О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 06.04. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков
ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова
Десислава Добрева
при секретаря ………………..…..……. и с участието на прокурора…….……….………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2079 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба (с вх. № 13594/9.VІІ.2019 г.) на Е. М. М. от София, подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 1182 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 15.V.2019 г., постановено по гр. д. № 5437/2018 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 899/9.ІІ.2018 г. на СГС по гр. дело № 6075/2014 г.: за признаването за установено по отношение на настоящата касаторка, че в патримониума на ищцовата „Райфайзенбанк (България)” ЕАД-София съществуват следните вземания, за които последната е била снабдена със заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 2134/2013 г. по описа на РС-Габрово. :
~ 1./ В размер на 104 979 евро, която сума представлява главница по договор за банков кредит от 27.VІІІ.2008 г. и анексите към него с пор. №№ 1-11, сключени в периода 29.VІ.2009 г. – 5.ІІІ.2012 г. и ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК (20.ІХ.2013 г.) и до окончателното й изплащане;
~ 2./ В размер на 5 882.48 евро, която сума представлява договорна лихва за периода 5.ХІ.2012 г. – 24.VІІ.2013 г.;
~ 3./ В размер на 4 345.76 евро, която сума представлява наказателна лихва за периода 5.ХІІ.2012 г. – 19.ІХ.2013 г.;
~ 4./ В размер на 2 555.87 евро, която сума представлява преструктурирани лихви за периода 7.ІІ.2011 г. – 22.ІV.2012 г.;
~ 5./ В размер на 270.34 евро, която сума представлява комисионна за управление на дълга в периода 15.VІІІ.2011 г. – 14.ІІ.2012 г.
Оплакванията на касаторката Е. Мих. М. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както „в колизия с материалния закон”, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който горните обективно кумулативно съединени положителни установителни искове на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да бъдат отхвърлени в пълните техни размери.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационния контрол по отношение на атакуваното въззивно решение единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните четири правни въпроса:
1./ „Презюмира ли удостовереното изявление на пощенски оператор за отсъствие от адреса и неявяване в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, недобросъвестно поведение на получателя (в частност – длъжник по договор за банков кредит)?”;
2./ „Дължи ли сезираният съд служебна проверка и произнасяне относно осъществяване на предвидените в чл. 60, ал. 2 ЗКИ предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на банков кредит?”;
3./ „Коя е страната, дължаща пълно главно доказване на съдържанието на писменото изявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост и съответствието му с изискванията за минимално съдържание, предвидени в ал. 2 на чл. 60 ЗКИ?”;
4./ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните, въведени в спора, както и по оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение и освобождава ли го разпоредбата на чл. 272 ГПК от ангажимента да извърши самостоятелна решаваща дейност на инстанция по същество?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Райфайзенбанк (България)” ЕАД-София писмено е възразила чрез свой юрисконсулт /Л.Ч.Х./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. Инвокиран е довод, че в процесния случай не е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС и насочена срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС негов съдебен акт, касационната жалба на Е. М. М. от София ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд, с което обективно кумулативно съединените положителни установителни искове на банката, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу настоящата касаторка, са били уважени, въззивната инстанция е приела, че извършеното уведомление до ответницата Е. Мих. М. за предсрочната изискуемост на кредита, по който тя е имала качеството на съдлъжник на ЕТ кредитополучател, е в съответствие с уговореното по чл. 11.1 от договора за банков кредит и чл. 8 от анекс № 1 към същия. Волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, изпратено по пощата с обратна разписка на обявения от ответницата адрес в [населено място], е достигнало там чрез изпращане на две известия за доставяне – от датите 3.VІІ.2013 г. и 13.VІІ.2013 г., но не е било потърсено от нея. В тази връзка като неоснователно е било счетено оплакването на въззивницата М. досежно липса на „доказателства за съдържанието на пратката”, Напротив, констатирано е било от състава на САС, че в известието за доставяне, придружаващо пощенската пратка, е бил точно посочен изходящия номер /001-37244/ на писмото на банката, с което съдлъжницата се уведомява за настъпване на предсрочната изискуемост на целия дълг. Въз основа на този констатация е изграден решаващия правен извод на въззивния съд, че щом страните по спора веднъж са се съгласили кореспонденцията помежду им да се счита за получена „с достигането й до адреса”, неоснователен се явява доводът на настоящата касаторка, че уведомлението следвало да е реално получено от своя адресат: толкова повече, че в отговора си на исковата молба М. не е оспорила фактическите твърдения на ищцовата кредитна институция за извършено надлежно връчване на уведомлението за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем, поради което „пред първоинстанционния съд спор относно валидността на връчването на това уведомление не е бил формиран”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че само вторият от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на Е. Мих. М. четири правни въпроса реално е предмет на произнасянето на САС с атакуваното решение, докато първият и третият са с изцяло хипотетичен характер, а последният /с пор. № 4/ се отнася до правилността на този съдебен акт по съществото на спора. Извършването на проверка от решаващия съд по свой, служебен почин, досежно валидното обявяване на кредита за предсрочно изискуем /преди датата на подаване на съответното заявление по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК/, не само не противоречи, а е и в точно съответствие с формираната съдебна практика, обективираща се в мотивите към т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., според които: „Предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечение от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание”. Същата идея намира доразвитието си в мотивите към постановката по т. 1.1 на последващото ТР № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г., според които: „Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за банков кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможността да претендира изпълнение на цялото вземане, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила”.
В заключение, по последния релевиран в изложението на М. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й правен въпрос, ще следва да се отбележи, че ВКС многократно вече е посочвал, че същият няма дискусионен характер. Обсъждането в мотивите към решението на всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, представлява задължение на съда, което е пряко регламентирано в разпоредбите на чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен- тогава поражда основанието по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК. Характеристиката на „правен” такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/09 г., този въпрос би имал в случай, че въззивният съд е отрекъл горното си задължение /по чл. 236, ал. 2, вр. чл. 273 ГПК/ и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза обаче, в конкретния случай не сме изправени. Следователно, погрешното отъждествяване от касаторката М. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане с правно основание по чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката Е. Мих. М. ще следва бъде осъдена да й заплати 450 лв. дължимо юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1182 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 15.V.2019 г., постановено по гр. дело № 5437/2018 г.
О С Ъ Ж Д А касаторката Е. М. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. VІ,ап. № 39 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация „Райфайзенбанк (България)” ЕАД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица]- сграда „Експо`2000”, СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2