О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
София, 06.04.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2463/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 90 от 11.07.2016 г. по т. д. № 156/2016 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7 от 04.04.2016 г. по т. д. № 35/2015 г. на Сливенски окръжен съд. С първоинстанционния акт е отхвърлена претенцията на касатора срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл. 45 и чл. 49 във връзка с чл. 21, ал. 2 ЗЗД за сумите: 18 662.40 лв. – обезщетение за неправомерно ползване на нает от [фирма] недвижим имот в размер на средномесечния наем за самостоятелен обект № 67338.601.151.1.1, находящ се в [населено място], [улица] за периода от 01.04.2012 г. до 01.08.2013 г. и 30 392 лв. – обезщетение за неправомерно ползване на нает от [фирма] недвижим имот в размер на средномесечния наем за самостоятелен обект № 67338.601.151.1.3 и № 67338.601.151.1.4 и коридора между тях (към момента представляващи едно общо помещение), находящ се в [населено място], [улица] за периода от 01.08.2013 г. до 29.03.2015 г., както и претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 762.64 лв. – мораторна лихва върху първите две суми за периода до завеждане на делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, че не са налице предпоставките по чл. 21, ал. 2 ЗЗД за присъждане на претендираните обезщетения, тъй като от представените по делото доказателства не може да се счете, че ползването на процесните помещения от ответника през двата искови периода е било недобросъвестно и е целяло да попречи на изпълнението на сключените между [фирма] и [фирма] договори за наем. Счита, че тези изводи са резултат, от една страна, от неправилната преценка на показанията на свидетелката П. Н., а от друга страна – от игнорирането на част от доказателствата и по-конкретно на споразумението от 25.05.2010 г. между [фирма] и ответното дружество [фирма] за разваляне на сключения между тях предварителен договор за продажба на сградата, в която се намират и наетите помещения, установяващо знанието на ответника, че от тази дата за същия вече липсва основание да ползва процесните помещения. Като неправилен в касационната жалба се преценява и изводът на решаващия състав за недоказаност на факта, че [фирма] действително е ползвало процесните помещения и затова не може да се счете, че ответникът е съзнавал възможността осъществяваното от него ползване да осуетява ползването им от това дружество като техен наемател.
Касаторът заявява, че „обосновава искането за допускане на касационното обжалване с предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3, т. 1 ГПК“, тъй като въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото материалноправни въпроси, от значение за развитие на правото: „1. При наличието на вреди, които са следствие от невъзможността наемателят да упражни придобити права, произтичащи от наемно правоотношение, когато тази възможност е последица от недобросъвестни действия на трето лице, наличието на възможност увреденото лице да репарира причинените му вреди срещу страната по облигационното отношение, изключва ли възможността то да претендира обезщетение от третото лице, което с действията си недобросъвестно е попречило договорът да бъде изпълнен, съгласно чл. 21, ал. 2 ЗЗД; 2. Как следва да се разреши колизията между правата на наемателя по договор за наем със собственика и самонастанилото се трето лице, което изрично не е изгонено /търпяно/; 3. Може ли вредата да бъде пряка и непосредствена последица от неизпълнение на задължение по договор, по който страна не е увреденото лице”.
По отношение на поставените въпроси е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решения – решение № 35 от 22.08.2014 г. по т. д. № 1916/2013 г. на І т. о. и решение № 126 от 18.06.2015 г. по т. д. № 3223/2013 г. на І т. о., както и на множество определения по чл. 288 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК по съображения в писмен отговор от 22.11.2016 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане на обезщетение за неправомерно ползване на част от помещенията, намиращи се в нает от [фирма] недвижим имот, въззивният съд е прел за недоказана една от кумулативните предпоставките по чл. 21, ал. 2 ЗЗД, а именно – недобросъвестност на ответника като трето лице, препятствало изпълнението на сключените между [фирма] и [фирма] ООД договори за наем от 16.04.2010 г. и от 11.07.2013 г. От събраните по делото доказателства, в т. ч. и от обясненията на управителя на ответното дружество, решаващият състав е счел за доказано, че поне от периода август-септември 2013 г. ответникът е знаел за съществуващите между ищеца [фирма] и [фирма] наемни отношения за сградата, в която се намират и ползваните от нето процесни помещения. Доколкото обаче наемателят [фирма] не е упражнявал реално фактическа власт върху наетия имот, което се установява от показанията на управителя на наемодателя [фирма], нито е информирал ответника за правата си по наемния договор, съдът е счел, че същият не е бил наясно с конкретните параметри на предоставеното на ищеца-наемател ползване. Според въззивния състав, ищецът не е доказал, че ползването на части от наетия от него имот е осъществявано от страна на ответника именно с цел да попречи на изпълнението на договора за наем на сградата. Този извод е направен с оглед показанията на свидетеля В. и свидетелката Н. (управител на наемодателя [фирма]), които са установили, че във връзка с възложените му от [фирма] строително-монтажни работи в сградата, ответникът е съхранявал в спорните имоти строително оборудване и е получавал ежедневен достъп до имотите, предоставян му със знанието и съгласието на дружеството-наемодател. Като съществено във връзка с преценката относно наличието на недобросъвестност е счетено и обстоятелството, установено отново от управителя на [фирма], че наемателят [фирма] не е осъществявал дейности в имотите, а е развивал търговия във виртуалното пространство. Поради това, въззивният съд е приел, че действията на ответното дружество, изразяващи се в ползването на процесните помещения, са били продиктувани от удоволетворяването на негови интереси, без същото да е имало намерение или да е следвало да допусне, че по този начин осуетява изпълнението на наемното съглашение между ищеца и наемодателя [фирма], т. е. в случая липсва недобросъвестно поведение като един от елементите от фактическия състав на чл. 21, ал. 2 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед мотивите на въззивния акт, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първият от поставените въпроси съдържа твърдението на самия касатор, че действията на ответника, изразяващи се в ползване на наетия от него имот, са недобросъвестни, което е в явно противоречие с приетото от въззивния съд. Именно поради извода, че поведението на ответника не може да бъде преценено като недобросъвестно, решаващият състав е счел, че не са налице предпоставките за уважаване на претенцията по чл. 21, ал. 2 ЗЗД за присъждане на вреди. Следователно, така поставен, въпросът е относим към правилността на обжалваното решение, която е предмет на самия касационен контрол.
Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на останалите два въпроса произтича, от една страна, от обстоятелството, че същите са поставени общо теоретично, без да са отнесени към конкретния случай, а от друга страна – поради това, че въззивното решение изобщо не съдържа произнасяне по тях.
Независимо от изложеното, следва да се отбележи, че дори да бяха релевантни за спора, поставените от касатора въпроси не биха могли да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Освен, че не е аргументирано, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е и надлежно заявено. Съгласно указанията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационното обжалване, докато в случая касаторът поддържа само част от това основание – значение за развитието на правото. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, същото е недоказано. Не може да се счете, че е налице противоречие с цитираните от касатора две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (определенията по чл. 288 ГПК не представляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), тъй като са постановени по въпроси, каквито в настоящия случай не са били предмет на спор и съответно на обсъждане във въззивния акт.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, поради липса на изрично искане от страна на ответника, съдът не се произнася по отговорността за разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 90 от 11.07.2016 г. по т. д. № 156/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: