О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№222
София, 19.05.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети април през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 5127 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат И. Л. против решение № 406 от 5.08.2016 г., постановено по гр.д. № 132 по описа за 2016 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 142 от 13.11.2015 г. по гр.д. № 494/2014 г. на Районен съд-Елин Пелин за отхвърляне на предявените от [фирма], [населено място] против Г. Н. П. иск с правно основание чл.72, ал.1 ЗС за сумата 24950.00 лв., увеличена стойност на имот с площ от 602 кв.м., съставляващ част от УПИ пл. № 52002 по кадастралния план на [населено място], заемаща източните части на УПИ ХХ-382 и VIII-383, индивидуализирана и по скица на вещо лице, вследствие извършени от ищеца подобрения в качеството му на добросъвестен владелец и иск по чл.72, ал.2 ЗС за сумата 7776.00 лв., съставляващи направени необходими разноски за охрана на същия имот в периода януари 2008 г. – декември 2013 г.
Г. Н. П. е подала писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищцовото дружество претендира заплащане на увеличената стойност на собствените на ответницта 602 кв.м. в резултат на изградена масивна ограда; почистване, изравняване на терена и извозване на отпадъци и земна маса; одобряване на работен проект и получаване разрешение за строеж за изместване трасето на ел.мрежа, преминаващо през имот пл. № 382, както и необходими разноски, представляващи направени разходи за охрана на имота. Ответникът Г. П. е оспорила исковете с твърдения, че имотът е възстановен на наследниците на Н. И. М., както и че оградата не съставлява подобрение и пречи за ползването на имота, като е направила възражение за прихващане с дължимото й се обезщетение за лишаването й от ползване в периода 8.10.2009 г. – 8.10.2014 г. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, тъй като не е доказана увеличената стойност на имота, а разходите за охрана не касаят поддръжката на имота, а опазване и съхранение на строителните материали в него.
Разглеждайки жалбата на ищцовото дружество, въззивният съд е приел за установено, че [фирма], [населено място] е било добросъвестен владелец – закупило е процесните 602 кв.м. към имоти пл.№382 и 383, придобити с оформени в нотариална форма договори за покупко-продажба от 20.10.2006 г. и 26.02.2007 г. – до датата, когато му е връчена исковата молба по гр.д. № 434/2011 г. по предявения от Г. П. ревандикационен иск, по който е постановено влязло в сила решение за уважаването му. След закупуването на имотите, ищцовото дружество ги е заградило със законно изградена масивна ограда, от която около 72 кв.м. попада във ревандикирания от ответницата имот. Възприел е експертното заключение, че оградата увеличава стойността на имота със 7776 лв., като нежеланието на собственикът на земята да ползва законно изграденото подобрение във вида, в който съществува, е ирелевантно. Счел е, че ответникът Г. П. е съсобственик с 1/7 ид.ч. /тя е едно от седемте деца на Н. И. М./ и дължи не цялата увеличена стойност, а 1/7 от нея или сумата 1110.86 лв. По отношение разходите за почистване и подравняване на имота е прието, че същите са свързани с обикновеното му ползване, а относно премахването на съществувалото в спорните 602 кв.м. нерегламентирано сметище, не е установена точната му големина, за да се приеме с колко почистването му увеличава стойността на имота, нито пък е установено дали имотите на ответницата са били изравнявани. По отношение разходите за одобряване проект за изместване трасето на електропреносна мрежа са изложени съображения, че същите не увеличават стойността на имота, доколкото доколкото преместването не е осъществено, а разрешението за строеж е издадено на името на ищцовото дружество на 25.02.2009 г. и към настоящия момент срокът от пет години за реализирането му е изтекъл. Относно разходите за охрана е прието, че същите не съставляват необходими разноски, тъй като от ангажираните от ищцовото дружество свидетели се установява, че са направени във връзка със складирани в имота строителни материали и техника, поради което нямат отношение със запазването на самия имот.
По отношение на заявеното от ответника при условията на евентуалност възражение за прихващане, въззивният съд е приел, че [фирма], [населено място] дължи на Г. П. сумата 1221.29 лв. /1/7 от обезщетението за лишаване от ползване/ за периода 8.10.2009 г. – 19.03.2014 г. и е счел, че задължението на Г. П. за заплащане на подобрения в размер на 1110.86 лв. е погасено чрез прихващане.
Решението на първоинстанционния съд е потвърдено поради съвпадане на крайните изводи за неоснователност на исковете.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /доколкото не е приложил практика на ВКС или на съдилищата/ по следните правни въпроси:
1) допустимо ли е въззивният съд да потвърди решението на пръвоинстанционния съд, когато въззивният съд е достигнал до различни правни изводи от тези на първоинстанционния съд и е приел за основателна и доказана и е уважил претенция на ищеца в първоинстанционното производство, която първоинстанционния съд е отхвърлил;
2) допустимо ли е /основателно и законосъобразно ли е/ въззивният съд да ограничава отговорността на собственика на недвижим имот по чл.72, ал.1 и ал.2 ЗС и да определи тази отговорност като съразмерна на квотата на съсобственост, а не като пълна или солидарна.;
3) допустимо ли е въззивния съд да извърши прихващане на ликвидно и изискуемо вземане /основано на чл.72, ал.1 ЗС/ на ищеца в първоинстанционното производство с неопределена по размер /неликвидна/ и грешно и неоснователно определена /по основание и размер/ от съда сума, съставляваща недоказана претенция на ответника от първоистанционното производство;
4) може ли въззивният съд да откаже да се произнесе по въззивна жалба в частта относно предявените пред районни съд установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, с които е поискано да се признае за установено, че [фирма], [населено място] в периода 2007 – 2013 г. е направило множество разходи за подобрения и запазване на закупените от същото дружество имоти;
Първият въпрос е обоснован с тезата, че след като в мотивите си въззивният съд приема, че изградената и налична към настоящия момент ограда увеличава стойността на имота със 7776 лв. е следвало да отмени първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, а вместо това го е потвърдил.
В практиката на ВКС безспорно е прието, че въззивният съд прави собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и въз основа на тях извършва констатация за наличието на пълно или частично съвпадане с изводите на първата инстанция, с което се изразява непрекия резултат от дейността на въззивния съд по проверка на обжалваното решение – да го остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. Тази практика – че въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция – е обобщена в мотивите, въз основа на които е постановено Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2 и в съответствие с нея е процедирал и Софийски окръжен съд при постановяване на решението си.
Вторият въпрос е обоснован с тезата, че нормата на чл.72 ЗС не конкретизира от кого, как и в какъв обем добросъвестния владелец може да получи сумата, с която се е увеличила стойността на вещта, а в случая ревандикационният иск е предявен само от Г. П. и само на нея е предадено владението на процесните 602 кв.м.
В практиката на ВКС – например Решение № 283/30.06.2010 г. по гр.д. № 1173/2009 г., ІІ г.о. и Решение № 152/9.07.2013 г. по гр.д. № 11/2013 г., І г.о. – е дадено тълкуване, че вземането на владелеца за заплащане на разходите за извършени подобрения в чужд имот има облигационен характер, като почива на идеята за забрана на неоснователното обогатяване, а относно облигационните задължения на съсобствениците нормата на чл.30, ал.3 ЗС ясно урежда отговорността им до размера на притежаваната идеална част от имота.
Третият въпрос е обоснован с твърдението, че вещото лице по възприетата от съда експертиза не е отговорило на поставената му задача, да даде заключение след справка за търсене и предлагане на имоти /земя/ под наем в [населено място], като изрично е отбелязало, че за посочения период не са налице оферти за предлагане на имоти под наем, а следователно имотът обективно не може да носи приходи от наем, респективно не може да се определи обезщетение в размер на пазарен наем. По същество се касае до довод за необоснованост на извода на съда, че е установено обедняване на собственика от лишаване от ползването на имота, който довод подлежи на разглеждане при проверка правилността на въззивното решение с оглед касационните основание по чл.281, т.3 ГПК във фазата на постановяване на касационно решение, но е неотносим в производството по чл.288 ГПК, в което касационните жалби се селектират по критериите на чл.280, ал.1 ГПК.
Четвъртият въпрос е свързан с констатацията на въззивния съд, че районният съд не е разгледал тези искове и изложените мотиви, че същите са недопустими. По същество въпросът е свързан с довод за непълнота на първоинстанционното решение, която може да бъде отстранена само от първоинстанционния съд съгласно ясната норма на чл.250 ГПК, поради което въпросът е неотносим към въззивното решение, независимо от изложените от въззивния съд мотиви за недопустимост на тези искове.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Г. Н. П. не е представила доказателства за направени в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да й се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 406 от 5.08.2016 г., постановено по гр.д. № 132 по описа за 2016 г. на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: