О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
гр. София, 24.10. 2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д.№406 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Р. И. П. и В. Л. П. срещу решение №22 от 21.05.2018г. по гр.д.№85/2018г. на Апелативен съд-Бургас, с което е потвърдено решение №455 от 29.12.2017г. по гр.д.№493/2016г. по описа на Окръжен съд- Бургас в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателите срещу „Банка ДСК“ ЕАД. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от Р. И. П. и В. Л. П. искове за осъждане на „Банка ДСК“ ЕАД да им плати сумата 15 000 лева- стойност на извършени ремонтни работи в продадения на публична продан от ЧСИ техен апартамент; сумата 6 816.00 лева- изтеглени от ответника от сметката на Р. П. преди и след сключване на договора за кредит в периода от 06.10.2009г. до 26.11.2009г.; сумата от 4 101.00 лева- месечни вноски по кредита за периода от декември 2009г. до април 2011г.; сумата над уважената им претенция от 2 725.01 евро до предявената 5 121.67 евро- надвнесена сума по кредита за периода от 21.06.2011г.-26.06.2013г.; сумата над уважената претенция от 652.19 лева до предявената от 11 740 лева- месечни вноски по кредита за периода от м.юли 2013г. до м.ноември 2015г.; сумата 181.71 лева – държавна такса и 1 000 лева адвокатски хонорар, платени в производствата по обжалване действията на ЧСИ; сумата 7 300 евро, вложена от П. при покупката на апартамента; сумата над уважената претенция от 10 000 лева /по 5 000 лева на всеки от двамата ищци/ до предявената претенция от 100 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди от продажбата на апартамента, ведно със законната лихва върху отделните главници до окончателното плащане.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необосновано. Касаторите оспорват изводите на съда, че не е доказано да са извършвани тегления от техни сметки, както и плащания по договора за кредит без основание, както и че не се установяват по основание и размер претенциите им за обезщетение за вреди /имуществени и неимуществени/ от публичната продан на собствения им апартамент, реализирана в изпълнителното производство, образувано по искане на ответника за принудително изпълнение на отмененото решение по иск по реда на чл.422 ГПК. Молят да се отмени въззивното решение и да бъдат уважени изцяло предявените искове, като им се присъдят направените разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят правни въпроси, които настоящият съдебен състав уточнява и конкретизира: 1. За задълженията на възизвния съд да прецени всички приети от първоинстанционния съд доказателства и да обсъди наведените от страните доводи? – поддържа се противоречие с практиката на ВКС /решение №66 от 28.05.2012г., т.д.№376/11г. на ТК, І т.о.; решение №7 от 08.02.2012г. по гр.д.№510/2011г. на ГК, ІІ г.о.; 2.Допустимо ли е предявяване на искове за съдебни разноски, направени в друго съдебно производство?- поддържа се противоречие с решение на СГС; 3.Допустимо ли е да се кредитира заключение на съдебна експертиза, основано на неподписани писмени доказателства?- поддържа се противоречие с решение №113 от 28.02.2011г., гр.д.№1062/2010г. на ВКС. В останалата част от изложението касаторите поддържат, че въззивното решение е постановено: при нарушаване на принципа на служебното начало в процеса, тъй като съдът не е съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна /в противоречие с решение №111 от 24.10.2014г. по т.д.№598/2012г. на ВКС/; в противоречие с доказателствата по делото /без да се съобрази, че ОУ към договора за кредит не са подписани от тях като кредитополучатели, респ. че договорът за кредит е нищожен/; при липса на мотиви /в противоречие с решение №70 от 03.11.1980г. по гр.д.№65/80г. на ОСГК на ВС и решение №57 от 19.05.2017г. по гр.д.№3457/2016г. на ВКС/. Считат, че е налице и хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно.
Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД не депозира отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иск за вреди за сумата 1 181.71 лева, представляващи платени в друго съдебно производство деловодни разноски /181.71 лева държавна такса и адвокатско възнаграждение 1 000.00 лева/, е процесуално недопустима, като подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3, т.1 ГПК и следва да се остави без разглеждане. В останалата й част жалбата, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Р. И. П. и В. Л. П. искове за осъждане на „Банка ДСК“ ЕАД да им плати сумата 15 000 лева- обезщетение за вреди, равняващи се на стойността на извършени ремонтни работи в продадения на публична продан от ЧСИ техен апартамент; сумата 6 816.00 лева- изтеглени без основание от ответника от сметката на Р. П. в периода от 06.10.2009г. до 26.11.2009г.; сумата 15 188.81 лева недължимо платени вноски по кредита /4 101.00 лева- месечни вноски по кредита за периода от декември 2009г. до април 2011г. и 11 087.81 лева- разлика между уважената претенция от 652.19 лева и предявената от 11 740 лева- месечни вноски по кредита за периода от м.юли 2013г. до м.ноември 2015г./; сумата 2 396.66 евро- разлика между уважената претенция от 2 725.01 евро и предявената от 5 121.67 евро- надвнесена сума по кредита за периода от 21.06.2011г.-26.06.2013г.; обезщетение за вреди в размер на 7 300 евро- суми, вложени от ищците при покупката на апартамента; обезщетение за неимуществени вреди в размер на 90 000 лева- разликата между уважената претенция от 10 000 лева /по 5 000 лева на всеки от двамата ищци/ и предявената претенция от 100 000 лева, ведно със законната лихва върху отделните главници до окончателното плащане, въззивният съдът приема, че е сезиран с искове с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД, чл.49 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Излага доводи, че при безспорно установените факти на отхвърляне на исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК от „Банка ДСК“ ЕАД- кредитор срещу Р. и В. П. – кредитополучатели, поради ненастъпила предсрочна изискуемост и недължимост на претендираните суми по сключения между тях договор за банков кредит; образуване на изпълнително дело въз основа на издадения от заповедния съд изпълнителен лист, реализирана по време на висящността на спора по чл.422 ГПК публична продан на собствения на П. апартамент, влязло в сила постановление на ЧСИ за възлагане на апартамента и въвеждането на купувача във владение; издаден на П. /ответници по исковете по чл.422 ГПК/ обратен изпълнителен лист за получената от банката сума от извършена от ЧСИ публична продан на собствения им апартамент в размер на 54 773.37 лева, не се установява ищците да са претърпели имуществени вреди от публичната продан на собствения им апартамент, представляващи стойност на направен преди проданта ремонт и разходи за покупка на апартамента, както и неимуществени вреди на стойност над 10 000 лева /по 5 000 лева на всеки от двамата/, нито е налице причинно-следствена връзка между направените разходи за ремонт и покупка на имота и предприетото принудително изпълнение и публична продан на този имот. Решаващият съдебен състав с оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза и приетите писмени доказателства, вкл. вносни бележки, намира за неоснователни и претенциите за връщане на недължимо платени суми по кредита, вкл. преведени от сметка на Р. П. в ответната банка. Излага мотиви, че независимо от отхвърлянето на претенциите на банката по реда на чл.422 ГПК, всички процесни плащания по кредита са дължимо направени, тъй като са станали изискуеми с настъпването на падежа им. За неоснователни са счетени възраженията на ищците, че договорът за кредит е нищожен поради неподписване на ОУ, евентуално прекратен с обявяването на вземанията за предсрочно изискуеми от страна на банката или с публичната продан на техния апартамент.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.
В настоящия случай касаторите, в т.1, т.2 и т.5 от представеното от тях изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, не сочат кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът при постановяване на решението си е нарушил закона и
задължителната практика на ВКС, тъй като не е спазил принципа на служебното начало в процеса /не е съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна/; произнесъл се е в противоречие с доказателствата по делото /без да съобрази, че ОУ към договора за кредит не са подписани от тях като кредитополучатели, респ. че договорът за кредит е нищожен/ и не е изложил мотиви във връзка с наведените от тях доводи за неправилност на първоинстанционното решение, не съставляват въпроси, а оплаквания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и за необоснованост. Тези нарушения биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационен контрол на решението.
Правният въпрос – дали е допустимо предявяване на искове за съдебни разноски, направени в друго съдебно производство, не следва да бъде обсъждан, тъй като е поставен във връзка с оплакванията за неправилност на въззивното решение в частта, неподлежаща на касационен контрол.
По отношение на останалите два правни въпроса, уточнени от настоящия съдебен състав: за задълженията на въззивния съд да прецени всички приети от първоинстанционния съд доказателства и да обсъди наведените от страните доводи и дали е допустимо да се кредитира заключение на съдебна експертиза, основано на неподписани писмени доказателства, е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не се установява произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В този смисъл е и трайната практика на ВКС , постановено по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касаторите решения.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към възникване и съществуване на процесните вземания, вкл. представените от ищците вносни бележки. Въз основа на тях и на заключението на съдебно-
счетоводната експертиза решаващият съдебен състав е достигнал до извода, че не се установява плащане без основание или на отпаднало основание по процесния договор за банков кредит. Съдът е обсъдил и възраженията за нищожност на договора за кредит поради неподписване на ОУ към него, като е приел, че ОУ са подписани от ищците- кредитополучатели, както и възраженията за прекратяване/разваляне на договора, като е изложил доводи за тяхната неоснователност. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Правилността на изводите на въззивния съд и обосноваността на решението подлежат на проверка само след допускането му до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза е изготвено въз основа на описаните документи, вкл. подписаните от кредитополучателите ОУ, приети като доказателство по делото и не е оспорено от ищците. Оплакванията на касаторите не отговарят на данните по делото, като не е налице и твърдяното противоречие с решение №113 от 28.02.2011г., гр.д.№1062/2010г. на ВКС. Безспорно е в съдебната практика, вкл. цитираното решение по чл.290 ГПК, че за да кредитира заключението на съдебната експертиза, съдът следва да го прецени в съвкупност с останалите доказателства за обстоятелствата от значение за спора. В конкретния случай въззивният съд е преценил доказателствата в тяхната съвкупност и е приел за недоказани твърдените от ищците релевантни факти.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Не е налице и основание за допускане до касационен контрол съгласно чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, тъй като независимо от неправилната правна квалификация на предявените искове /с изключение на иска за обезщетение за неимуществени вреди/, съдът е постановил допустим съдебен акт. Неправилно въззивният съд е квалифицирал претенциите като предявени на основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД, вместо правилната квалификация- чл.49 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД, но въпреки това е обсъдил релевантните факти, наведени в исковата молба и е постановил решение с оглед търсената от ищците защита.
Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. И. П. и В. Л. П. срещу решение №22 от 21.05.2018г. по гр.д.№85/2018г. на Апелативен съд-Бургас в частта, с която е потвърдено решение №455 от 29.12.2017г. по гр.д.№493/2016г. по описа на Окръжен съд- Бургас в частта, с която е отхвърлен иск за сумата 1 181.71 лева, от която 181.71 лева държавна такса и 1 000 лева адвокатски хонорар, платени в производствата по обжалване действията на ЧСИ.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №22 от 21.05.2018г. по гр.д.№85/2018г. на Апелативен съд-Бургас в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в 1-седмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.