ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 221
София, 22.08.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1326 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М. като процесуален представител на Б. С. К. от София срещу въззивното решение на СГС от 18.VІІ.2012г. по в.гр.д. № 2477/2012г.
Ответниците по касационната жалба М. Й. Д. и Х. Й. Д., и двамата от София, в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат Г. са заели становище за недопускане на касационно обжалване.
Ответникът – трето лице – помагач Й. М. Д. от София не е заявил становище пред настоящата инстанция.
За да се произнесе, ВКС на РБ, състав на ІV ГО, взе предвид:
С атакуваното решение СГС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СРС от 21.ХІ.2011г. по гр.д. № 32197/2010г. в частта по насрещните искове и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Б. Ст.К. да заплати на М. и Х. Д. по 3850лв. за периода 01.Х.2008г. – 08.ІІІ.2010г. на основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 23.VІІІ.2010г., както и общо на двамата 400лв. разноски, отхвърлил е предявеният от Б. К. срещу Й. М.Д. при условията на евентуалност /ако бъдат уважени исковете срещу М. и Х. Д. за присъждане на по 3850лв./ иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за присъждане на 16500лв., като е присъдил на Й.Д. разноски, и е потвърдил първоинстанционното рошение в останалите му части, с които са отхвърлени предявените от Б. К. срещу М. и Х. Д. искове: по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД за присъждане на по 5254.50лв. обезщетения за вреди, представляващи половината от продажната цена, ДДС върху нея и местен данък, с които ответниците заплатили на СО правото на пристрояване и надстрояване на 122.55 кв.м, дадени по т.1 от сключения между страните на 02.VІІІ.2005г. договор; по чл.92 ЗЗД за присъждане на по 500 евро неустойка по чл.13 ал.2 от договора между страните от 11.ХІ.2005г.; по чл.55 ал.1 ЗЗД за присъждане на по 3850лв. – недължимо платени за периода 01.VІІІ.2007г. – 01.Х.2008г. поради отпаднало основание т.11 от договора от 11.ХІ.2005г., и по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД за присъждане на по 5663лв. /1/2 от 11326лв./ обезщетение за вреди в резултат на неизпълнение на договора от 11.ХІ.2005г. на задължението на М. и Х. Д. да прехвърлят на ищеца имот в обема на заявените от тях вещни права и без претенции от трети лица.
Касационната жалба срещу така постановеното решение е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, но е процесуално допустима само в частите по първоначалните искове по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД и по обратния евентуален иск. В останалите му части – по първоначалните искове за неустойка и за недължимо платени суми, както и по насрещните искове, въззивното решение не подлежи на касационен контрол с оглед цените на исковете /съответно по 500 евро и по 3850лв. – първоначалните искове, и по 3850лв. – по насрещните/. Ето защо и на основание чл.280 ал.2 ГПК в тези й части касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение в подлежащите му на обжалване части ВКС на РБ констатира следното:
За да постанови решението по претенциите по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД, въззивният съд е взел предвид, че в изпълнение на предварителни договори между страните от 02.VІІІ.2005г. и от 11.ХІ.2005г. с нот.акт № 19/16.Х.2006г. ответниците като собственици на магазин в София със застроена площ 45 кв.м и Р. 90 кв.м, построен върху терен общинска собственост, и като собственици на учредено право на строеж за пристрояване, надстрояване и реконструкция на магазина до Р. 125.55 кв.м продали на ищеца правото на надстрояване на втори и трети етаж срещу сумата 10509лв. и задължението му да изгради със собствени средства и въведе в експлоатация в срок до 12 месеца, считано от 01.ІV.2007г., триетажна многофункционална масивна сграда с Р. 215.55 кв.м и предаде на ответниците първия етаж от нея; след финансиране и изготвяне на всички необходими проекти за осъществяване на строителството С. община /СО/ отказала издаването на разрешение за строеж, защото ответниците не притежавали право на пристрояване с още 45 кв.м, тъй като това право, учредено през 2000г., било погасено по давност; право на строеж за пристрояване, надстрояване и реконструкция с площ 45 кв.м до Р. 215.55 кв.м е учредено на страните от СО с договор от 11.ХІІ.2008г. срещу 22651.85лв., половината от които /11326лв./ заплатил ищеца. Прието е, че упражнените от ищеца права са тези на купувача на чужда вещ по аргументи от сравнителния анализ на чл.189 и чл.190 ЗЗД – за връщане от ответниците на цената на правото на надстрояване и за възстановяване на разноските по договора, в т.ч. местния данък, и частта от цената по договора със СО от 2008г., доводът му за вземането за която е да е кредитор за компенсаторно обезщетение. Прието е, че исковете са неоснователни, което следва от сравнителен анализ на чл.189 и чл.190 ЗЗД. Без да е упражнил правото на разваляне на договора по нот.акт № 19/1986г. по съдебен ред, легитимацията на ищеца като кредитор е възможна само в хипотезата, в която правото на надстрояване и пристрояване принадлежи изцяло на трето лице; в случая договорът със СО има за предмет правото на пристрояване на магазина, разположен на първия етаж /от 45 кв.м до 90 кв.м Р./, следователно договорът от 11.ХІІ.2008г. не засяга правото на надстрояване, продадено на ищеца от ответниците; пълното несъответствие в предметите на договора от 11.ХІІ.2008г. и този по нот.акт № 19/1986г. изключва титулярството на ищеца на правото на разваляне на договора по нотариалния акт; поради това са неоснователни първоначалните искове, защото чрез тях се претендират вземания по чл.189 ал.1 изр.2 и 3 ЗЗД, които имат за възможен кредитор купувачът на чужда вещ, а в случая с договора по нотариалния акт ответниците са били титуляри на продаденото от тях право на надстрояване.
По обратния иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е прието, че той е неоснователен, тъй като в периода 01.Х.2008г. – 08.ІІІ.2010г. ищецът не е извършвал плащания по задължението му по т.11 от договора от 11.ХІ.2005г. на Й. Д. като пълномощник на ответниците М. и Х. Д. и с оглед на това Й. Д. не дължи връщане на претендираните суми.
В изложението на Б. Ст.К. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. при съединяване на искове съдът дължи ли произнасяне по чл.236 ал.2 ГПК с мотиви по всеки от тях, когато са повече от един при различна правна квалификация, или е достатъчно съдът да приеме, че искът е неоснователен за всеки от тях; 2. изпълнил ли е задължението си по чл.235 ал.2 ГПК съдът, ако не е основал решението си върху правна норма, съответстваща на установените обстоятелства; налице ли е извършена правна квалификация, ако съдът не е издирил правната норма и не е нодвел под нея фактическата обстановка, която е възприел; явява ли се извършване на правна квалификация посочването на правната норма в диспозитива, особено ако тази норма е различна от обсъжданата в мотивите /за яснота е посочено, че съдът отхвърлил два иска по чл.79 ал.1 пр.1, след като в мотивите по тези два иска разсъждавал за това, че не е налице хипотезата по чл.189 ал.1 изр.2 и 3 ЗЗД/; 3. налице ли е идентичност между вещното право на строеж, ако описанието му за период от осем години /от 2000г. до 2008г./ е различно с оглед на променените технически данни и статут; 4. при предявен иск за вреди от неизпълнение на договор, изразяващо се в това, че продавачите не са притежавали изцяло продаденото им право на строеж, а само част от него, без да е искано разваляне на договора от кредитора, дали съдът може да приеме, че приложимият закон е чл.189 ал.1 изр.2 и 3 ЗЗД, които хипотези непременно са свързани с разваляне на договора, каквото не е искано; 5. в хипотезата на търсене на вреди от неизпълнение на договор поради това, че само част от продадената вещ принадлежи на продавачите, а част – на трето лице и купувачът не е искал и не е развалил договора за продажба дали приложимата правна норма е тази на чл.189 ал.1 изр.2 и 3 или на чл.189 ал.2 ЗЗД и дали в хипотезата на чл.190 ал.2 ЗЗД се изисква разваляне на договора за продажба; дали в хипотезата, в която само част от продадената вещ принадлежи на продавача, е приложима разпоредбата на чл.190 ал.2 ЗЗД и купувачът може да иска намаление на цената, обезщетение за вредите и продължаване действието на договора по отношение на частта, за която продавачите са легитимирани собственици; дали хипотезата по чл.189 ал.1 ЗЗД е приложима в случай, че продавачът не е собственик на никаква част от продавания имот и дали хипотезите по чл.189 ал.1 изр.2 и 3 ЗЗД непременно се свързват с разваляне на договора; в хипотезата, когато само част от продадената вещ принадлежи на продавачите и купувачът не е искал и не е развалил договора, коя норма е приложима – чл.189 ал.1 изр.2 и 3 или чл.190 ал.2 ЗЗД и дали в хипотезата на чл.190 ал.2 ЗЗД се изисква разваляне на договора. По въпросите по приложението на чл.189 и чл.190 ЗЗД се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, като се представя решение на ВС № 4812/29.ХІІ.1980г. по гр.д № 3005/1980г. І ГО.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС няма правомощие да изведе служебно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл. /така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставените от касатора процесуалноправни въпроси въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика. Съдът е изложил пространни мотиви по първоначалните искове, като ги е квалифицирал като такива по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД, при каквато квалификация ги е разгледал и се е произнесъл и първоинстанционния съд. Не е налице твърдяното противоречие относно квалификацията на исковете в мотивите и в диспозитивите – такава по чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД е дадена само на насрещните искове, но не и на първоначалните.
По въпроса под № 3 въззивният съд не се е произнесъл – в атакуваното решение липсват мотиви за наличието/липсата на идентичност между вещното право на строеж по договора, предмет на нот.акт № 19/2006г., и по договора от 11.ХІІ.2008г. с оглед променени технически данни и актуален статут. Ето защо произнасянето по този въпрос няма да е от значение за изхода на спора по делото.
По въпросите по приложението на чл.189 и чл.190 ЗЗД с представената практика не се обосновава наличие на противоречивото им разрешаване. В решението на ВС по гр.д № 3005/1980г. са разрешени въпроси във връзка с претенция по чл.190 ал.2 ЗЗД за намаление на цената на продадена вещ, част от която принадлежи на трето лице, без искане за разваляне на договора, с оглед решаващите изводи за отхвърлянето й, че щом ответниците са продали имот, който не им принадлежи изцяло, договорът е нищожен, и че вземането на ищците е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл.211 ал.1 ЗЗД. Прието е в това решение, че продажбата на чужда вещ не е нищожна, като купувачът може да иска развалянето на договора или намаление на цената и обезщетение за претърпените вреди, както и че срокът по чл.211 ал.3 ЗЗД не се отнася към вземането на купувача по чл.190 ал.2 ЗЗД. В разглеждания случай предявените претенции не са такива за намаление на цената по сключения между страните договор за продажба на право на строеж, а за връщане на дадените по него суми /общо 10509лв. или по 5254.50лв. всеки от ответниците/ и за обезщетяване на вредите от неизпълнение на поетите от ответниците задължения за прехвърляне на имот в обема на заявените от тях права /общо 11326лв. или по 5663лв. всеки от ответниците/. При това положение по поставените материалноправни въпроси не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Б. С. К. от София срещу решението на СГС, ГО, ІV-ти „Г” въззивен състав, № 5311 от 18.VІ.2012г. по в.гр.д. № 2477/2012г., в отхвърлителните му части по предявените от К. срещу М. Й. Д. и Х. Й. Д., и двамата от с.гр., искове по чл.92 ЗЗД за присъждане на по 500 евро неустойка и по чл.55 ал.1 ЗЗД за присъждане на по 3850лв. – недължимо платени, както и в уважителните му части по предявените от М. Й. Д. и Х. Й. Д. срещу Б. С. К. насрещни искове по чл.79 ал.1 ЗЗД за присъждане на всеки от ищците по 3850лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІV-ти „Г” въззивен състав, № 5311 от 18.VІ.2012г. по в.гр.д. № 2477/2012г. в останалите му обжалвани части по първоначалните искове по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД и по обратния евентуален иск.
Определението в частта „не допуска” не подлежи на обжалване.
Определението в частта „без разглеждане” подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчване на препис от него на касатора пред друг тричленен състав на ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: