7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
[населено място], 04.05.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение,в закрито заседание на тридесети април , през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 3100 по описа за две хиляди и седемнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/, чрез синдиците А. Д. и К. М., против решение № 1933/10.08.2017 г. по т.д.№ 399/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2037/21.11.2016 г. по т.д.№ 3741/2016 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение , по предявеното от С. А. срещу [фирма] / в несъстоятелност / възражение по чл.68 ал.3 във връзка с ал.1 от ЗБН , е постановено допълване на списъка по чл.67 ал.2 от ЗБН с приети вземания на кредиторите на [фирма] / в несъстоятелност/ , обявен по партидата на банката в Търговския регистър на 21.08.2015 г., с включване вземането на С. А. А., в размер на 53 351,50 евро, с поредност по реда на чл.94 ал.1 т.4 ЗБН / в редакция обн. ДВ бр.67 /29.07.2003 г./, произтичащо от анекс № 81013/23.05.2012 г. към рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит, придобито по договор за цесия от 04.11.2014 г., с цедент С. А. А.. Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение, обосновавайки довода, че страна в производството по чл.66 ал.6 ЗБН е банката, а не синдика, тъй като именно банката в несъстоятелност е страната обвързана от правните последици на постановеното по чл.68 ал.3 ЗБН решение. Паралелно с недопустимостта, същите обстоятелства се твърдят като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предвид несъобразяване с принципа за равенството на страните в процеса, доколкото съдът е отказал участието на упълномощен от синдиците на банката, като представляващ същата,юрисконсулт.В евентуалност се оспорва правилността на решението, досежно извода на съда, че ищцата – придобила вземането по силата на договор за цесия – има качеството „вложител”, по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН, обуславящо служебно включване на вземането й в списъка на приети вземания на кредитори на [фирма] / в несъстоятелност / и поредност за удовлетворяването му по чл.94 ал.1 т.4 ЗБН / в редакцията обн. ДВ бр.67 от 29.07.2003 г. /. Касаторът излага подробни съображения в обосноваване на тезата си, че качеството „вложител„ има само лицето, предоставило лично средствата си по сключена от него банкова сделка, т.е. в качеството на страна по договор за банков влог или платежна сметка, който договор е договор intuitu personae. В подкрепа на характеристиката на договора, като такъв сключван с оглед личността на вложителя, се сочи чл.2 ал.6 от Наредба № 3 на БНБ, според който банката може да откаже сключването на договор за влог, с оглед личността на вложителя,без да обосновава причините за това. Обобщено – с непрехвърлимост на съпътстващи правото да се получи вложената сума, права / напр. да претендира обезщетение за вреди от нарушаване на банковата тайна / и задължения / напр.заплащане такси и комисионни по обслужването на сметката , по която е осчетоводено вземането след цесията / на влогодателя по сключен договор за банков влог, т.е. доколкото цесията няма правните последици на встъпване в правоотношението по договор за банков влог от страна на цесионера , се отрича и качеството „вложител „ на същия , по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН.
Ответната страна – С. А. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като отрича правния характер на поставените въпроси и доказването на допълнителния селективен критерий, сочен от касатора в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно обхвата на касационните доводи и съдържанието на изложението по чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав съобрази следното :
С. А. е придобила вземане към [фирма] / в несъстоятелност / по силата на договор за цесия, с цедент С. А., сключен и съобщен на длъжника на 04.11.2014 г., два дни преди постановяването на решение за отнемане лиценза за банкова дейност на [фирма]. Вземането не е включено в списъка на приети вземания на кредитори на [фирма], като подаденото от същата възражение по реда на чл.66 ал.1 ЗБН е оставено без уважение от синдиците на банката. Производството по настоящия спор е образувано на основание чл. 66 ал.6 ЗБН – оспорване решението на синдика по чл.66 ал.4 ЗБН , пред съда по несъстоятелността, и претенцията подлежи на разглеждане, съобразно чл.68 ЗБН, ал.1 на който изрично предвижда участващите в производството страни – „ синдика, кредитора с оспорено вземане и направилия възражение кредитор” / в настоящата хипотеза – синдика и направилия възражение кредитор / . Изричната норма на чл. 68 ал.1 ЗБН изключва недопустимост на постановения ,с участието на предвидените от законодателя страни , съдебен акт.
С оглед предмета на въззивното обжалване и касационните доводи за неправилност на въззивното решение, решаващ – за потвърждаване на първоинстанционното решение,уважило претенцията и допълнило списъка на приети вземания с това на ищцата, с поредност чл. 94 ал.1 т.4 ЗБН / в редакция обн. ДВ бр. 67/2003 г./, е изводът на въззивния съд, че като придобила вземането по договор за цесия , сключен с цедент – страна по договор за безсрочен депозит с [фирма] в несъстоятелност, С. А. има качеството „ вложител „, по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН , обуславящо служебно включване на вземането в списъка на приети вземания и поредност в чл.94 ал.1 т.4 ЗБН / в съответната редакция /. За да обоснове този си извод, въззивният съд е посочил, че договорът за цесия променя единствено титуляра на вземането , като последното остава неизменено от обективна страна – по своите правопораждащи факти и правноиндивидуализиращи белези / от договор за влог / .По силата на чл. 99 ал.2 ЗЗД вземането запазва и привилегиите,които има, респ. специалната привилегия относно поредността за удовлетворяване – по чл.94 ал.1 т.4 ЗБН, като привилегия на праводателя – цедент , с безспорно качество на „вложител„.Съдът е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно чл.272 ГПК. Първоинстанционният съд е изложил съображението, че чл.9 ал.2 от ЗГВБ , респ. чл.4 ал.3 от ЗГВБ /отм./ е единственото изключение от правилото на чл.99 ал.2 ЗЗД, но доколкото идентично правило не е възпроизведено в ЗБН , то същото намира приложение само досежно квалификацията на вземането, с което е извършено разпоредително действие в срока на действие на мерките по чл.116 ал.2 т. 2 и т.3 от ЗКИ и след датата на издаване на акт по чл.20 ал.1 ЗКИ, като гарантирано по смисъла на ЗГВБ – по отношение което Фондът и след изплащането му на влогодателя се суброгира в правата му, не и по отношение квалификацията на придобилия вземането като „вложител„. Първоинстанционният съд изрично акцентира на съдържанието на дефиницията на това понятие в пар.1 т.4 ДР на ЗБН, което не конкретизира „ вложителя „ като страна – титуляр по договор за влог, а като носител на правото, по силата на закона – чл.99 ЗЗД, да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения, в резултат на обичайни банкови сделки . Акцентира се и на различието в дефиницията за „вложител„ в ЗГВБ и тази в ЗБН, именно в потвърждаване тезата за различието, преценимо при приложението на двата закона и обусловено от тяхното съдържание и уредени правни последици.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/Качеството „вложител „ субективно качество с оглед личността ли е ?; 2/ Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител„ по банкови сметки ? ;3/ След уведомяване и осчетоводяване на прехвърлено вземане по влог, от страна на длъжника – Банката , по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „ вложител „ , по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН ? 4/ Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане / цесия / , произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки, отговарящи на дефиницията за „вложител”, по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН ? Въпросите са обосновавани с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на задължителна съдебна практика.
Касаторът е посочил, че въззивният съд не е дал отговор и на следните въпроси, аналогично обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с цитиране на разпоредбата , които настоящият състав – за яснота на изложението – номерира поредно на предходните : 5/ С оглед това, че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, следва ли цесионерът да се удовлетворява по реда на чл.94 ал.1 т.4 ЗБН, като вложител ? ; 6/ Следва ли цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63 ал.1 ЗБН или следва да бъдат включени служебно в списъка на приетите от синдика вземания ?; 7/Може ли да бъде „вложител„ цесионер, за когото не е налице което и да е от следните условия : не е в правоотношение с банката ; не е сключил договор за влог с банката ; не е предоставил парични средства на банката ; не е идентифициран от банката,съгласно вътрешните правила за идентификация ; не е приел Общите условия на банката по реда на ЗПУПС; не заплаща такси по Тарифата на банката, за обслужване на специалната сметка, по която е осчетоводено прехвърленото вземане ; не е извършена задължителна проверка по реда на ЗМИП ? ; 8/ Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания, като същият бъде допълван с кредитори – цесионери , с ред на удовлетворяване по реда на чл. 94 ал.1 т.4 ЗБН ? Към последният от въпросите, касаторът посочва реш.№ 922 по т.д.№ 7549/2014 г. на СГС – неприложено ,без доказателства за влизането му в сила, както и без да се сочи за съобразима , в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК , казуална съдебна практика.
Първият от въпросите не покрива общия селективен критерий, тъй като , и с оглед поддържания допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, не предпоставя отговор, свързан с тълкуване на понятието „вложител„, по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН, а такъв относно квалифицирането на договора за влог, като сключван с оглед личността на влогодателя или не. Именно съдържанието на дефиницията в пар.1 т.4 от ДР на ЗБН е в основата на решаващите изводи на въззивния съд, препращащи към тези на първоинстанционния, за това , че цесионерът придобива качеството „ вложител „, като такова , обусловено от правото му да получи средства по банкова сметка , а не като титуляр по договор за влог.Необосноваването на общия изключва необходимостта,а и възможността за коментар на допълнителния селективен критерий.
Въпроси № 2 и № 3 , свеждащи се до това дали по силата на договор за цесия, с цедент – титуляр по банков влог, цесионерът придобива качеството „вложител„,по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН, подлежащ на удовлетворяване по реда на чл.94 ал.1 т.4 ЗБН ,в случай на обявена несъстоятелност на банката – влогодател,удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК – отговор на този въпрос е включен в предмета на спора и обусловил решаващия извод на въззивното решение. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочена съдебна практика,даваща противоречиво тълкуване на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН вр. с чл.94 ал.1 т.4 ЗБН, досежно понятието „вложител„, нито са обосновани предпоставки за промяна в иначе еднозначна, непротиворечива съдебна практика по тълкуването на нормите, явяваща се неправилна, предвид промяна на законодателството или изменение на обществените условия. В аспект на предходното, настоящият състав споделя изложените в опр. № 628/20.12.2017 г. по т.д.№ 1234/2017 г. на І т.о. на ВКС съображения, за ясния смисъл на понятието „вложител„ , съгласно пар.1 т.4 от ДР на ЗБН и отграничаване приложението му спрямо приложимостта на дефиницията „вложител” , дадена в ЗГВБ , респ. съвместимостта между различното приложно поле на двата закона по отношение удовлетворяването на вземания с произход от договори за влог в производство по несъстоятелност на банка.
Четвъртият въпрос е свързан с хипотеза на „ вложител „ по смисъла на пар.1 т.4 пр. второ от ДР на ЗБН – лице , имащо право да получи кредитните салда, произтичащи от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки – неприложена от въззивния съд в случая, поради което и отговор на този въпрос се явява извън предмета на спора и решаващите изводи на въззивния съд.
Въпрос № 7 се основава на аспекти от защитата на ответника – касатор, в обосноваване тезата, че цесионерът няма качеството на „вложител„, по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ЗБН, доколкото не придобива съпътстващите за влогодателя – титуляр по договора за банков влог – други права и задължения , а въпроси № 5 и 6 се основават на допълнителни съображения на касатора – извън тълкуване понятието „ вложител „ по смисъла на пар.1 т.4 от ДР на ДБН , за неоснователност на претенцията. Тези аспекти от защитата на страната,обаче, не са релевирани с изрични доводи във въззивната жалба, поради което и въззивният съд не е съобразявал решаващите си мотиви с отговор на същите , както впрочем твърди и самият касатор. Ако биха били надлежно релевирани във въззивната жалба, процедирането на въззивният съд би предпоставило формулирането на процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 269 пр. второ ГПК, какъвто не е зададен, но и да би бил,с оглед съдържанието на въззивната жалба, въпросът не би обосновал основание за допускане на касационното обжалване, тъй като отговор на същия не би бил от значение за правния резултат, т.е. въпросът не би имал характеристиката на правен, по смисъла на задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Аналогично и по тези въпроси е напълно необоснован допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , по изложените по – горе съображения.
Осмият от въпросите е напълно неясен в отношението му към предмета на спора и правния резултат, с оглед което е препятствана възможната преценка за качеството му на правен въпрос, като отделно и тук важат предходните съображения за ирелевантност,с оглед невъвеждането на въпроса като предмет на въззивното обжалване. Съществуването на приети от синдиците на банката вземания на цесионери / идентична хипотеза / , с различна от настоящата поредност, не е от естество да обоснове неправилност на настоящия правен резултат, а предпоставките за допуснатото противоречие са ирелевантни за спора.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1933/10.08.2017 г. по т.д.№ 399/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/ , представлявана от синдиците А. Д. и К. М., да заплати на С. А. А. , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК, разноски за настоящото производство, в размер на 2 250 / две хиляди двеста и петдесет / лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/ , представлявана от синдиците А. Д. и К. М., да заплати по сметка на ВКС държавна такса за производството по чл. 288 ГПК, в размер на 30 / тридесет / лева .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: