6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 221
София, 30.03. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 315/2011 година
Производство по чл.288 ГП.
Образувано е по касационна жалба на К. ван З., гражданин на Х. срещу въззивно решение № 1011 от 27.12.2010 г. по гр.д.№ 773/2010 г. на Софийски апелативен съд. С последното е отменено решението на Софийски градски съд от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 2977/2008 г. и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма] частичен иск за сумата 87 000 долара от вземане в размер общо на 200 000 щ.д.
С първоинстанционото решение Софийски градски съд уважил иска с правно основание чл.425 във вр. с чл.420 ТЗ, като приел, че ответникът е неизправна страна по договора за банков влог под условие и в полза на трето лице, от който се уреждат правоотношенията между него и СДВР, възникнали по повод изземването от ищеца на сумата 200 000 щ.д. и приемането й от Банката за съхранение при изрично изразеното изявление на І-во РПУ София движението по сметката на ищеца да се извършва въз основа на прокурорско разпореждане или на съдебно такова, изясняващо произхода на сумата. При тълкуване на посоченото волеизявление съдът е приел, че то обвързва банката в качеството й на влогоприемател със задължението да върне вложената сума на влогодателя /СДВР/ или на ищеца в зависимост от това дали визираните съдебни актове създават основание тя да бъде получена от титуляра на сметката или върната на вложителя, който я е депозирал. Възражението на ответника, че сумата е вложена по сметка със специално предназначение за „привлечени средства във валута”, на която ищецът е посочен като титуляр с цел единствено за индивидуализирането й при изпълнение на евентуални разпореждания въз основа на акт на съд или прокуратура, е счетено за неоснователно по съображения, че извършените от Банката действия сочат на приемане на условията, предложени от вложителя, включително и относно ползващото се от влога лице. При безспорно установения факт, че ответникът е превел вложените от СДВР 200 000 щ.д. по сметка на А. Б., Х., субект, чужд на договорното правоотношение, без за това да е дадено съгласие от вложителя или от ползващото се лице, в случая ищеца, е направен извод, че ответната банка е неизправна страна по договора и реално дължи връщането на сумата на ищеца, признат за невинен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.251 НК, по повод на което тази сума е била иззета, като за ирелевантен е счетен фактът, че разпореждането на Банката е извършено въз основа на влязло в сила определение от 12.10.2000 г. по в.н.ч.д. № 1584/2000 г. на Софийски градски съд, постановено преди оправдателната присъда.
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд приел, че като е превел сумата на Авро Б. съобразно разпореденото с определението на СГС от 12.10.200 г., ответникът добросъвестно е изпълнил задълженията си по договора за специален влог. Възраженията за незаконосъобразността на този съдебен акт е преценено като неоснователно по съображения, че нито ответната банка, нито разглеждащият спора съдебен състав са овластени да извършват такава преценка. Придавайки му ролята на юридическия факт, от който възникват правните последици по договора и отчитайки, че този факт безспорно се е осъществил, тъй като определението е валидно, въпросът дали то е законосъобразно или не е счетен за неотносим към спора. Изтъкнато е освен това, че плащането е извършено в полза на ищеца, тъй като не се оспорва от последния, а и от данните по делото се установява, че същият е имал задължения към Авро Б. в размер на сумата 400 000 щ.д. От това е направен извод, че искът е неоснователен не само поради точното изпълнение от страна на Банката, но и на основание чл.75, ал.1 ЗЗД, тъй като е била погасена част от задължението на ищеца и той се е възползвал от това плащане.
Касаторът К. ван З. твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – чл.75, ал.1, предл. трето ЗЗД, като счита, че условието, под което е сключен договора за влог се е сбъднало с влязлото в сила на 09. 05.2005 г. Определение на СРС от 04.03.2003 г. по чл.304 НПК(отм.), с което е разпоредено да му бъде върната процесната сума, а не определението на СГС от 12.10.200 г., както неправилно било прието с обжалваното решение.
Посочените в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни въпроси, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, могат да бъдат обобщени в един и той е за приложимостта на разпоредбата на чл.75, ал.1 ЗЗД, в частност за валидността на плащане на некредитор по договор за банков влог под условие и в полза на трето лице и в този смисъл смисъл освобождава ли се банката от задължението си по него, като плати на некредитор, без да уведоми за това третото лице или влогодателя, като обвързва отговора му с въпроса дали акт по частно наказателно производство поражда гражданскоправни последици за лица, които не са участвали в него. Повдигнатите процесуалноправни въпроси са свързани с допустимостта да се кредитират частните документи като официални, а официален такъв да бъде изключен от доказателствения материал, който не е бил оспорен по съответния ред, съответно да бъде игнориран; може ли съдът да установява с мотивите си задължения на страните, без това да е искано от него, като за тях се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обосновано с противоречивото разрешаване в съдебната практика на поставения материалноправен въпрос, в подкрепа на което се сочи Решение № 40/1006 г. по гр.д.№ 916/1995 г., 5-членен състав на ВКС и решението на първоинстанционния съд, постановено по настоящето дело. Наличието на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с разрешаването на процесуалните въпроси в противоречие с ТР на ОСГК на ВКС № 1/2000 г., ТР на ОСГК на ВКС № 1/2001 г., ТР на ОСГТК на ВКС № 2/2004 г., Решение № 102 от 20.02.2001 г. на ВКС по гр.д.№ 648/2000 г., ІV г.о.
Ответникът [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, подробно изложени в писмения му отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който моли за присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но незамисимо от процесуалната й допустимост, не са налице сочените от касатора основания за достъп на въззивното решение до касация.
Преценени, съображенията на решаващият съдебен състав наистина сочат, че поставеният от касатора материалноправен въпрос е обусловил крайният му правен извод, според който извършеното по нареждане на съд плащане на некредитор има погасителен ефект, тъй като се обхваща от хипотезата на чл.75, ал.1 ЗЗД. Независимо, че този въпрос осъществява основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. За да обоснове посоченото основание, като противоречива практика касаторът сочи постановените по делото първоинстанционно и въззивно решение. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство обаче не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които те са обективирани, не са влезли в сила – т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице противоречие между въззивното решение и цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Решение № 40/1006 г. по гр.д.№ 916/1995 г., 5-членен състав на ВКС. Даденото с него разрешение е по въпроса за момента на сключване на договора за банков влог, съобразено с реалния характер на този вид договор. Доколкото с него е отречено въобще наличието на влогово правоотношение, въпрос за изпълнение на задълженията по него не е стоял пред решаващият състав на ВКС, поради което и липсва произнасяне по приложението на чл.75, ал.1 ЗЗД, както неоснователно се поддържа от касатора.
Не е налице противоречие между въззивното решение и влязлото в сила Решение № 8 от 7.01.2010 г. на САС по гр. д. № 2632/2009 г. (вж.Определение № 377 от 08.06.2011 г. на ВКС по т.д.№ 266/2010 г., ІІ т.о.), постановено между същите страни, на същото основание, но за непредявения в настоящия процес остатък от цялото вземане. И с двете решения непротиворечиво е прието, че за да е точно изпълнението на задължението на влогоприемателя по смисъла на чл.63 ЗЗД, то трябва да е извършено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, т.е. точно е изпълнението, направено в хипотезите на чл.75,ал.1 ЗЗД. Различието в крайния резултат по делото се дължи на различното тълкуване от решаващите състави на поставеното от влогодателя условие, като според цитираното решение то се състои в задължението на влогоприемателя въз основа на акт на съда или на органите на прокуратурата да предаде сумата или на лицето, от което е иззета и на чието име е вложена, или на вложителя СДВР, докато със сега обжалваното решение съдържащото се в нареждането й условие е възприето като задължение на банката въз основа на акт на съда или на прокуратурата да извърши превод на предадената й за съхранение сума по сметката на правоимащото според съдебния акт лице.
Отделен е въпросът, че различието в тълкуването се дължи на непълно поставеното от органа на дознанието условие, който в нареждането си до банката е пропуснал да посочи, че се касае до веществени доказателства, които съгласно чл.108 ГПК (отм.) се предават на отговорно пазене, докато завърши наказателното производство. С чл.108, ал.2 НПК, отм. е въведено изключение от този принцип, като е предвидена възможност за прокурора при наличие на визираните в нея условия да разпореди да бъде извършено връщането им на собственика, но органът на дознанието се е задоволил в условието да посочи само актовете на оправомощените от закона съдебни органи, като при това не е изпълнил императивното изискване на чл.107, ал.5 НПК, отм., като вместо на Д. или БНБ, е предал иззетата за съхранение сума в ответната [фирма]. Следователно значимият за изхода на делото въпрос е задължен ли е бил съдът да се съобрази с посочените текстове от НПК (отм.), какъвто обаче не е формулиран от касатора, а с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдържащ се в разпоредбата на чл. 6 ГПК, касационният съд не може служебно да извлича този въпрос, което би било в противоречие и с правото на защита на противната страна.
Настоящият състав намира, че сочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси не са относими към основанията по чл.280, ал.1 ГПК. За да обоснове наличие на приложното поле на касационно обжалване, касаторът е задължен да посочи същественото значение на поставения процесуален въпрос за изхода от делото и проявлението на нарушението на императивна правна норма в мотивите на обжалвания съдебен акт. В случая се изразява несъгласие с извода на съда, че представеният от банката мемориален ордер 61, имащ характера на частен свидетелстващ документ, установява действителното извършване на превода в полза на лицето, посочено в определението на СГС от 12.10.2000 г., като се поддържа, че при изграждането му е игнориран официален документ, съдържащ се в кориците на делото, като за такъв се сочи наложения от съдия изпълнител на 23.10.2000 г. запор върху сумите по откритата на негово име сметка.
Упражняването на суверенното право на съда да възприеме за доказани определени факти и обстоятелства, релевантни за правния спор не представлява разрешаване на общия правен въпрос. Дори и да са допуснати процесуални нарушения при кредитирането на определени доказателствени средства, това би представлявало основание за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което същевременно не представлява и основание за селектиране на касационната жалба.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на [фирма] ще следва да се присъди сумата 12 000 лв. разноски за настоящето производство, представляваща адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 17.03.2011 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1011 от 27.12.2010 г. по гр.д.№ 773/2010 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА К. ван З. да заплати на [фирма] сумата 12 000 лв. разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: