4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 06.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков
ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова
Десислава Добрева
при секретаря ………………..…..……. и с участието на прокурора…….……….………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2018 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 2032/7.ІІІ.2019 г. на Л. Г. Л. от [населено място], подадена против решение № 21 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 14.І.2019 г., постановено по т. д. № 659/2018 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 69/26.VІ.2018 г. на ОС-Хасково по т. д. № 154/2017 г. в частта му досежно признаването за установено по отношение на настоящия касатор, че към него в патримониума на ищцовата „Банка ДСК” ЕАД-София съществуват следните четири вземания по договор за кредит за текущо потребление от 15.VІ.2012 г., за които последната е била снабдена със заповед за изпълнение и с изп. лист от 19.V.2017 г по ч. гр. дело № 1135/2017 г. по описа на РС-Хасково. :
~ 1./ В размер на 18 969.17 евро, която сума представлява главница по кредита, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК (12.V.2017 г.) и до окончателното й изплащане;
~ 2./ В размер на 10 389.32 евро, която сума представлява договорна лихва за периода 15.ІІ.2013 г. – 11.V.2017 г.;
~ 3./ В размер на 752.77 евро, която сума представлява санкционна лихва за периода 15.VІІ.2013 г. – 8.ІІ.2017 г.;
~ 4./ В размер на 491.02 евро, която сума представлява лихвена надбавка за забава за периода 8.ІІ.2017 г. – 11.V.2017 г.;
Оплакванията на касатора Л. в са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който горните обективно кумулативно съединени положителни установителни искове на „Банка ДСК” ЕАД, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК/, да бъдат отхвърлени в пълните техни размери.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, означено като такова „по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК”, подателят й Л. обосновава приложно поле на касационния контрол с наличието на противоречие между атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд, от една страна, и – от друга, постановката по т. 18 на ТР № 4/18.VІV2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., но също и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 105/12.ІІІ.2012 г. на състав на ІV-то г.о. на ВКС по гр. дело № 512/2011 г., без обаче да е бил ясно и точно релевантен за изхода по конкретното въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Банка ДСК” ЕАД-София писмено е възразила чрез свой юрисконсулт /Т.Ж.Ж./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. (триста лева). При изрично позоваване на постановките по ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. ответната по касация кредитна институция инвокира довод, че щом касаторът не е формулирал в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата си материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, по който да бъде допуснато касационно обжалване, това обстоятелство в процесния случай е достатъчно, за да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд и насочена срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС негов съдебен акт, касационната жалба на Л. Г. Л. от [населено място] ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд, с което обективно кумулативно съединените положителни установителни искове на „Банка ДСК” ЕАД, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 417, т. 2, предл 3-то ГПК/ срещу настоящия касатор, са били уважени, въззивната инстанция е приела, че материалноправното основание на признатите за съществуващи вземания на кредитната институция е сключеният между страните по спора договор за кредит за текущо потребление от 15 юни 2012 г., който кредит, поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя Л. за плащане на месечните погасителни вноски, е бил обявен за предсрочно изискуем, считано от връчването на волеизявлението на банката кредитор в този смисъл на дата 21.ХІІ.2016 г., извършено във формата на нотариална покана, получена от съпругата на настоящия касатор – Д. М. Л. /л. 11 от приложеното ч. гр. дело № 1135/2017 г. по описа на РС-Хасково/.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда този релевантен въпрос нито от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на нейния подател в обстоятелствената й част или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /в процесния случай единствено предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с която ще следва да се уточни че, съгласно чл. 290, ал. 3 ГПК, решение по ал. 2 на същия законов текст не представлява задължителна съдебна практика/.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане с правно основание по чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът Л. Г. Л. ще следва бъде осъден да й заплати 300 лв. (триста лева) дължимо юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 21 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 14.V.2019 г., постановено по т. дело № 659/2018 г.
О С Ъ Ж Д А касатора Л. Г. Л., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. VІ, ап. № 17 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация „Банка ДСК” ЕАД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 300 лв. (триста лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2