11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
[населено място], 04.05.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д. № 2825/17 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК вр. § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК /ДВ бр. 86/2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Х. О. Ч. против решение № 197/04.07.17г. по в.т.д.№263/17г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 26/14.03.17г. по т.д.№70/17г. на Окръжен съд Кърджали, с което на основание чл.422 ГПК е признато за установено по отношение на касатора съществуването на вземане на С. Д. С. срещу нея в размер на 80 000 лв., представляващо невърната сума по договор за паричен заем от 06.03.2015 г., обезпечен с издаден на 27.07.2015 г. в полза на С. С. от Х. Ч. запис на заповед за сумата от 80 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№9/16г. по описа на РС Крумовград.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост на решението, както и оплаквания за неговата неправилност поради необоснованост, допуснати нарушения на процесуални правила и неправилно прилагане на материални разпоредби на закона.Претендира се обезсилване на въззивното решение като недопустимо и прекратяване на производството по делото,евентуално- отмяната му и произнасяне по същество с отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноските по делото.
Ответникът по касационната жалба С. Д. С. не се е ангажирал със становище по нея.
Върховен касационен съд,ТК, първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, настоящият състав съобрази следното:
Производството по т.д.№70/16г. по описа на Окръжен съд Кърджали е образувано по искова молба на С. Д. С. , с която жалбоподателят е изложил твърдения за издадена в негова полза срещу ответницата Ч. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК – въз основа на запис на заповед за сумата 80 000 лв.,ведно със законната лихва и разноски. С исковата молба е въведено твърдение за наличие на каузално правоотношение между страните по договор за заем от 06.03.15г.,по силата на който ищецът предоставил на ответницата 100 000 лв. в заем със задължение на последната да върне сумата в определен срок; след частично погасяване на това задължение, дължимият остатък в размер на 80 000 лв. не бил заплатен,като в обезпечение ответницата издала в полза на ищеца записа на заповед от 27.07.15г. за посочената сума; тъй като последната не била платена на падежа, ищецът поискал да му бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 т.9 ГПК- въз основа на записа на заповед. Правният интерес от предявяването на установителния иск по чл.422 ГПК е обоснован с подаденото от Ч. възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта.С петитума е поискано да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 80 000 лв.,представляваща невърната сума по договора за паричен заем от 06.03.15г., обезпечена с издадения на 27.07.15г. от длъжника в негова полза запис на заповед за същата сума,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документа по чл.417 ГПК.
С отговора на исковата молба ответницата, настоящ касатор – Х. Ч.,без да е оспорила,че собственоръчно е съставила частния документ,в който се съдържа нейно изявление за получаването на сумата 100 000 лв.,както и,че е издала и подписала записа на заповед за сумата 80 000 лв.,платима на определен ден, е възразила срещу иска с доводи,че в действителност ищецът й обещал да й предостави в заем твърдяната от него сума, но реално такава тя не е получавала /нито в посочения в първия документ размер,нито в този по записа на заповед/.
Първата инстанция е уважила иска,постановявайки решение,с което е признала за установено по отношение на Х. Ч. съществуването на вземане на С. С. срещу нея в размер на 80 000 лв.,като в диспозитива е посочила,че същата представлява невърната сума по договор за паричен заем от 06.03.2015 г., обезпечен с издаден на 27.07.2015 г. в полза на С. С. от Х. Ч. запис на заповед за сумата от 80 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.16г. /датата на подаване на заявлението по чл.411 ал.1 ГПК/ за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№9/16г. по описа на РС Крумовград.
При постановяване на въззивния акт,съобразно правомощията, вменени му с разпоредбата на чл.269 ГПК,ПАС е извършил служебна проверка /а и при изрично направено в от въззивника възражение/ относно допустимостта на първоинстанционното решение,приемайки липса на основания да се счита,че окръжният съд се е произнесъл по непредявен иск.За да обоснове този си извод, ПАС е посочил,че от обстоятелствената част на исковата молба ясно се извежда основанието,на което се предявява иска – за установяване по реда на чл.422 ГПК на вземане,за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, обезпечаващ задължение по каузално правоотношение – договор за заем , срещу която длъжникът е възразил по предвидения в ГПК ред.Изложено е съображение,че петитумът,в който се съдържа искане за установяване дължимостта на сумата,като невърната по договор за паричен заем, обезпечен с издадения запис на заповед,ведно с лихвата от датата на подаването на заявлението по чл.411 ГПК,не създава предпоставки за различно тълкуване характера и правното основание на предявения иск,а посочването в диспозитива на решението на КОС , че вземането е по записа на заповед и номера на гражданското дело,по което е издадена заповедта за изпълнение,не представлява дописване на претенцията,както е твърдял въззивникът.Допълнителен аргумент въззивният съд е почерпил от съдържанието на т.17 от ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС,според което предметът на делото по иска по чл.422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане,за което е издадена заповедта за изпълнение,като подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект,а при въведени от страните твърдения или възражения,основани на конкретно каузално правоотношение,по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед,на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Прието е от ПАС в конкретния случай,че след като ищецът разполага с редовен от външна страна запис на заповед,издаден от ответницата,той по начало и не е длъжен да сочи основание на поетото по него задължение и да доказва възникването и съществуването на вземане по него,но по негова преценка същият е въвел изрично твърдение за обезпечаваща функция на записа на заповед спрямо задължение,възникнало от договор за заем,поради което и тази обезпечителна роля на менителничния ефект е подчертана в петитума на исковата молба,което обаче не променя предмета на спора.Разглеждайки същия по същество,въззивният съд е приел,с оглед въведените в предмета му твърдения за наличие на връзка между абстрактната сделка и каузата,че на изследване подлежи и заемното правоотношение,доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по ефекта.Констатирано е,че в случая наличието на валидно сключен договор за заем е спорен между страните факт,като от страна на ответницата се твърди несъществуването му. Приложено е от съда правилото на чл.154 ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест – всяка от страните да докаже фактите,на които основава твърденията и възраженията си и,които са обуславящи претендираното, съответно отричаното право за съществуването на вземането по записа на заповед. Съобразявайки това,че ответницата сама признава,че собственоръчно е написала текста на частния документ от 06.03.15г.,в който е посочено,че е получила на посочената дата от ищеца 100 000 лв.,които се задължила да върне на 01.12.15г. и е изписала името си,както и,че е издала записа на заповед; че заемът е с характер на неформален,реален, едностранен договор,съдът е направил извод,че частният документ от 06.03.15г. удостоверява както постигането на съгласието за предоставяне на заемни средства,така и получаването на парите с поемане на задължение за връщането им на посочената дата,без да е необходимо допълнително да бъде положен в документа и подпис /което би било от правно значение за удостоверителното изявление единствено в случай,че текстът не е бил написан от нея/. Като неводещо до друг извод е счетено обстоятелството,че след написания от ответницата текст ответникът е добавил свой /с друга химикална паста,установено от вещото лице/,в който е удостоверил от своя страна,че е дал в заем сумата.Съдът е посочил,че след като за валидността на изявлението на ответницата няма законово изискване за форма,за нотариална заверка на подписа или за превод на сумата по банков път,реалното предаване и получаването на сумата е установено категорично именно от написания от нея документ, изпълняващ в този случай функциите на разписка,а обстоятелствата с какви суми към този момент е разполагала ответницата и дали е имала нужда от пари,защо сумата се е намирала преди предаването у ищеца,дали и как той я е декларирал пред властите /обстоятелства,за които са били събирани свидетелски показания/ , според съда, са факти без правно значение за възникването на задължението по каузалното правоотношение. Като безспорен е отчетен фактът,че връщане на сума в размер на 80 000 лв. от ответницата на ищеца не е осъществено и след като същата не заявява да има друго основание,на което да се е задължила със сумата по записа на заповед,съдът е приел,че тази сума представлява именно невърнатата част от заема,а след като падежът за плащане по него е настъпил предходно – на 30.01.16г., сумата се явява дължима.По повод разпитаните в производството пред първата инстанция свидетели С. /съпруга на ищеца/, Ш. /мъжът,с който ответницата е била във фактическо съжителство/ и М. /баща на последния/,съдът е изложил съображения за липса на законови пречки /с оглед разпоредбата на чл.164 ал.1 т.1 и т.3 ГПК/ показанията им да бъдат кредитирани във връзка с установяването на обстоятелствата как се е стигнало до сключването на договора за заем,какви са били отношенията между страните и как се е стигнало до издаването на записа на заповед.Обратно – основавайки се на забраната на чл.164 ал.1 т.6 ГПК ПАС е приел за недопустими доказателствени средства свидетелските показания за опровергаване съдържанието на изходящите от ответницата частни писмени документи /разписка и запис на заповед/,установяващи неизгодни за нея факти.Поради това показанията на свидетелите Ш. и М.,че ответницата не е получавала пари от ищеца и, че не е поемала задължение да ги връща, съдът е отказал да кредитира.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е посочил,че са налице предвидените в чл.280 ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки решението да бъде допуснато до касационно обжалване.
В противоречие със задължителната практика на ВКС,според касатора, са разрешените от въззивния съд процесуално-правни въпроси:
1.1.Какъв следва да бъде предметът на специалния установителен иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК и задължен ли е ищецът по специалния установителен иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК да претендира с петитума на иска си установяване съществуване на вземането, за което са му били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист?; 1.2.Процесуално допустим ли е иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК, чийто петитум има за предмет вземане, различно от вземането – предмет на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист?;1.3.От какъв порок страда съдебно решение, постановено по недопустим иск, предявен в нарушение на правилата за предявяване на специалния установителен иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК?; 1.4.Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за допустимостта на първоинстанционното съдебно решение в обжалваните му части? /по всички цит. решение № 138 от 25.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 927/2009 г.,ІІ т.о., ТК; решение № 114 от 10.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1469/2013 г., І т.о., ТК; решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т.д. № 325/2012 г.,ІІ т.о., ТК; решение № 18 от 16.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 1880/2014 г., І т.о., ТК/; 1.5.Допустимо ли е съдът по свой почин, извън заявените от страните твърдения, искания и възражения, да променя предмета на делото и вида и обема на търсената защита?; 1.6.Допустимо ли е съдебно решение, постановено по непредявен иск; даващо защита различна от търсената; присъждащо право, различно от съдебно предявеното?; 1.7.Допустимо ли е при въведено от страната твърдение, че представен по делото документ за страната има характер на договор, съдът по свой почин да събира доказателства в подкрепа на невъведено от никоя от страните твърдение, че този документ има характер на разписка?;1.8.Допустимо ли е при определени въведени от страните твърдения за наличие на определени факти, съдът да изследва наличието или липсата на други факти и обстоятелства, за които никоя от страните не е въвела твърдения? /всички цит. решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 262/2010 г., ІІ г.о., ГК; решение № 428 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 358/2011 г., ІV г.о., ГК; решение № 223 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1006/2012 г., ІV г.о., ГК; решение № 125 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 14/2013 г., ІІ г.о., ГК; решение № 153 от 24.06.2016 г. по гр.д. № 719/2016 г. на ВКС, І г.о.; решение № 306 от 29.06.2011 г. по гр.д. № 961/2011 г. на ВКС, І г.о.; решение № 16 от 24.03.2011 г. по т.д. № 354/2010 г. на ВКС, І т.о.; решение № 140/ от 27.10.2009 г. по т.д. № 342/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1218/2009 г. на ВКС, І т.о.; решение № 94 от 09.05.2014 г. по гр.д. № 566/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 128 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 931/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 138 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 2722/2015 г. на ВКС, ІІ г.о./ ; 1.9.При въведено с исковата молба твърдение за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване вземането по което е бил издаден запис на заповед, в производството по чл. 422 ГПК подлежи ли на изследване каузалното правоотношение? По какъв начин би се отразила нищожността на каузалното правоотношение върху валидността на вземането по ценната книга?;1.10.В случай че в хода на производството по чл. 422 ГПК се установи нищожност на каузалното правоотношение или погасяване на вземането по него, по какъв начин това се отразява на валидността на вземането по менителничния ефект, издаден единствено като гаранционно-обезпечително средство спрямо каузалното правоотношение?; 1.11.При въведено твърдение за наличие на каузално правоотношение длъжен ли е съдът в производството по чл. 422 ГПК да разгледа и обсъди релативните възражения на ответника? / тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК/; 1.12.Процесуално допустими ли са свидетелски показания за установяване на постигането на съгласие за сключване на договор за заем и за установяване реално предаване на заемна сума по същия договор за заем, ако последният е на стойност над 5000 лв.?;1.13.Допустимо ли е чрез свидетелски показания да се установяват писмени съглашения, в които страната, която иска свидетелите, е участвала? / решение № 143 от 12.04.2011 г. на ВКС по т.д. № 634/2009 г., ІІ т.о., ТК, решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 167/2011 г., ІV г.о., ГК, решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2902/2014 г., ІІІ г.о.; решение № 374 от 04.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2752/2014 г., ІV г.о.; решение № 41 от 30.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 312/2012 г., ІV г.о.; решение № 82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5122/2014 г., ІІІ г.о.; решение № 38 от 07.04.2015 г. на ВКС по т.д. № 1008/2014 г., І т.о., ТК/; 1.14.По какъв начин следва да се цени и каква доказателствена сила и правна стойност има изходящ от ищеца частен документ, който не е подписан от ответника?;1.15.Има ли характер на документ и ползва ли се с формална доказателствена сила по см. на чл. 180 ГПК текст, който не е подписан от лицето, сочено за негов автор? /решение № 84 от 23.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 681/2008 г., ІІ т.о., ТК/; 1.16.При липса на други доказателства за сключен договор за заем, обезпечен със запис на заповед, може ли записът на заповед да послужи като доказателство за сключването на договора за заем и за предаване в заем на отразената в текста му парична сума от поемателя/заемодател/ на издателя/заемател/? /решение № 88 от 27.05.2013 г. на ВКС по т.д. № 374/2012 г., ІІ т.о., ТК/; 1.17.Когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, той следва ли да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства? /тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 4/2012 г./; 1.18.Следва ли въззивният съд да извърши преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди и посочи в мотивите си и да се обоснове защо намира едни факти и обстоятелства за установени, а други за неосъществили се и въз основа на кои точно доказателства е достигнал до този свой извод?; 1.19.Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не? /решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о., ГК, решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д. 257/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о./; 1.20.До какъв порок на въззивния съдебен акт водят грешките на въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение в резултат на неспазване правилата на формалната логика, опита и научното знание? /тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. на ВКС по тълк. гр.д. № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС/.
Като обуславящи изхода на делото и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, са поставени следните материалноправни въпроси:
2.1.За да е налице валидно волеизявление, необходимо ли е лицето, сочено за негов автор, да положи подпис или е достатъчно текстът да е написан собственоръчно от лицето, сочено за автор на изявлението?; 2.2.За да се приеме, че определен правен субект ясно и недвусмислено е изразил воля да бъде обвързан от определен текст достатъчно ли е ръкописно изписване на двете му имена, с положено след тях многоточие, или за обективирането на воля е необходимо полагане и на подпис? Или липсата на подпис равна ли е на липсата на воля?; 2.3.За да се породят определени правни последици за даден правен субект и той да се счита валидно обвързан с права и задължения по определен договор, задължително ли е този субект да е подписал договора или е достатъчно да изпише двете си имена и да положи многоточие след тях?; 2.4.Текст, който не е подписан от лицето, сочено за негов автор, може ли да има характер на документ или представлява незавършен проект на документ?; 2.5.Следва ли да се приеме, че е налице валиден договор, в случай, че липсва подпис на едната от двете страни?; 2.6.Може ли да породи задължения за ответника неподписан от него, а единствено от ищеца частен документ?
Съставът на ВКС , ТК , първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, нито поради наличие на данни за вероятната му недопустимост,нито на основанията за селекция по чл.280 ал.1 ГПК. Същото е постановено по реда на въззивния контрол при редовна искова молба и по иск с правно основание чл.422 ГПК,с който е бил сезиран и е разгледал и първоинстанционният съд.
От поставените от касатора процесуално-правни въпроси обуславящи крайния извод на ПАС са единствено въпросите под т.т.1.14 и 1.15 от изложението,тъй като за обосноваване извода си,че ответницата се е задължила по договор за заем с ищеца,съдът се е позовал на обективираното собственоръчно от нея писмено изявление за получаване на сумата 100 000 лв. и поемане на задължение за връщането й на 01.12.15г.,приемайки същото като частен документ,удостоверяващ неизгодни за страната факти и поради това – ползващ се с материална доказателствена сила, без значение,че не носи подписа, а само името й,написано от нея. Поради това така формулираните въпроси осъществяват общата предпоставка за допустимост на обжалването по чл.280 ал.1 ГПК и съобразно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/09г. на ОСГТК на ВКС. Цитираното от касатора в обосноваване допълнителен критерий по т.1 на същия член към тези въпроси решение на ВКС обаче не съдържа разрешения,в противоречие с така възприетото от ПАС.В същото не е разглеждана хипотеза на съставен от страната частен документ, в който същата се е обозначила като издател само с името си,без да положи подпис,а приложението на разпоредбата на чл.144 ГПК/отм./ е разглеждано в посока на ограничаване свободата на съда за преценка на доказателствата,задължавайки го да приеме за доказани определени факти при наличност на определени доказателства,т.е. – посочено е , че формалната доказателствена сила,с която се ползва подписаният частен документ,не се разпростира и относно датата и мястото на сключването на договора /обстоятелства,по които в случая не е имало спор между страните/. В контекста на това решение,а и според теорията и практиката на ВКС,разпоредбите на чл.180 ГПК, респ. чл.144 ГПК /отм./ установяват правило как съдът следва да цени частен документ,чието авторство е удостоверено с подпис на страната.В случая авторството на документа от 06.03.15г. изобщо не е било спорно,тъй като ответницата изрично е заявила,че е написала текста му и името си под него собственоръчно. Именно поради това и съдът е приел липсата на подпис за обстоятелство, неотразяващо се върху материалната доказателствена сила на документа,предвид удостоверените в него със съставянето му неизгодни за страната факти.
Останалите въпроси от т.1.1 до т.1.20 нямат характер на правни по смисъла, заложен в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/09г. на ОСГТК на ВКС.Тези от 1.1 до 1.6 касаят допустимостта на решението,с оглед твърдяното произнасяне по недопустим иск,за която съдът следи служебно и,каквато недопустимост в случая не се констатира от настоящия състав. Доколкото както в обстоятелствената част,така и в петитума на исковата молба ищецът се е позовал на проведеното заповедно производство въз основа на записа на заповед,като е визирана обезпечителната му функция спрямо въведеното от ищеца в предмета на спора задължение по каузално правоотношение и предмет на установяване с иска по чл.422 ГПК е именно задължението в присъдения в заповедното производство размер,не може да бъде направен извод,че предметът на предявения иск се различава от предмета на защита в заповедното производство.Не е налице и произнасяне на съда извън предмета на очертания от страните спор, предвид това,че описването на номера на делото по заповедното производство в диспозитива на първоинстанционното решение при изричното му посочване от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба е въпрос на прецизиране на претенцията,но не и на недопустимо изменение от страна на съда.
Отделно от това част от въпросите са поставени без връзка с конкретни изводи на въззивния съд,обусловили крайния изход на спора или със своевременно въведени в предмета на спора доводи и възражения – т.т.1.4, 1.8, 1.9 /втората му част/, 1.10 и 1.20,други представляват твърдения, свързани със защитата на ответницата срещу иска,възприемани от нея като установени,но не и като изводи,до които е достигнал съда въз основа на извършената от него преценка – т.т.1.2, 1.5, 1.6, 1.7, 1.12 и 1.13, 1.16 и 1.17, трети съдържат неверни твърдения за факти, извършени процесуални действия,сочени като неизвършени,но дължими и обратно – т.т.1.9 /първата му част/, 1.11, 1.18 и 1.19.Въззивният съд изрично се е произнесъл по допустимостта на иска,която преценка е извършил както служебно,така и с оглед с направеното във въззивната жалба възражение; не е направил извода си за допустимост,приемайки,че с петитума на иска по чл.422 е поискано установяване на вземане,различно от това по заповедното производство,а е посочил изрично,че такова разминаване не е налице; не е обосновал допустимост на решението,приемайки,че първоинстанционният съд е променил по свой почин извън твърденията и възраженията на страните предмета на делото,вида и обема на търсената защита,нито,че се е произнесъл по непредявен иск,а е посочил,че отразяването в диспозитива на решението на номера на производството,по което е издадена заповедта за изпълнение не се отразява върху /и не променя/ предмета и характера на търсената защита; не е приел,че сключването на заемния договор е доказано със свидетелските показания,нито със записа на заповед,а със съставянето на писмения документ от 06.03.15г. от самата ответница.
Като непокриващи общата предпоставка за допустимост на чл.280 ал.1 ГПК следва да се счетат и формулираните от касатора материално- правни въпроси под т.т.2.2, 2.3, 2.4, 2.5 и 2.6,доколкото същите акцентират върху липсата на подпис под текста на документ/договор,без да конкретизират тясната хипотеза на случаи,в които авторството на обективираното в текста волеизявление е безспорно – обстоятелство,което именно е мотивирало въззивния съд да приеме за установен фактът на валидното задължаване на ответницата по заемното правоотношение, възприето от него като неформален,реален, едностранен договор. Обуславящ в този смисъл е единствено въпросът, поставен под т.2.1 от изложението. Този въпрос касаторът свързва с допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,обоснована с твърдения за липса на „постановена задължителна съдебна практика,нито има изрична законова разпоредба,която да урежда начина,по който е необходимо да е изразена волята,за да обвързва с правни последици определен правен субект,сочен за неин автор или в кои случаи следва да се приема,че даден правен субект е имал воля да се обвърже с определени права и задължения“. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, селективният критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК би бил приет за обоснован тогава,когато изложените от касатора съображения отговарят на целта му – да бъде отстранена противоречива съдебна практика или да бъде променена съществуваща,макар и непротиворечива, но погрешна такава, както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора.
Изложеното обуславя извод за отказ въззивното решение, постановено от ПАС , да бъде допуснато до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197/04.07.17г. по в.т.д.№263/17г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.