1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
гр. София, 13.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 2390 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. П. Н. срещу решение № 1098 от 31.05.2016 г. по в. гр. дело № 318/2016 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която е потвърдено определение № 22537 от 20.11.2015г. по гр. д. № 11608/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искането на [фирма] за присъждане на разноски за първоинстанционното производство по чл. 78, ал. 3 ГПК за разликата в размер 2 250 лв.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че с отговора на исковата молба са представени доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение /извлечение от интернет Д.-банкиране/, поради което неправилно въззивният съд е приел, че такива липсват. Поддържа, че извлечението е обсъдено от СГС в обжалваното определение, и същото е идентично с второто извлечение за 2 250 лв., представено с молба вх. № 133871/13.11.2014г. В допълнително представено изложение /приложение/ с вх. № 11806/12.08.2016г. релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 поради това, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС /решение № 554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 223/19.06.2013г. по гр. д. № 1006/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други/, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като частният жалбоподател се позовава и на противоречие с решение № 4431/07.04.2010г. по адм. д. № 1856/2010г. на ВАС, І отд.:
1. „Длъжен ли е съдът да открие и вземе предвид всички представени и приети по делото доказателства от страните?”
2. „Какви са правните и процесуални последици, ако едно писмено доказателство е прието /в първото о. с. з. СГС изрично приема отговора на исковата молба и представените, описани към него писмени доказателства, вкл. и извлечението от Д. за първото плащане от 2 250 лв. хонорар/ и коментирано от първата инстанция /в Определение № 22537/20.11.2015г., стр. 1, ред 11 от долу на горе/, а втората инстанция „не го намира” в делото? Това основание ли е за обжалване и отмяна на решението? Основание ли е за връщане на делото за ново разглеждане ако доказателството действително е изчезнало от делото? Или е основание за откриване на някаква друга процедура по ГПК?”
3. „Пропускът на втора инстанция да „види” съществуващо по делото доказателство, от което зависи изходът на целия или на част от процеса, и което всъщност е в кориците на делото, основание ли е за допускане на касационно обжалване?”
4. „Ако първата инстанция по делото е коментирала едно писмено доказателство, което втората инстанция по делото „не открива” в кориците по делото, представянето му отново, или на негов еквивалент /в случая извлечение от банковата сметка на адв. Н./, несвоевременно ли е?”
5. „„Ново” и „несвоевременно” ли е представянето на платежното нареждане, приложено към ЧЖ, към вече прието по делото банково извлечение за абсолютно същата банкова транзакция?”
6. „Какви са последиците – порока на решението, ако едно доказателство се намира в кориците на делото, но съдът не го взема предвид, като заявява, че то не е там?”
7. „Извлечението от интернет-банкиране достатъчно доказателство ли е за извършено плащане на хонорара на адвоката?”
8. „След като в договора за правна защита и съдействие е изрично упоменато в „платени суми”, че договореният хонорар е изцяло изплатен – по банка, на кои дати и какви точно суми и в съгласие с Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, какви точно би следвало да бъдат тези допълнителни доказателства за внасяне на сумата, така че да не нарушават правата на страните от гарантираните им от закона и конституцията защита на лични данни като банковата им информация – банкови сметки, три имена, банка която имат сметки, ЕГН и прочие? Може ли по тях да има заличавания на ненужната информация и какви точно? Всяка банка и интернет-банкирането на всяка банка съдържа различна визия и има различна информация; какъв е минимумът информация, която съдът би следвало да приеме за доказателство за извършено плащане на адвокатски хонорар? Трябва ли задължително да се представи банково нареждане за превода на претендирания хонорар /от което са видни пълните банкови данни и на двете страни, което не е предмет на спора, но става изцяло публично достъпно отделно, че не установява получаването на сумата, а само нареждането й/? В този смисъл, при отбелязване на начина на плащане на адвокатски хонорар „по банков път”, каква е презумпцията: че е платен /и адвокатът е свободен да представи банково извлечение, извлечение от интернет банкирането си на съответната банка /всички различни// или презумпцията е, че страните не казват истината и хонорарът не е платен, т. е. адвокатът и клиентът му следва да положат сериозни усилия, да проведат процес в процеса, с оглед да докажат абсолютно безспорно извършването на това плащане /банково извлечение плюс преводното нареждане плюс извлечение от интернет банкиране и други писмени доказателства плюс други/?”
Ищцата Р. А. Н. от [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и взе предвид данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да отмени частично определение № 22537 от 20.11.2015г. по гр. д. № 11608/2014г. на Софийски градски съд, да измени първоинстанционното решение в частта за разноските като осъди ищцата да заплати на ответното дружество още 2 500 лв. разноски за първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и за да потвърди посоченото определение на СГС в останалата му част, въззивният съд е приел, че уговореното между ответното дружество и адв. П. Н. в договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение е в размер 4 500 лв., но по делото в първоинстанционното производство са представени доказателства за плащане на сумата 2 250 лв. по банков път с молба от 10.11.2014г., както и на сумата 100 лв. Съдебният състав е посочил, че представените с частната жалба писмени доказателства за плащане на възнаграждението не следва да бъдат съобразени, тъй като възможността за представянето им е преклудирана.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от частния жалбоподател правни въпроси /т. 2, 3, 4, 5, 6 и 7/ не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на данните по делото. С формулираните въпроси частният жалбоподател се опитва да аргументира тезата си, че в първоинстанционното производство е представено извлечение от Д.-банкиране, установяващо плащане на сумата в размер 2 250 лв., представляваща част от уговореното адвокатско възнаграждение. Представеното с отговора на исковата молба извлечение от интернет-банкиране на Д.-директ от 04.11.2014г. /стр. 31 от гр. дело 11608/2014г. на СГС/ не съдържа данни за размера на платеното адвокатско възнаграждение, поради което не представлява доказателство, удостоверяващо плащане по банков път съгласно Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд не е допуснал нарушение на постоянната практика като е приел, че в първоинстанционното производство са представени доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение само в размер на 2 250 лв. и 100 лв.
Останалите правни въпроси /т. 1 и 8/ също не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответното дружество част, тъй като са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. По смисъла на т. 1 от посоченото Тълкувателно решение съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител: в зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на плащане – в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представянето на доказателства за извършен банков превод. При плащане на адвокатското възнаграждение в брой е допустимо удостоверяването на плащането да бъде извършено и с разписка, издадена след сключване на договора, ако плащането е извършено след възникване на правоотношението по договора за процесуално представителство и правна помощ, или с касов бон, ако адвокатското дружество разполага с фискално устройство. Доказателства за направените разноски следва да бъдат представени в съответното инстанционно производство.
В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е установил, че в производството пред СГС ответното дружество е представило доказателства за платено адвокатско възнаграждение в размер общо 2 350 лв., а именно 2 250 лв. по банков път и 100 лв. в брой. Уговореното в договор за правна защита и съдействие № 0353344 адвокатско възнаграждение е в размер 4 500 лв., платимо в брой или по банков път до 28.10.2014г. – 2 250 лв. и до 20.11.2014г. – до 2 250 лв. Уговорено е и заплащане на адвокатско възнаграждение по 100 лв. за всяко съдебно заседание. Представеното с отговора на исковата молба извлечение от интернет-банкиране на Д.-директ от 04.11.2014г. /стр. 31 от гр. дело 11608/2014г. на СГС/ не съдържа данни за размера на платеното адвокатско възнаграждение, поради което не представлява доказателство, удостоверяващо плащане по банков път съгласно Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Отразяването в договора за правна защита и съдействие, че „всичко е платено по банков път” също няма характер на банков платежен документ по смисъла на т. 1 от цитираното Тълкувателно решение. С молба вх. № 133871/13.11.2014г. /неточно посочено молба от 10.11.2014г./ ответното дружество е представило заверено ксерокопие от интернет-банкиране Д.-директ /стр. 59 от гр. дело 11608/2014г. на СГС/, от което се установява, че ответникът е платил на адв. Н. по банков път сумата в размер 2 250 лв. по договор за правна защита и съдействие. В представения договор за правна защита и съдействие № 0353348 от 30.03.2015г. /стр. 105 от гр. дело 11608/2014г. на СГС/ е отразено, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер 100 лв. е платено в брой. Представянето пред въззивната инстанция на преводно нареждане за кредитен превод за преведена на 29.10.2014г. сума в размер 2 250 лв. е преклудирано, поради което в съответствие с практиката на ВКС въззивната инстанция не се е съобразила с това доказателство.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че формулираните от частния жалбоподател правни въпроси не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, поради което основанието за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваната от ответника част по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Доводът на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК е неоснователен, предвид създадената по релевантните правни въпроси постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Неоснователен е и доводът за противоречие на решените от въззивния съд правни въпроси в противоречие с решение № 4431/07.04.2010г. по адм. д. № 1856/2010г. на ВАС, І отд. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК критерият за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се отнася до хипотезата, когато правният въпрос от значение за спора в обжалваното въззивно решение е решен в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища, ВАС, нито на арбитражните съдилища.
С оглед изхода на спора разноски на частния жалбоподател не се дължат. Разноски на ответницата по частната касационна жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1098 от 31.05.2016 г. по в. гр. дело № 318/2016 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която е потвърдено определение № 22537 от 20.11.2015г. по гр. д. № 11608/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искането на [фирма] за присъждане на разноски за първоинстанционното производство по чл. 78, ал. 3 ГПК за разликата в размер 2 250 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: