8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
гр. София, 02.04.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 504 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищцата Т. Г. М. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. В. и на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Г. срещу решение № 131 от 13.01.2011г. по гр. дело № 273/2010г. на Апелативен съд Б., гражданско отделение.
Касаторът – ищец обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение № 162 от 30.07.2010г. по гр. дело № 769/2008г. на Бургаски окръжен съд, граждански състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Т. Г. М. против [фирма] искове за присъждане на сумата 48 974 лв., получена без основание, респ. на неосъществено основание и формирана като сбор от следните суми: 46 549,56 лв. – платена в повече от установения размер задължения от 90 000 евро по споразумение от 07.11.2003г., подписано между страните, и 2 425 лв. – платена за декларирани, но фактически неизвършени строително-монтажни работи за 27 кв. м. застроена площ по договор между страните, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане, и ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество сумата 329,26 лв. – разноски по делото.
Ищцата прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ допустимо ли е да се игнорира служебна бележка като основно и главно доказателство за получаване на парична сума, съдържаща неизгодни за ответното дружество факти и при доказана достоверност – противоречие с решение № 30/1970г., ВС, I г. о. и решение № 72/05.04.2004г., ВКС, IV г. о.;
2/ допустимо ли е съдът да приеме, че даден документ, издаден от ответното дружество, не отразява действително получена от дружеството сума, на основание незаявено в отговора на исковата молба възражение на ответника, а формулирано за първи път при постановяване на първоинстанционното съдебно решение; нарушава ли се по този начин принципа на равенство на страните в процеса, прогласен в чл. 9 ГПК;
3/ допустимо ли е без изрично възражение съдът по своя инициатива да приеме за недоказана твърдяната в исковата молба площ, върху която са правени довършителни и други СМР поради непредставяне на първоначалния договор за строителство, при положение, че за доказване на посочената площ е назначена техническа експертиза, чието заключение не е оспорено.
Ответникът оспорва касационната жалба на ищцата и поддържа становище, че липсва обосновка как посочените от ищцата четири правни въпроса са включени в предмета на делото и как произнасянето на въззивната инстанция по тях е обусловило правните й изводи.
Касаторът – ответник оспорва въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционния съдебен акт в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Т. Г. М. сумата 4 200 лв., представляваща договорена неустойка за несвършени възложени строително-монтажни работи по чл. 4.1 от договор за спогодба от 07.11.2003г. след уговорен срок, изчислена за три годишен период от датата на падежа на неизпълненото задължение до датата на завеждане на делото, както и сумата 362,70 лв. – разноски по делото.
Ответникът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Материалноправният въпрос за дължимостта на неустойката при направени своевременно възражения за изтекла тригодишна погасителна давност;
2/ Процесуалноправният въпрос – следва ли въззивната инстанция, независимо от оплакванията във въззивната жалба, да се произнесе по своевременно направени пред първоинстанционния съд възражения за изтекла тригодишна погасителна давност на правото на неустойка, по които липсва произнасяне от първоинстанционния съд в решението.
Касаторът – ответник се позовава на т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК, ВКС и т. 12 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ОСГК, ВКС.
Ищцата оспорва касационната жалба на ответника и поддържа становище, че касаторът – ответник не е конкретизирал коя от двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК има предвид, както и че не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване, а т. 19 и т. 12 на посочените Тълкувателни решения нямат отношение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните е имало сключен договор за строителство от 30.04.1999г., по който са останали неуредени взаимоотношения, поради което на 07.11.2003г. страните са сключили договор за спогодба за уреждане на тези отношения и за изпълнение на установени ликвидни изискуеми парични задължения на ищцата и нейните деца към ответника, по силата на който ответникът е поел задължението да извърши описаните в нея довършителни работи по процесната сграда в определен срок и я предаде с протокол обр. 15, а ищцата и нейните деца са поели задължението да заплатят на ответното дружество равностойността на 90 000 евро на пет вноски с посочени суми за всяка вноска и дати на плащане. Въз основа на заключението на икономическата експертиза е установено, че общата стойност на заплатените от ищцата суми по процесното споразумение е 175 540,56 лв., равняваща се на 89 752,46 евро, като последното плащане е на 27.02.2004г., в резултат на които констатации е направен извод за неоснователност на претенцията за присъждане на сумата 46 549,56 лв. , претендирана като платена без основание, в повече от установения размер задължения по спогодбата. Решаващият съдебен състав е обсъдил представената от ищцата служебна бележка, издадена от ответното дружество и подписана от изп. директор В. И., във връзка със заключението на икономическата експертиза и представения касов ордер от 22.12.2003г. за сумата 23 096 евро и е приел, че същата не удостоверява, че отразената в нея сума в размер 222 573,56 лв. е внесена от ищцата и нейните деца по сключената с ответника спогодба от 07.11.2003г., като се е позовал на липсата на дата на издаване на служебната бележка и нейното съдържание, предвид липсата на конкретизация за кой етап от строителството на жилищната сграда в [населено място], [улица] се отнася посочената сума, за кои обекти и стойността на кои работи влизат в нея – тези по основния договор от 1999г. или по договора за спогодба от 2003г.
Изводът за неоснователност на претенцията за заплащане на сумата 2 425 лв., представляваща надплатена от ищцата сума по извършени СМР поради по-малката площ и обем на довършителни работи от записаните в договора за спогодба, е обоснован: 1/ с липсата на доказателства, които да сочат, че ищцата е заплатила СМР за по-голяма площ, респективно че ответникът е получил средства именно за площта, посочена в цитираната служебна бележка от 842,45 кв. м.; 2/ липсата на данни за действителната площ на собствените на М. обекти в процесната сграда; 3/ с непредставянето на първоначалния договор за строителство за установяване на поетите с него СМР и за договорения начин за заплащане на всяка извършена СМР.
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата 4 200 лв. – договорена неустойка, решаващият съдебен състав е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на неустойка: 1/ ответникът е поел задължението да завърши изцяло сградата в срок от 120 дни от подписване на спогодбата, т. е. до 06.03.2004г. със съставяне на протокол обр. 15; 2/ довършителните строителни работи са извършени след 03.06.2004г., а обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа е съставен на 25.04.2005г.; 3/ в договора за спогодба е предвидена клауза за неустойка /чл. 4.1./ – при забава за завършване на договорените СМР и предаване на сградата от ответника на ищцата в посочения срок и след съставяне на протокол обр. 15, ответникът да заплати лихва върху стойността на неизпълнените СМР в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с 10%.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ищцата:
Въпросът „дали е допустимо да се игнорира служебна бележка като основно и главно доказателство за получаване на парична сума, съдържаща неизгодни за ответното дружество факти и при доказана достоверност” не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Издадената от една от страните служебна бележка представлява частен свидетелстващ документ, който по принцип не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. Когато частният писмен документ удостоверява неизгодни за издателя му факти, напр. получаване на определена сума, той се ползва с материална доказателствена сила, но следва да бъде обсъден заедно с всички събрани по делото относими и допустими доказателствени средства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил в тяхната взаимна връзка доказателствата по делото /заключение на икономическата експертиза и представения касов ордер от 22.12.2003г. за сумата 23 096 евро/ и след изясняване на фактическата обстановка е направил извод, че служебната бележка не удостоверява, че отразената в нея сума в размер 222 573,56 лв. е внесена от ищцата и нейните деца в изпълнение само на сключената с ответника спогодба от 07.11.2003г.
Въпросът „допустимо ли е съдът да приеме, че даден документ, издаден от ответното дружество, не отразява действително получена от дружеството сума, на основание незаявено в отговора на исковата молба възражение на ответника, а формулирано за първи път при постановяване на първоинстанционното съдебно решение; нарушава ли се по този начин принципа на равенство на страните в процеса, прогласен в чл. 9 ГПК” е ирелевантен за спора, тъй като в настоящия случай с отговора на исковата молба ответното дружество е заявило, че оспорва документа като неистински – неверен и неавтентичен, като е направил възражение за липса на дата и изходящ номер и е оспорил отразеното, че в дружеството са постъпили суми в размер на 222 573,65 лв.
Неоснователен е релевираният довод, че въпросът „допустимо ли е без изрично възражение съдът по своя инициатива да приеме за недоказана твърдяната в исковата молба площ, върху която са правени довършителни и други СМР поради непредставяне на първоначалния договор за строителство, при положение, че за доказване на посочената площ е назначена техническа експертиза, чието заключение не е оспорено” е от значение за точното прилагане на закона според точния му смисъл. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай касаторът не е обосновал хипотезата на развитие на правото по смисъла на посочената правна норма като общо правно основание за допускане на касационно обжалване заедно с точното прилагане на закона.
Освен това, е налице постоянна съдебна практика, че при решаване на спора съдът, след като издири приложимия материален закон, е длъжен да изясни фактическата обстановка, като обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост и прецени дали твърдените правнорелевантни факти и обстоятелства са доказани, след което да приложи съответните материалноправни норми. Заключението на съдебната експертиза също трябва да бъде обсъдено в съвкупност с останалите доказателства. Като е процедирал по изложения начин, въззивният съд се е съобразил с постоянната практика на ВКС.
Поради липса на твърдените от ищцата – касатор основания по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение в обжалваната от ищцата част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на ответника:
Касационната жалба на ответното дружество е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г., в сила от 21.12.2010г./. С посочената императивна разпоредба е въведен нов обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване – не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела и до 10 000 лв. за търговски дела. В конкретния случай с обжалваната от ответника част на въззивното решение е потвърден първоинстанционния съдебен акт в частта, с която ответникът е осъден да заплати на Т. Г. М. сумата 4 200 лв., представляваща договорена неустойка за несвършени възложени строително-монтажни работи по чл. 4.1 от договор за спогодба от 07.11.2003г. след уговорен срок, изчислена за три годишен период от датата на падежа на неизпълненото задължение до датата на завеждане на делото, както и сумата 362,70 лв. – разноски по делото. Касае се за търговско дело, тъй като заявената претенция произтича от търговска сделка – договор за спогодба, с който се уреждат съществуващи между страните отношения по договор за строителство, която сделка е търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ. Предявеният иск по чл. 92 ЗЗД е под определения минимален размер за касационно обжалване – 10 000 лв. и касационната жалба е подадена на 24.02.2011г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./ за касационни жалби, постъпили до 21.12.2010г.
Въз основа на изложените съображения се налага извод за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение в обжалваната от ответника част.
С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 131 от 13.01.2011г. по гр. дело № 273/2010г. на Апелативен съд Б., гражданско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 162 от 30.07.2010г. по гр. дело № 769/2008г. на Бургаски окръжен съд, граждански състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Т. Г. М. против [фирма] искове за присъждане на сумата 48 974 лв., получена без основание, респ. на неосъществено основание и формирана като сбор от следните суми: 46 549,56 лв. – платена в повече от установения размер задължения от 90 000 евро по споразумение от 07.11.2003г., подписано между страните, и 2 425 лв. – платена за декларирани, но фактически неизвършени строително-монтажни работи за 27 кв. м. застроена площ по договор между страните, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане, и ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество сумата 329,26 лв. – разноски по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 131 от 13.01.2011г. по гр. дело № 273/2010г. на Апелативен съд Б., гражданско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 162 от 30.07.2010г. по гр. дело № 769/2008г. на Бургаски окръжен съд, граждански състав в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Т. Г. М. сумата 4 200 лв., представляваща договорена неустойка за несвършени възложени строително-монтажни работи по чл. 4.1 от договор за спогодба от 07.11.2003г. след уговорен срок, изчислена за три годишен период от датата на падежа на неизпълненото задължение до датата на завеждане на делото, както и сумата 362,70 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба на [фирма], [населено място], подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС, ТК с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.