4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 26.03.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 638/2011 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на УМБАЛ [фирма], [населено място] против определение на Пловдивския апелативен съд № 775 от 20.05.2011 год., постановено по ч.гр.д.№ 423/ 2011 год., с което след отмяна на определение № 2903/25.10.2010 год., по гр.д.№ 1439/2010 год. на Пловдивския окръжен съд, на осн. чл.78, ал.4 ГПК е осъден частния жалбоподател, като ищец по иска с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД, да заплати на [фирма], гр. П. сумата 3 400 лв., представляваща направени от последния деловодни разноски в първоинстанционното производство пред ПОС, прекратено поради оттегляне на иска от страна на ищцовото ТД.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което иска отмяната му и отхвърляне на искането за разноски,заявено от ответника по спора.
Позовавайки се на извъсъдебното и на процесуалното поведение на ответника, обусловило предявяване на иска за връщане на наетия имот на наемодателя, частният жалбоподател поддържа, че и в хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК е от значение въпросът коя от страните е предизвикала неоснователно възникналия помежду им правен спор.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с препращането от чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението на частния касатор е, че разрешеният от въззивния съд процесуално правен въпрос, обусловил правния резултат по делото: „следва ли да се присъждат деловодните разноски, направени от ответника в тежест на ищеца при оттегляне на иска, в случаите, когато последният е дал повод за предявяването му” е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото нормата на чл.78, ал.4 ГПК разгледана самостоятелно и без връзката и с ал.2 на чл.78 ГПК е неясна и създаденото от приложението и затруднение, произтича от нарушаване на общия принцип в правото, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение.
Ответната по частната жалба страна, чрез процесуалния си представител адв. М. Г., е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и алтернативно по основателността на въведеното оплакване.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираното оплакване и съобрази данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, след дадените на частния жалбоподател указания от администриращия същата съд, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу съдебен акт на въззивен съд, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното определение съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че по силата на процесуално правило на чл.78, ал.4 ГПК ответникът всякога има право на разноски при прекратяване на делото, което в случая е настъпило със заявеното от ищеца оттегляне на иска.
Според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, правото на разноски на ответната по спора страна в разглежданата хипотеза, не е поставено в зависимост от процесуалното и поведение, както изрично е предвидено в чл.78, ал.2 ГПК, поради което последното не подлежи на преценка от страна на съда и предприетото от ответното ООД изпълнение по предаване имота на ищеца, като наемодател, след предявяване на иска по чл.233, ал.1 ЗЗД е правно ирелевантно не би могло да обоснове различен правен резултат.
Следователно от решаващите съждения, изложени от въззивния съд се налага извод, че поставеният от частния касатор правен въпрос се явява значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Обстоятелството, че по този въпрос съществува трайно установена съдебна практика, вкл създадена по приложението на аналогичната на чл.78, ал.4 ГПК процесуална разпоредба на чл.64, ал.3 ГПК/ отм./, която е в съответствие с възприетото от Пловдивския апелативен съд разрешение и няма основание тя да бъде променяна, изключва да е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка, от категорията на абсолютните, поради което искането за достъп до касационен контрол следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 775 от 20.05.2011 год., постановено по ч.гр.д.№ 423/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Особено мнение на съдията- докладчик Ваня Алексиева:
Подписвам с особено мнение настоящето определение по следните съображения:
Не съм съгласна с изразеното разбиране, че постановеното от Пловдивския апелативен съд определение е в съгласие с трайно установената съдебна практика, израз на която са и служебно известните на настоящия съдебен състав определения на ВКС: № 571/ 14.07.2010 год., по ч.т.д.№ 558/2010 год. на ІІ т.о. и на ІV-то г.о., по гр. д.№ 91/2009 год., които са в противен на възприетия от въззивния съд смисъл и според които и при прекратяване на делото ответникът има право на разноски, само ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото.
Следователно обстоятелството, че заявеното от ищеца УМБАЛ [фирма], [населено място] оттегляне на иска, основан на чл. 233, ал.1 ЗЗД, е обусловено от настъпило след предявяването му на 30. 03.2010 год. предаване на наетия имот от наемателя- ответник [фирма], гр. П., вкл. предприета спрямо последния административна процедура, изключва да му се дължат разноски на осн. чл.78, ал.4 ГПК.
Отговорността за разноски като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон е обективна и всякога включва като елемент от фактическия си състав, от който се поражда, неоснователност на предизвикания правен спор.
Поради това и не би могло да се приеме, че в хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК е без значение обстоятелството, дали оттеглянето, респ. отказът от иска е заявен с оглед процесуалното поведение и на ответника – предприето в хода на процеса изпълнение, както е в разглеждания случай.
Да се възприеме обратното, би означавало освен да не се държи сметка за фактическия състав на отговорността за деловодните разноски, така и да се отнеме гарантираното с нормите на процесуалния закон право на ищеца да извърши преценка, че е безпредметно да продължи делото при постигане на целените с предявения иск правни последици, което не може да е смисъла и целта на разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК.
Съдия- докладчик:
/ В.Алексиева/