О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
гр.София, 30.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 1565/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 ГПК.
Образувано по частна жалба на [фирма] срещу определение на Пловдивски окръжен съд № 51 от 06.01.2015 г. по ч.гр.д.№ 1727/ 2014 г. в частта му, в която е спряно изпълнението по изп.д.№ 1156/2012 г. по описа на ЧСИ Д. Н. с район на действие ОС – Б..
Със същото определение е прието подаденото от М. А. Г. възражение против заповед за изпълнение № 6434/ 18.09.2009 г., издадена по ч.гр.д.№ 8685/ 2012 г. на Пловдивски районен съд и е отхвърлено искането на М. А. Г. за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение по посочената заповед, като в тази част определението не е предмет на касационен контрол.
Жалбоподателят поддържа, че в частта, касаеща спиране на изпълнението, определението на окръжния съд е частично недопустимо поради произнасяне в повече от искането, отправено от М. А. Г.. Освен срещу нея, заповедта за изпълнение е издадена и принудителното изпълнение е допуснато и спрямо длъжника Д. Б. Б.. Последният не е оспорвал предварителното изпълнение, поради което в частта, спираща изпълнителното производство спрямо този длъжник, актът на въззивния съд е постановен при липса на надлежно сезиране. В останалата част жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй като е мотивирано със съображения за възможни неблагоприятни последици за длъжника, докато законът допуска спирането само при условие на представяне на убедителни писмени доказателства за несъществуване на правото или представяне на обезпечение пред съда, от който се иска да постанови спирането. Поради това моли определението за спиране да бъде отменено като недопустимо спрямо солидарния длъжник, неподал частна жалба и като неправилно в останалата му част.
Ответната по частната жалба страна М. А. Г. я оспорва, като поддържа недопустимост на същата. Счита, че постановеното определение има характер на акт на въззивен съд в заповедно производство, а съгласно Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 4/ 2014 г., този акт не подлежи на касационен контрол. Евентуално излага съображения, че частната жалба е неоснователна, доколкото вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение е обезпечено с ипотека, а тя съставлява надлежно обезпечение по смисъла на чл.420 ГПК и е безусловно основание за спиране на изпълнението.
Ответната по частната жалба страна Д. Б. Б. не взема становище.
Съдът намира частната жалба за допустима. Неоснователно молителката Г. обосновава обратното с аргументи от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 4/ 2014 г., т.8. Тълкуването в него касае хипотеза на постановено от въззивен съд определение в заповедното производство по частна жалба срещу акт на първоинстанционен съд. Възражението по чл.423 ал.1 ГПК, макар да се предявява пред въззивния съд по силата на закона, по естеството си не съставлява обжалване на акт на първоинстанционен съд, поради което произнасянето по него не е обхванато по разрешението по т.8 на Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 4/ 2014 г. Освен това произнасянето по възражението в случая не е обжалвано. Определението на окръжния съд е оспорено от частния жалбоподател единствено в частта, постановяваща спиране на изпълнението. Като преграждащо развитието на производството и постановено за първи път от въззивната инстанция, в тази част то подлежи на обжалване във всички случаи, съгласно чл.274 ал.2 изр.1 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е и основателна.
За да спре производството по изпълнителното дело, въззивният съд приел, че то може да доведе до значителни вредни последици за М. Г.. Основателно частният жалбоподател възразява, че изпълнителното производство е образувано освен срещу М. Г., още и срещу Д. Б., който не е оспорил заповедта, нито определението за предварително изпълнение, и поради това не би могло изпълнителното производство да бъде спряно изцяло. Спиране може да бъде постановено само за този длъжник, който е направил искане за това, а ако принудителното изпълнение се осъществява и срещу други лица, определението за спирането му изцяло, е незаконосъобразно. То обаче не е недопустимо, както поддържа частния жалбоподател, а неправилно, защото молителката Г. е заявила искане за спиране на производството по изпълнителното дело изцяло. Съдът се е произнесъл съобразно направеното искане, т.е. допустимо, но в нарушение на правилата на ГПК.
Произнасянето на въззивния съд е извършено при нарушение на съдопроизводствените правила и в частта, в която изпълнението е спряно и спрямо М. Г.. Съгласно чл.423 ал.4 ГПК, по искането за спиране на изпълнението, подадено с възражението по чл.423 ал.1 ГПК, компетентен да се произнесе е първоинстанционният, а не въззивният съд. По аргумент от чл.270 ал.4 ГПК обаче, произнасянето, макар направено в нарушение на правилата на ГПК, също е допустимо и частната жалба следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.420 ал.1 и 2 ГПК, спиране на принудително изпълнение, предприето въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, се извършва при представено от длъжника обезпечение по реда на чл.180 и чл.181 ЗЗД или по преценка на съда – ако е подкрепено с убедителни писмени доказателства. Спирането не може да бъде обосновано със съображения, че за длъжника биха настъпили вредни последици, както незаконосъобразно е постъпил въззивния съд.
Искането за спиране не следва да бъде уважено, тъй като молителката не е представила надлежно обезпечение на кредитора. Не съставлява такова обезпечение учредената договорна ипотека преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Тази ипотека е обезпечение на вземането на кредитора по съгласие между него и длъжника, а не обезпечение пред съд по смисъла на чл.180 и чл.181 ЗЗД, което се извършва по едностранно волеизявление. Не са налице също убедителни писмени доказателства за несъществуване на вземането. Такива не са представени, налице са само твърдения, че приложен към заявлението на кредитора анекс към договор за банков кредит не е подписан от М. Г.. Доказателства за тези твърдения няма, а и те са ирелевантни по отношение на съществуването на вземането, тъй като не е оспорена истинността на самия договор за банков кредит, с който заявителят обосновава възникването на главното задължение, за което е поискано издаването на заповед за изпълнение.
Следователно не са налице предвидените в чл.420 ГПК предпоставки за спиране на принудителното изпълнение. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилен акт и жалбата срещу него следва да бъде уважена.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение на Пловдивски окръжен съд № 51 от 06.01.2015 г. по ч.гр.д.№ 1727/ 2014 г. в частта му, в която е спряно изпълнението по изп.д.№ 1156/2012 г. по описа на ЧСИ Д. Н. с район на действие ОС – Б..
ОТХВЪРЛЯ искането на М. А. Г. за спиране на принудителното изпълнение по изп.д.№ 20128040401156 по описа на частен съдебен изпълнител рег.№ *** с район на действие Окръжен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: