Определение по ч. гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
София, 17.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 27.11.2019 година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Гълъбина Генчева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
ч. гр. дело № 4062 /2019 г.
Производство по чл.274,ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. П. К. срещу определение № 392 от 16.07.2019 г. по възз. частно гр.д. № 413 /2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, г.о., с което е потвърдено определение на Пазарджишкия районен съд, с което производството по делото е прекратено на основание чл.130,ал.1 ГПК поради недопустимост на предявения иск.
Насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД, София, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната жалба.
Насрещните страни Л. А. Б. и Ц. Л. Б. не са подали отговор на частната жалба.
Настоящият състав намира следното:
Въззивният съд е приел, както и първоинстанционният, че производството по предявения иск с правно основание чл.440 ГПК е недопустимо поради липса на правен интерес. Въззивният съд е изложил следните мотиви:
Ищцата, която е бивша съпруга на първия ответник Л. А. Б., бракът между които е прекратен с развод със съдебно решение от 08.10.2007 г. е имала правната възможност да оспори договорната ипотека, учредена от Л. А. Б. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за процесния апартамент като обезпечение на сключен на 18.07.2005 г. договор за банков кредит на основание чл.22,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.), тъй като е узнала за сделката по силата на договора за банков кредит (т.16), който е подписала и при подписването на двете допълнителни споразумения към договора за кредит – на 27.12.2005 г. (т.25) и 20.01.2010 г. (т.14). Този иск е бил на нейно разположение по време на брака и. Тъй като ищцата не е ангажирала доказателства, че е упражнила правото си по чл.22,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.) в шестмесечен срок от узнаването на разпореждането, изводът на районния съд е, че възможността и да оспори сделката, е преклудирана. Поради това е неоснователно релевираното с частната жалба на М. П. К. възражение, че издаденият изпълнителен лист в полза на „Банка ДСК“ ЕАД няма сила спрямо ищцата. Въпреки, че ищцата няма качеството на длъжник в изпълнителното производство, по отношение на нея изпълнителният лист има действието по чл.429,ал.3 ГПК – като трето лице, дало своя вещ в ипотека за обезпечаване на дълга. Крайният извод на въззивния съд е, че тъй като ищцата е обвързана от учредената от бившия съпруг ипотека, дори и с уважаването на предявения иск по чл.440 ГПК, същата няма да постигне целения резултат и да осуети изпълнението върху своята 1 /2 ид.ч. от имота, поради което не разполага с правен интерес от предявяването му. Искът е недопустим и производството по него следва да бъде прекратено.
По наличието на предпоставките за допустимост:
По делото са представени преписи от договора за паричен кредит и двете допълнителни споразумения към него, първото от които е подписано по време на брака между М. П. К. и Л. А. Б., от които е видно, че фактическите изводи на въззивния съд и на първоинстанционния съд са обосновани:
М. П. К. е подписала договора като „договаряща се страна“, наред със съпруга си Л. А. Б., който е наречен „кредитополучател“ (л.79), а Допълнителните споразумения от 27.12.2005 г. и от 20.01.2010 г. е подписала като „длъжник“, наред със съпруга си Л. Б., който също е наречен и се е подписал като „длъжник“ (л.71 и л.67). В договора за кредит има раздел „обезпечения по кредита“ (V. 16. – 18, л. 74), в който е предвидено, че кредитът ще се обезпечава с ипотека върху процесния апартамент и магазин, както и „допълнителни клаузи“, в които е уговорено, че съпругата М. П. К. е уведомена за кредита и носи солидарна отговорност за издължаването му, както и че за обезпечаването му ще бъде учредена ипотека върху общия имот (VIII. 28, л. 79) (л.79), същото е уговорено в първото допълнително споразумение (т.25, л.71), а във второто (подписано след прекратяван на брака), че съсобственикът на имота, обезпечение по този кредит, М. П. К. е уведомена за промените с настоящото споразумение и че за обезпечаване на кредита е учредена законна ипотека върху общия имот (т.14, л.64). В Допълнителното споразумение е уговорено изрично, че се запазва уговореното в договора обезпечение на кредита, учредено от длъжника (Л. А. Б.) върху процесния апартамент и магазин (л.66). М. П. К. не е оспорила подписите си върху договора и двете допълнителни споразумения, от което следва, че ги е подписала и е направила отразените в тях изявления, между които обсъдените.
Поради което всички доводи на М. К. в частните и жалби (въззивна и касационна), основани на твърдение, че не е знаела за учредената ипотека при подписването на договора и допълнителните споразумения, са неоснователни, а твърденията и че в двете допълнителни споразумения не се говори за ипотеката и че изводите на въззивния съд за това са необосновани, са очевидно неверни.
Жалбоподателката извежда правния въпрос за наличието на правен интерес от предявените от нея отрицателни установителни искове, за който твърди, че е разрешен в противоречие с приетото в ТР № 8 /2012 г. на ОСГТК на ВКС и правния въпрос за предпоставките за допустимост на иска по чл.440,ал.1 ГПК, за който твърди, че е разрешен в противоречие с приетото в т.4 на ТР № 3 /2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите са разгледани от въззивния съд, който е извършил преценка за допустимостта на предявения иск, като е съобразил всички твърденията на ищцата за наличието на правен интерес, включително и тези, че не е подписала договора за ипотека, но крайния му извод е, че тъй като ищцата е обвързана от учредената от бившия съпруг ипотека, поради това, че е имала правната възможност да я оспори, но не е упражнила правото си по чл.22,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.) в шестмесечен срок от узнаването на сделката и с това възможността да я оспори е преклудирана, дори и с уважаването на предявения от ищцата иск по чл.440,ал.1 ГПК, ищцата няма да постигне целения с този иск резултат и да осуети изпълнението върху 1 /2 ид.ч. от имота, за която твърди, че е нейна собствена. Този извод е по приложението на правилото на чл.429,ал.3 ГПК и в съответствие с разрешението, прието в т.2 от ТР № 4 от 11.03.2019 г. по т.д. № 4 /2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е осъществено основание по чл.280,,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с довода, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е отказал да разгледа довода на М. К. за нищожност на учредения от Л. Б. договор за ипотека (поради това, че е учредена само от единия съпруг, като за частта на неучаствалия съпруг е налице сделка, сключена от несобственик), М. К. извежда и въпроса за характера на задължението по чл.130 ГПК (за проверка от съда на допустимостта на исковете) и твърди, че той разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която задължението на съда да върне исковата молба в рамките на проверката по чл.130 ГПК е безусловна само при безспорност на съответните недостатъци и в противоречие с практиката на ВКС, според която, когато преценката за допустимост на иска зависи от произнасянето по оспорвания и събирането и проверката на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл.130 ГПК, преди да извърши тази проверка.
Въпросът не е обуславящ, исковата молба не е върната поради неотстранени недостатъци, а производството по делото е прекратено поради извод за липсата на правен интерес от предявяването на иска. Въпросът не е обуславящ и поради изложеното по-горе, че въззивният съд е преценил значението на наведения довод за порок на договора за ипотека за допустимостта на иска, като е приел, че твърдените факти, които се сочат като пороци на договора за ипотека (сключването на договора за ипотека само от единия съпруг), попадат в хипотезата на чл.22,ал.3 СК от 1985 г. (отм.), но тази правна възможност е преклудирана.
Поради изложеното следва да се приеме, че не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Насрещните страни не претендират разноски и не представят списък и доказателства за разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното настоящият състав на съда
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 392 от 16.07.2019 г. по възз. частно гр.д. № 413 /2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.