– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 222
гр. София 13.05.2019 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 13.02.2019 (тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 335 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 159 377/04.12.2018 година, подадена от И. Г. Ж., срещу определение № 20 737/04.10.2018 година на Софийски градски съд, VІ търговско отделение, постановено по ч. гр. д. № 12 686/2018 година.
С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 377 655/03.04.2018 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 124-ти състав, постановено по гр. д. № 16 349/2018 година, с което е била върната подадената от И. Г. Ж. против „ОББ“ АД [населено място] искова молба с вх. № 2 006 215/09.02.2018 година, тъй като е приел, че предявеният с нея иск е недопустим, като е прекратил производството по делото.
В частната касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е неправилно като е поискана същото и потвърденото с него първоинстанционно определение да бъдат отменени, след което делото да бъде върнато на Софийския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Г. Ж. твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
И. Г. Ж. е бил уведомен за обжалваното определение на 29.11.2018 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 159 377/04.12.2018 година, като е била подадена по пощата на 03.12.2018 година, поради което и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Жалбата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:
За да постанови обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е приел, че производството по гр. д. № 16 349/2018 година по описа на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 124-ти състав е било образувано по повод на молба с вх. № 2 006 215/09.02.2018 година подадена И. Г. Ж. против „ОББ“ АД [населено място], с която бил предявен отрицателен установителен иск за недължимост на суми, за които била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 15 599/2016 година по описа на Районен съд Пловдив, 26-ти състав, поради погасяването на вземанията по давност. Първоинстанционният съд бил върнал молбата и бил прекратил производството по делото, тъй като е приел, че предявеният от Ж. иск не е бил такъв по чл. 424 от ГПК, доколкото в исковата молба не се твърдели новооткрити обстоятелства или доказателства. Съдът посочил, че искът по чл. 124 от ГПК бил недопустим, тъй като за длъжникът бил предвиден специален ред за защита в заповедното производство и той бил такъв по чл. 414, ал. 1 от ГПК или евентуално по чл. 423 от ГПК, който правели предявеният отрицателен установителен иск недопустим. Въззивният съд е посочил, че в длъжникът в заповедното производство можел да се защити срещу издадената заповед за изпълнение като депозира възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК в двуседмичен срок от връчването на заповедта. Ако заповедта не му е била надлежно връчена, както твърдял Ж. в частната си жалба, той можел да депозира пред въззивния съд възражение по чл. 423 от ГХК, в установения едномесечен срок от узнаването на заповедта и ако то бъдело прието, изпълнението на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, щяло да бъде спряно, а заявителят ще трябвало да установи вземането си по исков път. Ако тази процесуална възможност бъдела пропусната или нямало положителен изход за длъжника, той можел да предяви специалния установителен иск по чл. 424 от ГПК, но само при наличието на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са му били известни в срока за депозиране на възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК или с които не е могъл да се снабди в този срок.
Съставът на Софийски градски съд е приел, че И. Г. Ж. е предявил установителен иск за недължимост на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, който за да бъдел допустим трябвало да съдържа твърдения за новооткрити обстоятелства и/или нови писмени доказателства, които не са му били известни в срока за депозиране на възражението по чл. 414 от ГПК. Изтеклата погасителна давност, на която се бил позовал Ж., не била новонастъпило обстоятелства, а такова настъпило преди изтичането на срока по чл. 414 от ГПК и е било известно на ищеца. Затова предявеният от Ж. иск не бил такъв по чл. 424 от ГПК, а представлявал установителен иск по общия ред-чл. 124, ал. 1 от ГПК и затова бил процесуално недопустим.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Г. Ж. е поставил правния въпрос за допустимостта на отрицателния установителен иск в заповедното производство, като твърди, че по него съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 3/2018 година на ОСГК на ВКС, решение № 173/12.01.2011 година, постановено по т. д. № 901/2009 година, решение № 129/14.10.2011 година, постановено по т. д. № 864/2010 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 216/28.08.2012 година, постановено по т. д. № 913/2010 година и решение № 33/06.03.2013 година, постановено по т. д. № 1178/2011 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставения правен въпрос е съществен, но не обуславя допускането на обжалваното определение до касационен контрол. При постановяването на същото е съобразена формираната съдебна практика, че извън установените в заповедното производство способи за защита на правата си длъжникът не разполага д други такива. В тази връзка длъжникът разполага с възможността да предяви отрицателен установителен иск против кредитора за недължимост на вземането до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК Предявеният до изтичането на този срок от длъжника отрицателен установителен иск е допустим и подлежи на разглеждане. Пропускането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК преклудира възможността на длъжника да предяви отрицателния си установителен иск против кредитора. Съгласно чл. 416 от ГПК този пропуск води до влизането на заповедта за изпълнение в сила и до невъзможност за оспорване на установеното с нея вземане, освен чрез специалния отрицателен установителен иск по чл. 424 от ГПК. Действащата уредба на заповедното производство не съдържа разпоредба подобна на тази по чл. 254 от ГПК (отм.) даваща възможност на длъжника, в случаите когато изпълнителният лист е бил издаден на извънсъдебно изпълнително основание по чл. 237 от ГПК (отм.) и той е не направил възражения в срока по чл. 250 от ГПК (отм.) да направи възраженията си по исков ред, чрез предявяването на отрицателен установителен иск. Настоящата уредба дава възможност на длъжника след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК да оспорва вземането на кредитора само при наличието на условията по чл. 424 от ГПК. Уреждането на тази възможност чрез изрична законова разпоредба не би било необходимо, ако длъжникът разполагаше с възможността да предяви отрицателния установителен иск във всеки един момент. Затова ако длъжникът е пропуснал срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК (за което има данни в настоящето производство) той не може да предяви отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането, основан на обстоятелства, настъпили преди изтичането на срока. В случаите когато длъжникът се позовава на това, че заповедта за изпълнение не му е връчена надлежно, че той не е могъл да узнае за нея или че не е могъл да подаде възражение в срока поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее, той разполага с възможността да подаде възражение по чл. 423 от ГПК до съответния въззивен съд, но не и да предяви отрицателен установителен иск извън случаите по чл. 424 от ГПК. Тава възможност не възниква и в случаите когато срокът по чл. 423, ал. 1 от ГПК е пропуснат (за което има данни в настоящето производство). Този пропуск поражда последици, идентични с тези на пропускането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК. Посочената от И. Г. Ж. съдебна практика е във връзка с приложението на чл. 254 от ГПК (отм.), но както се посочи разпоредба в такъв смисъл не се съдържа в действащата уредба на заповедното производство. Поради това тази практика е неотносима към спора, а това се отнася и до ТР № 8/27.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 3/2018 година на ОСГК на ВКС, което е постановено по различен правен въпрос, от този предмет на настоящето производство.
Предвид горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определение № 20 737/04.10.2018 година на Софийски градски съд, VІ търговско отделение, постановено по ч. гр. д. № 12 686/2018 година, по подадената срещу него от И. Г. Ж., частна касационна жалба с вх. № 159 377/04.12.2018 година ш такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 20 737/04.10.2018 година на Софийски градски съд, VІ търговско отделение, постановено по ч. гр. д. № 12 686/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.