Р Е Ш Е Н И Е
№ 223
С., 10.09. 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 11.12.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Алексиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Славчева
Емилия Василева
при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 261 /2008 година
Производството е по чл.218а, ал.1,б.”б” ГПК/ отм./ във вр. с §2, ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника ”Н. И. ЗА И. НА В. И С. Н., със седалище гр. С., конституиран по реда на чл.120 ГПК/ отм./ с определение от 04. 06.2009 год. по настоящето дело, като правоприемник на НИИВСП, против въззивното решение на Софийски апелативен съд от 20.02.2008 год., постановено по гр.д.№ 1917/ 2007 год..
С обжалваното въззивно решение, при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./, при действието на която норма е разгледан спорът във въззивния съд, е отменено решението на Софийски градски съд от 28. 06. 2004 год. по гр. д.№ 724/2002 год., в частта, с която е отхвърлен предявеният от ТД „С. Б.” АД срещу касатора, като ответник, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за дарение на недвижим имот от 20.12.1999 год., обективиран в нотариален акт № 9/ 20. 12. 1999 год. по н.д.№ 452/99 год.на нотариус И. – с район на действие СРС, поради противоречието му със закона- чл.59, ал.1 З./ отм./, както и в частта относно присъдените деловодни разноски, като вместо него е прогласена нищожността на така сключения договор за дарение на недвижим имот, представляващ триетажна административна сграда в гр.С., район “О. купел”, на бул.” Ц. Б. ІІІ” № 134, с обща застроена площ от 1786 кв.м.,състояща се от сутерен, включващ винарска изба, столова и др. помещения, първи и втори етаж с разположени върху тях лаборатории и канцеларии и трети / тавански/ етаж, включващ заседателна зала и прилежащи обслужващи помещения, заедно с дворното място върху което е построена сграда с площ 10 450 кв.м. – реална част от имот пл.№ 232 от 232 кв.м., попадащ в парцел ІІ, отреден за Т. ”Б. Ф.”, целият с площ от 37 000 кв.м., която реална част е разположена в южната част на дворното място при граници на същата: от юг-локално платно на бул.”Ц. Б. ІІІ”; от север- фабрика и други сгради на “С.” АД, от изток- едноетажна сграда и останалата част от мястото, а от запад –паркинг и двор,поради противоречието му със закона- чл.59, ал.1 З. /ДВ бр.29/73 год.- отм./, във вр. с чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила – чл.188, ал.1 ГПК/отм./ , чл.189, ал.2 ГПК/ отм./ и на материалния закон- чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, касационно основание по чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК/ отм./.
В подробните си доводи, изложени в обстоятелствената част на касационната жалба и поддържани в хода на делото, касаторът изразява несъгласие с възприетата от решаващия съд, като обща воля на съконтрахентите за неделимост в предмета на осъщественото дарение, изразена в процесния договор, като твърди, че същата е тълкувана в нарушение на въведените с общото законово правило на чл.20 ЗЗД, критерии.
Възразява и срещу правилността на дадената от решаващия съд правна квалификация на предявения иск, като твърди, че наведените в исковата молба факти и обстоятелства, основание на заявената искова претенция, сочат не на противоречие на дарствената сделка с императивните норми на закона, а на невъзможен предмет, в каквато насока е и трайната съдебна практика, изразена в решение № 776/92 год. на ІV-то г.о..
Според изложеното обжалваният съдебен акт съдържа вътрешно- противоречиви мотиви, които не отговарят на изискванията на процесуалния закон за съдържанието им. Въведеното по този начин твърдението за допуснато от решаващата инстанция процесуално нарушение е обосновано с приета от решаващия съд липса на прехвърлен самостоятелен имот, индивидуализиран чрез своите граници, водеща до недействителност на процесната сделка, поради невъзможен предмет и едновременно с това – наличието на предмет на същата, позволяващ прогласяване на нищожността и, поради противоречие със закона.
Като лишен от основание в доказателствения материал и житейската логика, касаторът оспорва обосноваността и извода на въззивния съд, че съконтрахентите не биха сключили процесния договор за дарение при отсъствие на съответна част от принадлежащия към сградата терен, без да съобрази съществувалите в тази вр. продължителни отношения между страните индиция за които са неприетите в нарушение на чл.218з ГПК/ отм./, писмени доказателства, имащи пряко отношение към заключението на в.л. Сачански и дадените в отменително решение на ВКС, указания .
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.218г ГПК/ отм./ е възразила по допустимостта и алтернативно по основателността на въведените от касатора оплаквания, излагайки подробни доводи за отсъствие на сочените нарушения на материалния и процесуален закони.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи на страните, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл.218ж, ал.1 ГПК/ отм./, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 218в, ал.1 ГПК/ отм./ от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Обстоятелството, че същата е постъпила в канцеларията на Софийски апелативен съд, съобразно изискването на чл.218в, ал.1 ГПК/ отм./ на 27. 02.2008 год., по арг. от §2, ал.3 от ПЗР на ГПК, обуславя неприложимост на процесуалното правило на чл. 280, ал.1 и сл. ГПК, поради което отсъствието на предпоставките за достъп до касационен контрол, създадени с действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 год. е правно ирелевантно и не обуславя недопустимост на касационното обжалване, в каквато насока са поддържаните от ответника в касационното производство доводи.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд, в съответствие с дадените с отменително решение на № 562 от 11.10.2007 год., по т.д.№ 318 /2006 год. задължителни указания по приложението на материалния закон и възстановената висящност на спора във въззивното производства единствено по отношение предявения на осн. чл.26, ал.1, пр.1ЗЗД , във вр. с чл.59, ал.1 З./ отм./иск, е приел, че релевираното от ищеца основание за нищожност на извършеното дарение е поради противоречие на сделката със закона, а не поради невъзможен предмет.
Поради това и преценката за правната допустимост на дарението е извършена единствено на база релевираното основание за нищожност, с оглед твърдяното нарушение на чл.59, ал.1 ЗСТУ/ отм./, което Софийски апелативен съд, съобразно правомощията си на въззивна инстанция по жалбата на „С., въз основа на самостоятелните си фактическите и правни действия във въззивното производство, е счела за осъществено.
Според изложените в тази вр. съждения на решаващия съд, съдържащи се в съобразителната част на обжалваното решение, обстоятелството, че в разпоредбата на чл.59, ал.1 З./ в приложимата към спора редакция, обн. в ДВ , бр.29/73 год.- отм./, е установена забрана за придобиване на реално определени части от дворищнорегулационни парцели, чрез правни сделки или по давност и изключение от така създадената от законодателя забрана е предвидена единствено в хипотезата на чл.181, ал.3 З./ отм./, създаваща правна възможност за конверсия на давностно владение върху реални части от дворищнорегулационни парцели във владение на идеални части върху такива парцели, с оглед придобиване на владяната част по давност, изключва приложението на въведеното изключение към процесното спорно правоотношение, доколкото същото регулира различен от разглеждания вещноправен способ за придобиване собственост върху недвижими имоти, а именно – придобивната давност.
С оглед релевантния за действителността на процесното дарение, момент, въззивната инстанция е отрекла като относима към действителността на извършената дарителна сделка и настъпилото изменение в редакцията на императива на чл.59, ал.1 З. /обн. в ДВ бр. 34/2000 год.- отм./, според която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места, могат да бъдат придобити чрез правни сделки или по давност, ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, установени в ППЗ./ отм./, независимо от експертното заключение на изслушаната съдебно- техническа експертиза, сочеща, че дарената реална част от процесния парцел, към момента на законовото изменение, е отговаряла на тези изисквания на закона за обособяването и в самостоятелен поземлен имот.
Затова, позовавайки се на създадената от закона запрета и извършеното с процесния договор за дарение прехвърляне собствеността на обект – реална част от 10 450 кв.м., от дворно място с обща площ 37 000 кв.м., което към релевантния за спора момент, по действащия регулационен план на м. ”Булевард 9-ти септември” в гр.С. е имало статут на дворищнорегулационен парцел, въззивният съд е изградил краен правен извод за съществуващо противоречие на сключената сделка с императивната законова разпоредба на чл.59, ал.1 З./ отм./, обуславящо фактическият състав на основанието по чл.26, ал.1, пр.І ЗЗД .
С оглед наведените от ответника доводи за делимост в предмета на извършеното дарение въззивният съд е изложил и съображения, че доколкото при сключване на същото, страните изрично са постигнали съгласие, обективирано в съставения нотариален акт, за безвъзмездно прехвърляне собствеността не само на административна сграда, но и на принадлежаща към нея част от терен –дворно място, то тази сграда не може да бъде възприета за самостоятелен „главен предмет”, поради което независимо от годността и на обект- самостоятелна собственост, частично прогласяване нищожността на сключената сделка е недопустимо.
Даденото разрешение Софийски апелативен съд е аргументирал допълнително и с липса на ангажирани по делото доказателства, че страните биха сключили процесния договор за дарение и без частта от принадлежащ към сградата терен, с оглед законовото правило на чл.26, ал.4 ЗЗД .
Решението на въззивния съд в частта, с която предявената исковата претенция, основана на чл.26, ал.1, пр.І ЗЗД е уважена, като основателна по отношение на дарената административна сграда, е неправилно.
Разрешението на въззивната инстанция на основания спорен въпрос между страните, за валидността на сключения на 20.12.1999 год. договор за дарение, обективиран в нот. акт № 9/99 год., н.д.№ 452/99 год.е незаконосъобразно относно безвъзмездно прехвърлената в собственост административна сграда. Безспорно установеният факт по делото, че тази сграда притежава самостоятелен статут, обуславя правен извод, че като годен обект на правото на собственост според действащото законодателство, тя може да бъде предмет на валидна прехвърлителна сделка.
Следователно извършеното от ищцовото ЮЛ дарение на същата не е нищожно и е породило целените правни последици, независимо от нищожността на разпореждането с правото на собственост на принадлежащия терен – реална част от дворното място, поради противоречието му с императивната норма на чл.59, ал.1 З./отм./.
Що се касае до приета от въззивния съд неделимост на предмета на дарителната сделка, обусловена, според изложеното, от постигнато обща съгласие на съконтрахентите, то този извод е необоснован и изграден в нарушение на законовото правило на чл.20 ЗЗД, поради което оплакването на касатора за допуснато нарушение на закона е основателно.
Направен изолирано, само въз основа на съдържанието на процесния договор, в който подобна клауза отсъства, както и на въведени от ищеца доводи, след неговото сключване, без да бъде издиране действителната воля на съконтрахентите, съобразни критериите на чл.20 ЗЗД, изискващи по необходимост съобразяване на всички обстоятелства, предхождащи финализиране на сделката, вкл. изявленията и поведението на съконтрахентите, той, като незаконосъобразен, не се споделя от настоящия съдебен състав.
Видно от протокола на проведеното на 13.12.1999 год. заседание на СД на ищцовото ТД, на което е взето изричното решение за безвъзмездно прехвърляне собствеността на описания недвижим имот в неговата цялост на Н., чийто правоприемник е настоящият касатор, освен оправомощаване изпълнителния директор на „С.-БТ”АД за сключване на договора за дарение, в тежест на последния е вменено и специфично задължение – да предприеме всички действия по обособяване на принадлежащия към сградата терен, а това само по себе си е достатъчна индиция за възприемането му, като обслужващ по отношение на сградата, част.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че да се възприеме изразеното в обжалвания съдебен акт разбиране, съответстващо на въведения от ищеца, довод за възприемане предмета на дарението за неделим още при вземане на решение за безвъзмездното му прехвърляне, всъщност, при действащото към този момент в страната законодателство, означава, че дарителите не са имали дарствено намерение, а целели единствено да въведат в заблуждение надарения правен субект, каквито доказателства и доводи по делото отсъстват.
Необоснован се явява и изводът на решаващата инстанция, че липсата на проведено пълно и главно доказване в процеса относно елементите от фактическия състав на чл.26, ал.4 ЗЗД, изключват неговото приложение, като правят недопустимо прогласяване частичната нищожност на дарението.
Освен, че и този извод не почива на закона, то самият факт, че предоставеният безвъзмездно в собственост имот на надарения, в неговата цялост / с реалната част от дворното място/ е в обем и стойност ноторно надхвърлящ, този относим само за административната сграда, а ответната по спора страна, като надарен категорично поддържа несъгласие с релевираната нищожност, навеждайки доводи за евентуалната и частична основателност, изключва правилността на приетото от Софийски апелативен съд за установено явно нежелание на страните за сключване на процесната сделка без недействителната и част.
С оглед изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде частично отменено, исковата претенция, по отношение на дарената сграда – отхвърлена.
Останалите оплаквания на касатора са неоснователни.
Обстоятелството, че процесната административна сграда може да бъде обект на самостоятелна собственост и без собственикът и да има право на собственост върху част / идеална или реална/ от дворното място, означава, че предметът на процесната сделка, по арг. от чл.26, ал.4 ЗЗД, е възможен, поради което визираното основание по чл.26,ал.2 ЗЗД – отсъства и като е съобразил горното въззивният съд правилно е приложил закона.
Отделен в тази вр. е въпросът, че с постановяване на отменителното решение на касационната инстанция по т.д.№ 318/2006 год. и възстановената висящност на спора във въззивната инстанция единствено по иска с правно основание чл.26, ал.1, пр.І ЗЗД, въпросът за нищожността на договора, поради липса на предмет е преклудиран, поради което не съществува процесуална възможност за повторното му пререшаване при новото разглеждане на делото- арг. от чл.218з ГПК/ отм./
Съобразявайки твърденията в исковата молба, както и приетото за установено с отменителното решение на ВКС отсъствие на останалите релевирани от ищеца и обсъдени при първото разглеждане на делото основания за нищожност, въззивният съд правилно е приел, че предмет на спора във въззивното производство е единствено искът с правно основание чл.26, ал.1, пр.І ЗЗД, по който е постановил и обжалваният съдебен акт.
В случая отсъства и допуснато нарушение на процесуалните правила.
Доколкото законодателят не е въвел задължение за решаващия съд да приеме всички представени от страната доказателства, то самият отказ да бъде приложено ангажирано в хода на делото доказателство, при отсъствие на данни за неговата относимост към делото, както е в разглеждания случай, не обосновава правен извод за наличие на соченото касационно основание.
С оглед изхода на спора в настоящата инстанция и направеното от жалбоподателя искане за присъждане на деловодните разноски, същите на осн. чл.64, ал.1 ГПК/ отм./ му се следват, съобразно уважената част на касационната жалба и в съответствие с процесуалното правило на чл.64, ал.4 ГПК/ отм./ в размер на 24 600 лева.
Водим от горното и на осн. чл.218ж, ал.1 ГПК/ отм./, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд от 20. 02.2008 год., по гр.д.№ 1917/2007 год., в частта, с която е прогласена нищожността на договор за дарение, сключен на 20. 12.1999 год. между „С. Б.” АД, гр.София и Н. И. ЗА И. НА В. И С. Н.” ЕООД , с нотариален акт № 9/20.12.199 год., т. ІІІ., рег.№ 4306, по н.д.№ 452/99 год. на нотариус И. – район на действие СРС, по силата на който „С. Б.” АД, е дарило на НАЦИОНАЛЕН И. ЗА И. НА В. И С. Н.” ЕООД, следния свой собствен недвижим имот: триетажна административна сграда, находяща се в гр.С., район “О. купел”, на бул.” Ц. Б. ІІІ” № 134, с обща застроена площ от 1786 кв.м. и състояща се от сутерен, включващ винарска изба, столова и др. помещения, първи и втори етаж с разположени върху тях лаборатории и канцеларии и трети / тавански/ етаж, включващ заседателна зала и прилежащи обслужващи помещения, разположена в имот пл.№ 232, попадащ в парцел ІІ целият с площ от 37 000 кв.м., поради противоречието му със закона и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна предявената от Т. Б.” АД, със седалище гр. С. срещу ”НАЦИОНАЛЕН И. ЗА И. НА В. И С. Н.” ЕООД, гр. С. искова претенция за обявяване нищожността на договор за дарение, сключен на 20. 12.1999 год. между „С. Б.” АД, гр.С. „Н. И. ЗА И. НА В. И С. Н.” ЕООД, с нотариален акт № 9/20.12.199 год., т.ІІІ., рег.№ 4306, по н.д.№ 452/99 год. на нотариус И. – район на действие СРС, в частта, с която „С. Б.” АД, е дарило на Н. И. ЗА И. НА В. И С. Н.” ЕООД, следния свой собствен недвижим имот: триетажна административна сграда, находяща се в гр.С., район “О. купел”, на бул.” Ц. Б. ІІІ” № 134, с обща застроена площ от 1786 кв.м. и състояща се от сутерен, включващ винарска изба, столова и др. помещения, първи и втори етаж с разположени върху тях лаборатории и канцеларии и трети / тавански/ етаж, включващ заседателна зала и прилежащи обслужващи помещения, разположена в имот пл.№ 232, попадащ в парцел ІІ целият с площ от 37 000 кв.м., поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „С. Б.” АД, да заплати на Н. И. ЗА И. НА В. И С. Н.” ЕООД сумата 24 600 лв./ двадесет и четири хиляди и шестсотин лева/, деловодни разноски, съобразно уважената част на касационната жалба и направеното намаляване, поради прекомерност.
В ОСТАНАЛАТА част оставя в сила въззивното решение на Софийски апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: