3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 51/12 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 221
гр. София, 23.03.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 51 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Столична община район „Л.” обжалва решение от 27.09.2011 г. по гр. д. № 1689/07 г. на СГС. К. счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответниците по касация В. И. С., Б. К. Б. и П. Р. Б. оспорват жалбата.
Ответникът по касация Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение, постановено след отменително решение № 346 от 22.05.2007 г. по гр. д. № 294/06 г. на ВКС ІV ГО, въззивният съд е отменил решение от 28.02.2003 година по гр. д. № 6747/01 г. на СРС в частта, в която установителните искове за собственост предявени от В. С., Б. Б. и П. Б. са отхвърлени. Постановил е ново решение, с което е признал за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Столична община – район „Л.”, че В. С., Б. Б. и П. Б. са собственици на 1 208 кв. м. от имот пл. № 631, на имот пл. № 632 с площ 860 кв. м. и на имот пл. № 633 с площ 597 кв. м. Обезсилил е първоинстанционното решение в частта, в която исковете са отхвърлени за конкретно определени квоти на съсобственост и е прекратил производството по делото в тази част.
За да уважи исковете въззивният съд приел за установено, че ищците са наследници на Р. Б., починал на 25.09.1941 г. който с нот. акт № 147 от 03.08.1921 г. придобил собствеността на нива в [населено място] м. „Чифлишки път” с площ 5.2 дка. Негови наследници били синове П. и Р. и дъщеря Л.. През 1948 г., на основание ЗОЕГПНС, от Л. и П. били отчуждени по 1/3 ид. ч. от имота, а наследената от Р. 1/3 ид. ч. не била отчуждена. През 1967 г. била извършена делба между държавата и Р., като от празното дворно място с площ 5.2 дка били образувани два дяла. Р. получил дял първи с площ 1 735 кв. м., а държавата – дял ІІ с площ 3 465 кв. м. Със заповед на кмета на [населено място], от актовите книги на общината били отписани и върнати на наследниците на Л. и П. по 1 200 кв. м., представляващи неусвоена част от имот пл. № 403 с площ 5.2 дка, част от нов имот пл. № 631. Съгласно указанията на ВКС в отменителното решение въззивният съд е изслушал нова техническа експертиза която е установила идентичност между имота закупен от общия наследодател с имот пл. № 400 по КП от 1939 г., одържавения имот и този по делбеното дело. Трите имота с пл. № 631, 632 и 633 представлявали дял ІІ от делбата. Имоти № 631 и № 632 били незастроени, а имот № 633 бил застроен след 25.02.1992 г. с двуетажна масивна жилищна сграда с гараж. При тази фактическа обстановка съдът приел че били налице основанията на чл. 1 ал. 1 ЗВСОНИ за възстановяване собствеността на наследниците на Л. и П.. Имотът бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС, към влизане в сила на ЗВСОНИ бил в собственост на държавата и съществувал реално във вида в който бил одържавен, като новото строителство не било пречка за възстановяване на собствеността. Изложил е и съображения че решението на ОСЗ с което се възстановяват имоти на наследниците на Т. било незаконосъобразно, а от тук и била оборена доказателствената сила на констативния нотариален акт издаден въз основа на решението на ОСЗ.
Настоящият състав счита, че няма основание за допускане на касационното обжалване. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са формулирани въпроси допустим ли е косвен съдебен контрол за законосъобразност на решение на ОСЗ в производство, в което не участва лице ползващо се от акта и без да е налице възражение във връзка със спор за собственост воден от или срещу него; допустимо ли е да се извършва косвен съдебен контрол за законосъобразност на нотариални актове легитимиращи трети лица като собственици, които не са привлечени като ответници. Така формулираните въпроси не са съществени за конкретния правен спор. Според цитираното тълкувателно решение, основанието на чл. 280 ал. 1 ГПК е налице когато е поставен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда. Съществения за спора въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, е свързан с приложението на чл. 1 ЗВСОНИ, като тълкуване на разпоредбата е дадено с т. 1 от ТР 1/1995 г. Освен това, в случая производството пред въззивния съд е по реда на чл. 218з ГПК /отм./ . В отменителното решение на ВКС изрично е прието, че има идентичност между одържавения имот и имота предмет на съдебна делба с участие на държавата, като са дадени конкретни указания само за изясняване на въпроса за идентичността на одържавения и претендирания имот с оглед настъпилите регулационни промени в парцела получен от държавата след 1967 г. и за изясняване застрояването на имот пл. № 631.
Следва да се посочи също така, че доводите на касатора касаят защита правата на трети лица, които не са свързани с правата на общината и не са участвали в производството. Съгласно чл. 298 ГПК решенията имат сила на присъдено нещо само спрямо страните по делото и техните наследници и правоприемници, а само по изключение спрямо трети неучаствали в делото лица. Такива са необходимите другари на страните по делото по смисъла на чл. 216 ал. 2 от ГПК, тъй като в тези случаи вследствие неделимостта на спорното правоотношение решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари. С оглед на това законодателно решение, практиката в цитираните решения № 244 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 60/09 г. на ВКС ІІ ГО, № 55 от 12.02.2009 г. по гр. д. № 5726/07 г. на ВКС ІІ ГО, № 353 от 21.04.2009 г. по гр. д. № 8/08 г., на ВКС III ГО, № 176 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 452/09 г. на ВКС I ГО не е основание да се допусне касационно обжалване. Въпросът може ли да не се зачете влязлото в сила решение на ОСЗ когато ищците не са предявили иск срещу възстановените собственици по чл. 7 ЗВСОНИ също не е основание за допустимост на касационното обжалване. Този въпрос не е бил предмет на въззивното решение и по него няма произнасяне. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/1995 г., предмет на иска по чл. 7 ЗВСОНИ е установяване на пороци, обуславящи нищожността на придобивното основание от което третото лице черпи правото си на собственост, което противопоставя на субекта на реституцията и при уважаване на този иск се прогласява за нищожно това придобивно основание. Целта на разгледания иск е да се установи по отношение на общината и държавата дали ищците са собственици на имота към настоящия момент, тъй като същия им е възстановен основанията за възстановяване на собствеността на имота по силата на чл. 1 ал. 1 ЗВСОНИ. О. към спора е само въпроса дали при реституция по ЗВСОНИ е достатъчно да се изследва само законността и момента на извършеното в имота строителство за да се приеме, че собствеността на имота е държавна. В. решение не противоречи на практиката на ВКС по въпроса. За имотите, които са одържавени по реда на ЗОЕГПНС намира приложение тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. на ВС ОСГК, което е съобразено от въззивния съд. Цитирано тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК е неотносимо към въпроса, тъй като по отношение на приложното поле на ЗВСВОНИ по З., З. и др., липсва произнасяне от въззивния съд. По отношение на поставените въпроси не е налице и основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като за него касаторът не излага аргументи за липсата на съдебна практика или за необходимостта от създаването на нова практика по конкретни разпоредби от закона. А и за приложението на материалния закон има обнародвана съдебна практика.
Ответникът по касация В. С. претендира за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът и дължи заплащане на 1 000 лв. разноски за настоящото производство. Ответниците по касация Б. Б. и П. Б. не са представили доказателства за заплатени разноски, затова такива не им се присъждат.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.09.2011 г. по гр. д. № 1689/07 г. на СГС.
ОСЪЖДА Столична община – район „Л.” да заплати на В. И. С. 1 000 лв. разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: