двете упълномощителни сделки, той е бил с ясно съзнание за действията, които извършва и за последиците от същите. Аналогични са и впечатленията на адвокатът, който се е срещнал с В. И. към момента на упълномощаването и му е занесъл парите от продажбите. Не се обосновава извод в обратна насока и от приетата СМЕ, изготвена от неврохирург. Тъй като към датата на извършването на двете упълномощавания, наследодателят на ищците е бил в състояние, позволяващо му да формира свободна воля, съдът е приел, че исковете за унищожаване на упълномощителните сделки са неоснователни и ги е отхвърлил.
С оглед обусловеността им от действителността на пълномощните, като неоснователни са отхвърлени и исковете с правно основание чл.42, ал.2 ЗЗД за прогласяване недействителност на разпоредителните сделки по двата нотариални акта, като сключени без представителна власт. Като обусловени от изхода на спора, съдът е отхвърлил и исковете за връщане на земите.
В изложения по чл.284, ал.3 ГПК към подадените от И. В. Д. и Д. В. Д. две касационни жалби, жалбоподателите, чрез процесуалните си представители поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е съдът да се произнесе по всички искове и по всички доказателствени искания на страната, каква е правната квалификация на иск за обявяване нищожност на сделка , извършена с нотариално заверено пълномощно от лице, което не е могъл да разбира и ръководи действията си, допустим ли е иск за неистинност на нотариално завещание, с което е извършена последваща разпоредителна сделка, валидно ли е нотариално пълномощно спрямо глухо лице, което не е отразило собственоръчно, че го е прочело, възможно ли е да се извърши продажба на земеделски земи, които преди това продавача е отдал под наем, задължен ли е съдът да даде указаниая за събиране на относими към делото доказателства, недопускането на експертиза от въззивния съд съставлява ли съществено процесуално нарушение, физичиското страдание при онкологично болни може ди да мотивира съда да приеме, че болния не е могъл да разбира и ръководи действиета си, следва ли нотариалният договор да бъде сключен едновременно с нотариалното удостоверяване на подписа и съдържанието на пълномощното, с което е извършен същия, когато е опорочена волята на упълномощителя страда ли от същия порок и сдебката, сключена с това пълномощно и обвързан ли е въззивния съд от въззивната жалба. Поддържат , че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поддържат също така, че са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като решението е недопустима като постановено по непредявен иск и е очевидно неправилно. Позовават се на ТР№1/2013г. за правомощията на въззивния съд и представят множество решения на състави на ВКС по приложението на чл.26 и 31 ЗЗД и за задължението на съда да разгледа предявени иск, като даде точна правна квалификация.
Настоящият състав намира, че решението не е недопустимо като постановено по непредявен иск, тъй като съдът в случая е разгледал и се е произнесъл по исковете, с които е сезиран. Не са налице и сочените от жалбоподателите основания за допускане на касацинно обжалване по поставените от тях в две изложения въпроси. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, включително и цитираната такава в решението на въззивния съд. В същата, изразена и в решения от 09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г., ІV г.о., решение от 20.02.2013г. по гр.д. №470/2012г., ІІ г.о., решение от 28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г., І г.о. и решение от 17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г.,ІV г.о.о на ВКС, IV г. о. се приема, че съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и за изложи мотиви за това.
В трайната практика на ВКС, споделена и в решение от 16.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3209/2017 г., III г. о и решение от 31.05.2012г. по гр.д.№1677/2010г., ІV г.о.о на ВКС, се приема също така , че “ едностранните сделки може да страдат от същите пороци, както договорите (двустранните сделки), това е една от причините законодателят в чл.44 ЗЗД да уреди съответната приложимост на правилата относно договорите и към едностранните сделки. Посочва се, че когато волеизявлението при упълномощаването като едностранна сделка е извършено от дееспособно лице, което не е могло да разбира или ръководи действията си, порокът при учредяването на представителната власт трябва да бъде противопоставен на третото лице, което се е доверило на упълномощаването. Този порок на волеизявлението обаче няма никакво правно значение, ако порочно учредената представителна власт не бъде упражнена и затова правото на унищожение възниква не от извършването на овластителната сделка, а от упражняването на порочно учредената представителна власт – от сключването на договора (чл.32, ал.2 , изр.2 ЗЗД). Правото на унищожение на овластителната сделка, няма смисъл да бъде упражнено, освен заедно с иска за оспорване на сключения чрез пълномощника договор, за да бъде противопоставено унищожението на третото лице, което е договаряло с пълномощника. Приема се също така, че съдът по оспорването на сключения чрез представител договор във всички случаи трябва да се произнесе по наличието на представителна власт в мотивите на решението, но ако приеме, че е предявен и иск за унищожение на овластителната сделка срещу пълномощника, той ще се произнесе в диспозитива на решението. В практика е пояснено, че когато овластителната сделка е нищожна или подлежи на унищожение, това може да се отрази по различен начин на сключения договор, както и , че сключеният без представителна власт договор е висящо недействителен, докато не бъде потвърден от упълномощителя или от неговите наследници (те могат да потвърдят договора – всеки за своя дял от наследството, ако приживе упълномощителят не е отказал потвърждение). Приема се, че при отказ от потвърждение договорът става недействителен по отношение на мнимо представлявания, а не абсолютно нищожен (нищожността е изначална, не съществува последваща нищожност).“
Установената съдебна практика по приложението на чл. 201 ГПК приема, че не всяко оспорване на представено заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Право на съда е да прецени дали искането за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно. Преценката не е формална, а следва да бъде мотивирана, когато се отказва допускане на допълнително или повторно заключение. В този смисъл решение по гр. дело № 1083/2010г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
В съответствие с тази практика съдът е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове и ги е отхвърли. Тази практика не е неправилна и не се налага допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана.
Що се касае до въпросите допустим ли е иск за неистинност на нотариално завещание, с което е извършена последваща разпоредителна сделка, валидно ли е нотариално пълномощно спрямо глухо лице, което не е отразило собственоръчно, че го е прочело, възможно ли е да се извърши продажба на земеделски земи, които преди това продавача е отдал под наем, то същите не са разрешавани от въззивният съд и не са обусловили ршаващата му воля за неоснователност на предвяните искове с правно основание чл.26 , 31 и 34 ЗЗД и чл.108 ЗС.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и поради „очевидна неправилност” на въззивното решение. При селекцията на касационните жалби, извършвайки преценка на уредената в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставка за достъп до касационен контрол, ВКС трябва да тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия с оглед на конкретно дело. В случая решението е постановено при точно приложение на процесуалния и материален закон, приложими в конкретната хипотеза, а също така и при съблюдаване на установената трайна практика на ВКС, поради което не е очевидно неправилно, тъй като е осигурено съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор / в този смисъл КД№10/2018г./.
На ответницата по жалба Д. И. не следва да се присъждат разноски с отлед разпоредбите на чл.78, ал.3 и чл.80 ГПК, тъй като по делото не са представени доказателства за реално направени такива.
На ответниците Г. Д. и П. А. следва да се заплатят разноски в размер на 1000лева на основание чл.78, ал.3 ГПК-заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.07.2018г. по гр.д.№331/2018г. на ОС Русе.
ОСЪЖДА И. В. Д. и Д. В. Д. да заплатят на Г. А. Д. и П. А. А. общо сумата 1000 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: