О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
Гр.С., 29.03.2018
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети март през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3812 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. А. срещу решение №.1829/24.07.17 по г.д.№.1281/17 на САС, ВК, 4с. – с което е потвърдено решение №.7319/4.10.16 по г.д.№.6037/12 на СГС, ІГО, 17с., за осъждането му да плати на основание чл.61 ал.2 ЗЗД 12322,35лв. припадаща се част от стойноста на извършени СМР за довършване на общите части на сграда, в която се намира притежаван от касатора апартамент /№.6/, и 17682,94лв., 601,24лв. и 1392,60лв. стойност на подобрения в същия и прилежащото мазе и гараж /№.20/.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните не е имало договорни отношения, като ищецът извежда качеството си кредитор от обстоятелството, че е извършил СМР в сградата, където ответникът притежава обекти на право на собственост; като страна по договор с други съсобственици, възложили му довършването й, той е предприел СМР, чиято съответна стойност претендира, и в собствен интерес – вкл. и поради намерението да придобие собствеността върху обекти в сградата. Поддържа се съзнателна намеса в чужда правна сфера, предприета в собствен интерес и с намерение за обслужване и на чуждия интерес. Касае се за водене на чужда работа без пълномощие /не в изпълнение на закон или на договорно задължение/ – извъндоговорен източник на облигационно отношение, в хипотеза на чл.61 ал.2 ЗЗД. В случая работата е предприета уместно и водена добре – за което свидетелства издаденото разрешение за ползване на сградата, ответникът не се е противопоставил на извършването й – поради което и на ищеца се дължи плащане на стойността на обогатяването, настъпило в правната сфера на ответника. То е резултат от намерението за доброволно управление на чужда работа, предприето за постигане на законен резултат. Договорите с трети лица, сключени от ищеца, действително нямат действие за ответника, но съставляват доказателства, че е предприел довършването на сградата и в свой интерес. Прието е, че А., като собственик на апартамент, гараж и мазе в сградата, е пасивно легитимиран по иска, като съпругата му не е задължителен другар. От друга страна, при положение, че искът е установен по основание, не може да бъде отхвърлен поради липса на достатъчно данни за неговия размер. Съдът, като е отчел, че естеството на част от извършените строителни работи е такова, че те дефинитивно не подлежат на пряко установяване, при преценка на всички относими към спорното право обстоятелства и във връзка с изчисленията на вещите лица, които се ползват за изходна база за преценка, е определил средната стойност на чистите разходи, припадащи се на ответника, поне в присъдения от първата инстанция размер. Така припадащата се на ответника част от разходите за довършване на общите части на сградата възлиза поне на 12322,35лв., а разходите за апартамент №.6 и за принадлежащато му мазе и гараж №.20-общо на 19676,78лв. /17682,94лв., 601,24лв. и 1392,60лв./. В приложението на чл.130 ГПК/отм./ и при непроведено насрещно доказване, въззивният съд е намерил посочените стойности на разходи за релевантни за обогатяването на ответника в разглежданата хипотеза /т.е. по-малки от увеличената стойност на имота/. Той е спестил разходите по довършването на сградата, съответно на собствената си вещ, станала годна за ползване след действията на ищеца. Същевременно не е провел доказване кои от разноските не водят до обогатяването му и следва да останат за сметка на гестора, действал и в свой интерес. Неотносими към спора са предприетите от ответника действия по ремонтиране на принадлежащия му апартамент след довършването и приемането на сградата, както и неизпълнението на задължения във връзка със сградата на първоначалния строител. Задължението на заинтересования за плащане на разходите не е поставено в зависимост и от съставяне на актове и протоколи в процеса на строителството. Задължението за плащането на разходите на доминуса – каквито съдът приема, че са сторени от ищеца за негова сметка в качеството му на възложител на работата по доизграждане на сградата, е обусловено от факта, че изграденото-принадлежащо на ответника, който не е оборил проведеното доказване от ищеца – е било годно за ползване. Това означава, че чуждата работа е уместно предприета и добре водена, и заинтересованият следва да възстанови направените от гестора разходи. При това положение е формиран извод, че предявените искове са основателни до размерите, за които са уважени от първата инстанция. И. на самостоятелно помещение мазе, принадлежност към апартамента на ответника, с №.6 вместо с №.8, след като съдът е разгледал исковата претенция, касаеща принадлежност към главния обект /при уточнение в съдебно заседание на 13.12.13, че мазето е №.8/, представлява техническа грешка и не води до разглеждане на непредявен иск.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. М. или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като формулира следните въпроси:
1.”Задължен ли е съда да осигури равни възможности на страните при провеждане на доказването на релевантните за спора факти, на които основават исканията, твърденията и възраженията си съгласно разпоредбата на чл.8 ал.3, чл.9 и чл.10 ГПК от една страна и обсъждането на всички навеждани възражения от друга относно ползваните доказателствени средства и правни аргументи не представлява ли именно проявата на принципа за равнопоставеност на субектите в процеса и гаранция за постановяване на решение, съобразено с обективната действителност?”;
2.”Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?”;
3.„При липса на доказване от страна на ищеца на исковата му претенция по основание, съдът следва ли да приеме за неосъществили се в обективната действителност на недоказаните по делото факти?” /реш.№.188/13.05.14, ІV ГО, реш.№.512/29.06.10, І ГО, реш.№.670/15.11.10, ІV ГО, реш.№.25/27.01.12, ІV ГО/;
4.”Допустимо ли е определяне на размера от съда по негова преценка след като искът не е бил установен по основание, а за неговия размер са събирани множество експертизи? Допустимо ли е след като съдът не притежава специални знания за да определи самостоятелно размера на обогатяването на доминуса, да не допусне и назначи служебно вещо лице, което притежава съответни знания? Прилагането на чл.162 ГПК, чл.130 ГПК отм., не следва ли само в случаите, когато липсват доказателства за размера на иска или пък няма друг начин за неговото остойностяване, но основателността му е установена?”/реш.№.91/1.06.15 по г.д.№.5023/14, ІІІ ГО, реш.№.773/10.02.11 по г.д.№.600/09, ІV ГО; т.3 ТР 1/9.12.13 по т.д. №.1/13 на ОСГТК на ВКС/;
5.”След като [фирма], който е действал като гестор и е извършил в полза на А. Т. А. СМР в обекти, които са собственост на последния като доминус и извършването на строително-монтажните работи е осъществено в изпълнение на сключения от гестора с останалите съсобственици на сградата договор, т.е. действал е както в свой интерес, така и в интерес на жалбоподател, то А. А. не следва ли да отговаря само до размера на обогатяването, т.е. само с това, с което се е увеличила стойността на собствените му недвижимости, съгласно чл.61 ал.2 ЗЗД? Отговорността на А., за който САС е приел, че няма данни да се е противопоставил, следва ли да отговаря по правилата на неосновател ното обогатяване?” /реш.№.78/12.02.09 по г.д.№.5660/07, ІV ГО, реш.№.69/ 8.02.11 по г.д.№.44/10, ІV ГО, реш.№.85/24.06.14 по г.д.№.1157/14, ІІ ГО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Във връзка с първите два въпроса основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти и да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други не, както и да обсъди всички доказателства и доводи на страните, които имат значение за решаването на делото. В. съд не е процедирал в отклонение от тази практика. Съдът е изложил мотиви във връзка с релевираните от ответника доводи и възражения, вкл. относно доказателстквената стойност на оспорени документи – посочил е изрично, че обсъдените договори с трети лица действително нямат действие за ответника – а съставляват доказателства, че ищецът е предприел работата и в свой интерес; поради това и доводите, с които се оспорва доказателствената стойност на тези документи, касаещи извършването на строителството, предприето от ищеца, са неоснователни. Изрично са изложени и мотиви защо не е налице произнасяне по непредявен иск във връзка с първоначалното погрешно посочване на номера на мазето – като е отразено, че от една страна е налице последващо уточнение на исковата молба в съдебно заседание, а от друга съдът е разгледал именно исковата претенция, касаеща принадлежността към главния обект, като евентуална техническа грешка не води до произнасяне по непредявен иск. Обсъдено е и възражението във връзка с извършените ремонтни работи – и е прието, че предприети действия по ремонтиране след довършване и приемане на сградата, за които свидетелства св.Д., нямат пряко отношение към съществото на спора – към който е неотносимо и неизпълнението на задължения на първоначалния строител. Съдът изрично е посочил, че задъжението на заинтересования за плащане на разходите не е поставено и в зависимост от съставяне на актове и протоколи в процеса на строителството. Ясно са изложени решаващите в тази връзка мотиви – че задължението на доминуса за плащае на разходите е обусловено от факта, че изграденото, принадлежащо на ответника – който не е оборил проведеното доказване от ищеца, е било годно за ползване /издадено е разрешение за ползване на сградата/, това означава, че чуждата работа е водена уместно и заинтересованият следва да възстанови направените от гестора разходи. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъоб разността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК – а не в настоящата фаза на селекция на жалбите по горепосочените критерии.
Третият въпрос е неотносим към изхода на спора. Той съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция. Съдът не е приемал, че претенцията на ищеца не е доказана по основание. Напротив, изрично е посочил, че доколкото искът е установен по основание, той не може да бъде отхвърлен поради липса на достатъчно данни за неговия размер /чл.130 Г. отм./. Предвид изложеното въпросът не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване.
Аналогичното важи и за въпроси 4, 5 и 6–които отново предпоставят условието, че искът не е бил установен по основание – което не кореспондира на приетото от съда /а именно – че е установен по своето основание/. Отделно от това, по делото са били налице технически експертизи – единични и тройна, чиито заключение въззивната инстанция е използвала като изходни данни за преценката си относно размера, за който искът следва да се уважи.
Петият въпрос е конкретен, фактически – свързан с фактите и обстоятелствата на конкретния случай. Той не е общ и абстрактен – каквито са изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 1450лв. адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1829/24.07.17 по г.д.№.1281/17 на САС, ВК, 4с.
ОСЪЖДА А. Т. А. да плати на [фирма], ЕИК[ЕИК], 1450лв. /хиляда четиристотин и петдесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: