О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
ГР. София, 22.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 27.02.17 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4305/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на П. И. и на [фирма] срещу въззивното решение на Окръжен съд Видин по гр.д. №84/16 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени в размер на 4 692лв. и 550 лв. и отхвърлени до пълния размер от 10 159 лв. и 874, 75 лв. предявените от П. И. срещу [фирма] искове по чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД за обезщетяване на имуществени вреди от трудова злополука, изразяващи се разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би получил на длъжността, заемана преди злополуката и пенсията му за инвалидност за периода от 1.04.12 до подаване на исковата молба на 29.09.12 г, ведно с лихвата за забава; уважени са в размер на 14 414 лв. и 1478 лв. и отхвърлени до пълния размер от 15 769 лв. и 1761 лв. исковете на П. И. срещу [фирма] по чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД за обезщетяване на имуществени вреди от трудова злополука, изразяващи се в разликата между тр. възнаграждение, което ищецът би получавал на заеманата преди злополуката длъжност и пенсията за инвалидност за периода 28.02.11 – 1.04.12 г., ведно с лихвата за забава; уважен е в размер на 181 лв. и отхвърлен до пълния размер от 1320 лв. искът на същия ищец срещу същия ответник по чл.200 КТ за обезщетяване на имуществени вреди, изразяващи се в стойността на медицински изследвания и транспортни разходи за периода 28.02.11 – 29.09.12 г.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от двете страни по делото, но са недопустими срещу въззивното решение по иска с цена 1320 лв., на осн. чл.280, ал.2 ГПК и в тази част следва да останат без разглеждане. В останалата част касационните жалби са допустими и ВКС следва да се признесе по допускането им.
І. Касаторът ищец П. И. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете му са отхвърлени. За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по поставени материалноправни и процесуални въпроси от предмета на спора, като твърди, че те са решени от въззивния съд в противоречие с цитираната и приложена практика на ВКС.
Първата група материалноправни въпроси са относно начина на формиране на обезщетението за имуществени вреди от тр. злополука, призната по реда на КСО, и удръжките, които законът допуска да се направят от това обезщетение; при определяне на това обезщетение могат ли да се правят законови удръжки, освен получената от лицето пенсия за инвалидност, по –ниското тр. възнаграждение за друга заемана длъжност след злополуката и/ или застрахователната премия по застраховката на работника срещу тр. злополука, сключена от работодателя; когато увреденият от тр. злополука работник има определен процент неработоспособност и от общо заболяване, следва ли обезщетението по чл.200, ал.3 КТ, представляващо разликата между тр. възнаграждение, което би получавал на заеманата преди тр. злополука длъжност и пенсията за инвалидност, да се намалява и с / съответно на/ процента на неработоспособност от общо заболяване, определен от органите на медицинската експертиза с решение на ТЕЛК и НЕЛК?
Поставените въпроси са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, че претендираната като обезщетение разлика между тр. възнаграждение за заеманата преди злополуката длъжност и инвалидната пенсия за посочените по-горе процесни периоди, следва да се намали с процента призната неработоспособност от общото заболяване на ищеца. Вредите от общото заболяване не са в пряка причинна връзка с трудовата злополука и изпълняваната работа, затова работодателят не носи отговорност за тях.
Тези изводи не са в противоречие с представената практика на ВКС по чл.290 ГПК, в която поставените въпроси не са обсъждани. Според трайната практика на ВКС, създадена при действието на ГПК, отм. – напр. р. по гр.д. №1336/91 г., р. по гр.д. №2168/05 г. на четвърто г.о., която се споделя и при действието на новия ГПК – опр. по гр.д. №589/12 г. на четвърто г.о., допринасянето на общото заболяване за причиненото от трудовата злополука увреждане на здравето на работника трябва да се отчете като съпричиняващ фактор при обезщетяване на вредите, с който следва да се намали размера на дължимото обезщетение. В първото от цитираните решения е посочено, че при оценката на обезщетяване на вредите трябва да се изходи само от каузалния фактор, обусловен от претърпяната трудова злополука, настъпила при изпълнение на възложената работа на пострадалия ищец от предприятието, негов работодател, тъй като последното отговаря по чл. 200 КТ само за обезщетяване на тези вреди, които представляват действителните, подлежащи на репарация. Допринасянето от другия причинен фактор – собственото състояние на ищеца, следва да се съобрази при определяне на обезщетението, което трябва да се намали с този каузален принос, находящ се извън условията, при които е била изпълнявана възложената от работодателя трудова дейност на пострадалия. Това не е съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, което визира човешко поведение – проявена груба небрежност от страна на увредения работник, с която е допринесъл за резултата, а причинен процес извън такова поведение, за последиците от който предприятието не следва да отговаря.
Втората група материалноправни въпроси са за момента, от който започва да тече погасителната давност за обезщетяване на причинени имуществени вреди по чл.200, ал.3 КТ, изразяващи се в разликата между заплата и пенсия и кой давностен срок се прилата – по чл.110 ЗЗД или по чл.358, ал.1,т.3 КТ?
Тези въпроси са във връзка с изводите на въззивният съд, че давността е тригодишна и тече от деня , в който правото е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено – в случая от всяко последващо решение на ТЕЛК за всеки нов период на преосвидетелстване, без значение дали се потвърждава диагнозата или се констатира влошаване на здравословното състояние.Конкретно в случая, според ОС, искът е погасен по давност за периода 6.01.09 г. – 6.01.12 г.
Тези изводи не са в противоречие с практиката на ВКС. Те са взаимствани от цитираното от въззивния съд р. по гр.д. №320/04 г. на ВКС, трето г.о. Същото е прието и в практиката по чл.290 ГПК – напр. р. по гр.д. №675/12 г. на четвърто г.о., в което се сочи: Правото на работника да получи обезщетение от работодателя, на основание чл. 200, ал. 3 КТ, за вреди, произтичащи от професионално заболяване, се поражда от момента, в който се установи, че е налице разлика между трудовото възнаграждение, което би получавал, ако можеше да работи на длъжността, която е заемал преди установяването на професионалното заболяване, и реално получената като обезщетение за ползуван отпуск по болест или като пенсия за инвалидност сума, от който момент настъпва и изискуемостта на всяко конкретно вземане. Правото да се претендира разликата между трудовото възнаграждение, което работникът би получавал, ако продължаваше да работи на заеманата преди установяване на професионалното заболяване длъжност, и получаваната от него пенсия за инвалидност може да се претендира, т. е. да се получи, едва от момента на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК, от който момент по правилата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ започва да тече и погасителната давност, а не – от момента на постановяване на ЕР на ТЕЛК, дори настъпилите увреждания да са били трайни и с необратим характер още от момента на установяване на професионалното заболяване. Преди влизането в сила на това решение за работникът не възниква право за обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ. Законът не установява общ тригодишен срок от датата на установяване на професионалното заболяване, след изтичането на който да се считат погасени всички претенции на пострадалия работник за получаване на обезщетение за имуществени вреди. Установеното в чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ правило се основава на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с момента на изискуемостта на вземането с оглед неговото естество, т. е. с оглед на всички предпоставки, които следва да бъдат налице, за да възникне правото на работника да го претендира.
Третата група материалноправни въпроси са за това какво се включва в размера на тр. възнаграждение, което се взема за база при определяне на размера на имуществената вреда с посоченото по –горе изражение; на каква база се определя обезщетението – на база на средното тр. възнаграждение за длъжността за процесния период или брутното тр. възнаграждение, което реално е получил друг работник, работил на същата длъжност за процесния период.
Въпросите са във връзка с извода на въззивния съд, че обезщетението следва да се определи на база средното трудово възнаграждение за длъжността „оператор ГФИ”, която ищецът е заемал преди злополуката. Сравняването на ищеца с друг конкретно посочен служител не позволява определяне на действителния размер на тр. възнаграждение, което ищецът би получил на същата длъжност, тъй като тр. възнаграждение се определя индивидуално – с оглед на тр. стаж, допълнителни възнаграждения и др., които следва да са приблизително еднакви.
Тези изводи не противоречат, а напротив – съответстват на р. по гр.д. №1407/15 г. на трето г.о. на ВКС, в което също е подчертана разликата между възнаграждението на ищеца и т.нар. „аналог”, както и на ППВС №4/68 г., т.2.
Четвъртата група материалноправни въпроси са относно пределите на действие на ЕР на ТЕЛК и НЕЛК. Ако при претърпяна трудова злополука лицето е получило трайни и необратими увреждания на здравето, то за периода от време, който започва от крайната дата , за която е издадено ЕР на ТЕЛК и датата на издаване на следващото ЕР на ТЕЛК за поредното преосвидетелстване на лицето, работодателят дължи ли обезщетение за имуществени вреди по чл.200, ал.3 КТ, когато този период не е изрично посочен нито в предходното, нито в последващото ЕР на ТЕЛК?
Този въпрос е във връзка с извода на въззивния съд, че за периода 1.01.11 -28.02.11 г. липсва ЕР на ТЕЛК, което да обосновава предявената претенция и тя следва да бъде отхвърлена. Тези изводи не противоречат, а напротив – съответстват на практиката на ВКС – цитираното по –горе р. по гр.д. №675/12 г. на четвърто г.о. Цитираната от касатора практика на ВКС, че обезщетение се дължи и без да е установена неработоспособност, както и за временна нетрудоспособност е относима към други обстоятелства и доказателства / за временна нетрудоспособност или ЕР на НЕЛК, с което е установено болестно състояние на ищеца, макар той да не е неработоспособен/, на каквито ищецът по настоящото дело не се позовава.
Поставените процесуални въпроси са за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви и да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които са от значение за решаване на делото, както и представлява ли собствени мотиви на въззивния съд бланкетното препращане към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК или преповтарянето им, без собствен анализ на доказателствата, при положение, че във въззивната жалба са направени оплаквания за нарушение на материалния закон и др.?
Тези въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с ТР №1/13 г. ОСГТК и цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК. Въззивният съд е изложил собствени мотиви по предмета на спора по повод оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, като е анализирал събраните по делото и посочени в решението му относими към спора доказателства.
Поради изложеното ВКС намира, че не са налице основания за допускане на обжалването по жалбата на ищеца –касатор.
ІІ. Касаторът – ответник по иска [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която исковете са уважени. За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.
Намира, че в противоречие с цитираната и приложена практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните въпроси, които са от значение за спора: Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо, когато не всички доводи на страната се обсъдени от първоинстанционния съд?; Трябва ли въззивният съд при изграждане на фактическите си и правни изводи и за да достигне до свое собствено решение, да изследва всички допустими и относими към спора доводи, съображения и възражения на страните, релевирани във въззивната жалба и отговора на жалбата, и трябва ли да мотивира защо и дали приема или не отделни доводи в мотивите на своя акт?; Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да изложи собствени мотиви, дори в случаите когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, съответно длъжен ли е да направи собствени фактически и правни изводи, като обсъди всички събрани по делото доказателства и всички доводи на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя и да отговори на всички заявени в жалбата основания?; Допустимо ли е при наличие на вл. в сила решение на ВАС, с която е прогласена нищожността на адм. акт / в случая – решение на ТЕЛК/ НЕЛК/, гражданският съд да упражнява косвен контрол за законосъобразност на този акт?
От значение за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, според касатора, са въпросите: Може ли предвид нормата на чл.112, ал.9 ЗЗ да се присъди обезщетение за вреди от трудова злополука, основаващо се на нищожно решение на органите на медицинската експертиза – ТЕЛК и НЕЛК? Съпоставимо ли е значението на нищожното решение на ТЕЛК по отношение на изплатени вече обезщетения по реда на социалното осигуряване, предвид нормата на чл.112, ал.9 ЗЗ, с гражданскоправните последици, настъпили от решението на ТЕЛК за освидетелстване преди прогласяване на нищожността? Касаторът сочи, че макар по поставените въпроси да не е формирана решаващата воля на въззивния съд, приложението на цитираната норма от ЗЗ е нееднакво и крие неяснота, липсва и практика на ВКС.
Сочените основания за допускане на обжалване не се установяват: Първоинстанционният и след това въззивният съд наистина не са обсъдили изрично доводите на ответника по иска за значението на нищожния административен акт – решения на ТЕЛК и НЕЛК в случая. Посочили са обаче, че административното производство по обжалване на ЕР на ТЕЛК от 28.02.11 г. е приключило / след отмяна на решенията на ТЕЛК и НЕЛК и обявяването им за нищожни от съда и връщане на преписката на адм. орган за ново произнасяне/ с решение на НЕЛК от 18.03.14 г., което е представено от ищеца като влязло в сила – с молба на л.435 от делото, и за последното няма спор между страните. Влизането в сила на ЕР по висящото към завеждане на делото административно производство е факт, който е от значение за спора и първоинстанционният и въззивният съд са го отчели на осн. чл.235 ГПК.
Въпросите по приложението на чл.112, ал.9 ЗЗ не са поставени и съответно разгледани от въззивния съд, затова не обосновават общото основание за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В ТР №1/19.02.10 г., т.1 ОСГТК е указано, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – въззивният съд е изложил мотиви по доводите и възраженията на страните, вкл. по тези на ответника по иска / за давност, за липса на ЕР за част от процесния период, за начина на определяне размера на обезщетението/. Пред въззивния съд е пренесен целият спор на страните и не са представени нови доказателства, затова мотивирането на въззивното решение и с препращането по чл.272 ГПК не противоречи на практиката на ВКС, както бе посочено във връзка със сходния въпрос на касатора – ищец. Последният от въпросите към това основание не съответства на данните по делото, за което е възразил и ответникът по тази жалба. Въззивният съд не е упражнил косвен контрол за законосъобразност на административния акт, а е зачел последиците от крайния, влязъл в сила акт в административното производство – решение на НЕЛК от 18.03.14 г., с което на ищеца е призната 58% трайно намалена работоспособност, като 52 % са от трудовата злополука.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на такова част и ВКС на РБ
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационните жалби на П. И. и [фирма] срещу въззивното решение на Видински окръжен съд по гр.д. №84/16 г. от 28.04.16 г. по иска за обезщетяване на имуществени вреди от разходи за медицински изследвания и транспорт с цена 1320 лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на посоченото въззивно решение по жалбите на същите две страни в останалата му част.
Определението за оставяне на жалбите без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в седмичен срок.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: