2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 02.05. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 273/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] [населено място], срещу въззивното решение № 1209 от 17.10.2017 г. по в. гр. д. № 1911/2017 г. на Пловдивския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация Общината [населено място] поддържа становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1768 от 31.05.2017 г. по гр. д. № 13686/2016 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора искове за признаване правото на собственост върху два поземлени имота, находящи се в [населено място]: първият с идентификатор 56784.518.500 и площ 557 кв. м., и вторият – 415/475 ид. ч. от имот с идентификатор 56784.518.1500, целият с площ от 475 кв. м., на основание чл. 2, ал. 4 ЗОбС /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 44/1996 г./, сега чл. 2, ал. 2 ЗОбС, а при условията на евентуалност – на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./.
Ищецът твърди, че е универсален правоприемник на активите и пасивите на общинска фирма „Б.” към момента на преобразуването й през 1995 г., която от своя страна е правоприемник на ОП „Всестранни услуги”. Към момента на прекратяването на последната, й бил предоставен за оперативно управление недвижим имот, съставляващ баня – едноетажна постройка с площ от 550 кв. м. и 415 кв. м. незастроена площ, удостоверено с акт за държавна собственост № 1524/5314 от 16.11.1951 г. В него е посочен и съставеният нов акт – за общинска собственост, № 365 от 10.11.1999 г. Този акт е непълен, тъй като в графа 3 не фигурира незастроената площ, а застроената е посочена неясно, но в графа 13 е посочено, че имотът е парцел от 965 кв. м. и застроена площ от 550 кв. м., както и номерът на предходния акт, а в графа 11 е удостоверено, че имотът е включен в капитала на [фирма]. Поради това и по аргумент от чл. 2, ал. 4 ЗОбС /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 44/1996 г./ имотът е станал собственост на дружеството. В първия имот са разположени сградите на дружеството, а от втория имот дружеството е собственик на незастроена площ от 415 кв. м. При условията на евентуалност ищецът се е позовал на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, тъй като имотът е бил предоставен за стопанисване и управление, не е изключен с акта за преобразуване и с факта на преобразуването правото на собственост е преминало в патримониума на търговското дружество.
В защитата си по същество срещу предявените искове ответникът е възразил, че актовете за държавна и общинска собственост не отразяват предоставяне на терен за стопанисване и управление, като представил акт за завземане на недвижим имот за държавен № 5314 от 16.11.1951 г.; при приватизацията, както и в правните анализи и в справка за обекти в баланса на дружеството към 2003 г. като собственост на дружеството е посочена само сградата на баня „Ч.”; имотите са публична общинска собственост, като имот с идентификатор 56784.518.1500 попада в уличната регулация, и общинският съвет не може да вземе решение за разпореждане или за предоставяне за управление; при условията на евентуалност е въведено възражение за придобиване на имотите по давност с начало на давността от 17.09.1991 г.
Първоинстанционният съд анализирал подробно представения от ищеца в препис акт за държавна собственост № 1524/5314 от 16.11.1951 г. за имот „баня – едноетажна постройка 550 кв. м. масивна и незастроена 415 кв. м.”, предоставен за оперативно управление на „Всестранни услуги” П., представения от ответника в оригинал акт за завземане на недвижим имот за държавен от 16.11.1951 г., в който няма нанесени данни за наименованието на учреждението или предприятието, на което имотът се отстъпва за ползване, както и книжата, съдържащи се в досието на имота, сред които и таблица със запис, че имотът се използва от О. „ВКС” и се стопанисва от ГПК „С.”.
След съпоставка на съдържащите се в документите данни, съдът заключил, че представеният от ищеца документ в препис е бил съставен в периода 1980-1989 г. и не пресъздава съдържанието на отделен акт за държавна собственост, тъй като не се установява да са налице два такива от една и съща дата – 16.11.1951 г., а представлява препис на представения от ответника акт за завземане на имот за държавен, като към 1951 г. банята или земята с категоричност не е била предоставена на праводателя на ищеца. Последният извод се потвърждава и от разписния лист към плана от 1962 г. /предходен план не е съществувал/, съгласно който двата съществували тогава имота – № 565 /незастроеният/ и № 566 /застроеният/ са записани на „Жилфонд” и „Г.”.
За да прецени дали е налице предоставяне за стопанисване и управление на ОП „Всестранни услуги”, съдът изходил от безспорното положение, че като официален документ актът за държавна собственост се ползва до доказване на противното с обвързваща доказателствена сила относно отразените в него обстоятелства, но приел, че в случая доказателствената сила на представения от ищеца документ е опровергана предвид констатираните противоречия между него и оригинала, съдържащ се в общината. Подобно записване – за представяне на управление, липсва в оригиналния акт, като няма представени каквито и да било други доказателства за извършване на такова разпореждане – решение, заповед, протокол или други от предвидените в действалите след 1951 г. нормативни актове, уреждащи правото на собственост на държавата и начините за разпореждане с него: Закон за държавните имоти /отм./, Правилник за приложение на Закона за държавните имоти /отм./, Закон за собствеността, Правилник за държавните имоти /отм./, Наредба за държавните имоти /отм./. Не налага извод в обратната насока съставеният впоследствие акт за общинска собственост № 365/1999 г., тъй като се отнася единствено за сградата – баня „Ч.”, като отбелязването в раздел „забележки” също не фигурира в съхранявания в общината оригинал на документа. Констатираното вписване на част от земята в размер на 14 кв. м. в баланса на дружеството също не може да обоснове право на собственост, тъй като липсва съответният акт, който да обуслови счетоводното записване – няма разпоредителен акт земята да е била предоставена за стопанисване и управление на ОП „Всестранни услуги” и след това да е включена в уставния фонд на ОФ „Б.”, преобразувана в [фирма]. Така собствеността не е преминала от държавата към общината на основание чл. 6, ал. 2, т. 1 ЗС /редакция към 1991 г./ и съответно не е била включена в капитала на [фирма] при преобразуването на общинската фирма в търговско дружество.
След като приел предявения на посоченото главно основание иск за неоснователен, първоинстанционният съд разгледал и въведеното като евентуално основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Като изложил съображения, че предоставянето от държавата на определено имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие може да се доказва освен със съответния административен акт, също и с косвени доказателства, като не е задължително отразяването на имуществото в счетоводен баланс или инвентарна книга, съдът приел за недоказано такова предоставяне, предвид опровергаването на записването в представения от ищеца акт за държавна собственост. Изложил и допълнителни съображения по приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ относно общинските предприятия, както и по приложението на чл. 2, ал. 2 ЗОбС /в предишна редакция чл. 2, ал. 4 ЗОбС/, съгласно която не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества, дори ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество, и заключил, че разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ не може да породи последиците си в хипотезата, пред която страните са изправени.
На последно място първоинстанционният съд посочил, че претенцията за собственост на 415/475 ид. ч. не може да бъде уважена и поради липсата на разпоредба, която да предвижда трансформацията на правото на собственост върху реална площ /парцел/ в право на собственост върху идеална част в настоящата хипотеза. Дори имотът, описан като 415 кв. м. незастроена площ, да е собственост на ищеца, дружеството би притежавало правата в реални граници, които следва да бъдат установени. Ако според действащата кадастрална карта имотът се припокрива с друг, по-голям по площ имот, ще бъде налице грешка или непълнота в картата, но те не биха могли да доведат до промяна в правото на собственост, защото това става само по предвидените от закона начини.
Въззивният съд потвърдил обжалвания пред него съдебен акт. Посочил, че фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд се явяват обосновани и кореспондират на събраните по делото доказателства и като такива се споделят от въззивната инстанция. Подробно обсъдил оплакванията на ищеца /въззивник/ във въззивната жалба и изложил съображения защо намира за неоснователно главното оплакване, че се акцентира основно върху представения от него акт, без изследване на останалия доказателствен материал. Въззивният съд също намерил за недоказано както главното правно основание, на което се претендира спорното право, така и наведеното като евентуално, доколкото и при двете придобивни основания задължителен за установяване елемент от фактическия състав е фактът на предоставяне на имуществото за стопанисване и управление чрез надлежно обективирана воля от страна на държавата или общината в официален документ съгласно нормативната уредба за процесния релевантен период.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочва на първо място, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроса: следва ли представеният акт за държавна собственост, който не е оборен категорично като официален документ, да не бъде кредитиран като официален документ.
Касаторът се позовава и представя съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, според която документите от типа на актове за държавна собственост следва да се кредитират като официални документи с обвързваща доказателствена сила относно отразените в тях обстоятелства до доказване на противното. Приема се, че актовете за държавна /общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост; че когато документът е издаден от орган на държавна власт, в рамките на служебната му компетентност в препис, е достатъчно представянето на копие от документа, заверено от органа, който го е издал – тази заверка има характер на официална заверка по смисъла на чл. 183 ГПК.
Не се установява противоречие с представената съдебна практика. Правният спор между страните е формиран от позицията на ответника по исковете, който е оспорил доказателствената сила на представения от ищеца акт поради несъставянето му по надлежния ред и предписаната от закона форма, включително в качеството му на официално заверен препис от оригинал или извлечение от официални документи по смисъла на чл. 179, ал. 2 ГПК. По този довод въззивният съд е посочил, че е необходимо представеният от ищеца като препис или извлечение да отразява при взаимна кореспонденция и идентичност съдържанието на двата акта, към които препраща – актове с номера 1524 и 5314, съставени на една и съща дата – 16.11.1951 г., но по делото не е представен акт № 1524 от 16.11.1951 г. за самостоятелно сравнение. Освен чрез препращане към посочените актове, представеният от ищеца не съдържа останалите белези на официалните документи, от които сочи да е съставен като препис или извлечение. Отделно от това съдържа противоречиви отбелязвания, които и не кореспондират с периода на съставяне на първообраза на акта – 16.11.1951 г., тъй като е използвана бланка, изготвена в периода 1980-1989 г., няма кореспонденция и в частта относно отбелязването на дата и място на съставяне на акта; описанието на местонахождението на имота като парцел ХVІ не кореспондира с установеното от съдебно-техническата експертиза; отбелязването имотът да е бил предоставен за оперативно управление на праводател на ищеца, не кореспондира с обстоятелството, че към 1951 г. не е съществувала така посочената правно-организационна форма на стопанска дейност. Ето защо въззивният съд е приел за оборена доказателствената сила на представения от ищеца препис /извлечение/ не поради противоречие с практиката на ВКС, а предвид конкретните данни по делото за липса на предпоставките за третиране на документа като официално заверен препис или извлечение от официален документ. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
На второ място касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ и сочи, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът не е изпълнил задължението си да прецени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а е фокусирал вниманието си върху част от тях, поради което е достигнал до неправилния и необоснован извод за недоказаност на основен по делото факт; въззивният съд погрешно е възприел материалната доказателствена сила на представения от ищеца акт за държавна собственост; липсата на подписи и дата на лицевата страна е приел за автоматично определящо го като препис, който противоречи на оригинала; не е обърнал внимание на факта, че са представени множество други документи, свързани с приватизацията на дружеството, в които се цитира именно този акт. Налице е едностранчиво, неправилно и непоследователно анализиране на доказателствената сила на представените документи, като например тази на представената таблица-част от съхраняваните в досието книжа. С оглед изложеното касаторът счита, че очевидно неправилно решаващият съд е приел за оборена материалната доказателствена сила на представения от него акт, както и че същият не представлява надлежен официален документ.
Съгласно чл. 281 ГПК решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. В случая той не е осъществен, защото изложените от касатора твърдения не осъществяват хипотези, които да предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение. Такива биха могли да бъдат нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита, нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост. Прегледът на данните по делото налага извода, че изтъкнатият от касатора порок не може да се квалифицира като такъв, който да води до вероятност обжалваното решение да е очевидно неправилно. Въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК при постановяване на решението да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и съвкупност. Изводът за притежавано от ищеца право на собственост само върху застроената площ, каквато съставляват сградите, но не и върху незастроения терен, е изграден при преценка на целия доказателствен материал, включително и представените по делото правни анализи от 2000 и 2003 г., изготвени при неговото преобразуване, за включване в баланса на дружеството само на сграда, представляваща обект баня „Ч.”.
Отделно от изложеното, с т. 2Г на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се прие, че правото на стопанисване и управление, уредено в разпоредбата на чл. 39, ал. 2 вр. чл. 42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975 г. /отм./, представлява право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на държавата интерес. Предоставянето се е извършвало с административни актове, с които при образуването на държавно предприятие е определяно имуществото, с което то ще извършва стопанска дейност с оглед определения му предмет на дейност, или с административни актове, с които след образуването на държавното предприятие допълнително са му преразпределяни и предоставяни държавни имоти за дейността. В разглеждания случай решаващо за изхода на правния спор е обстоятелството, че липсват доказателства за акт, с който на праводателя на ищеца да е предоставено правото на стопанисване и управление върху терен, в периода след съставяне на акта за завземане на недвижим имот за държавен през 1951 г. до съставянето в периода 1980-1989 г. на акта, на който ищецът се позовава.
В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
От ответника не е направено искане за присъждане на разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1209 от 17.10.2017 г. по в. гр. д. № 1911/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: