О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
Гр.София, 12.06.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 3220 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. И. против Решение № 60 от 09.01.2013 г. по гр.д.№ 3201/12 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 234 от 19.05.2012 г. по гр.д.№ 602/10 г. на Асеновградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да му предаде владението на част от ПИ * с площ от 1 160 кв.м., находящ се в [населено място], м.”К.”. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на въззивния съд поради нарушаване на материалния закон. Моли се за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск за собственост бъде уважен със законните последици.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение са две групи материалноправни въпроси, произнасянето по които е поставено в основата на правните изводи на въззивния съд. Първата група от тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК, са свързани с преценката, съставлява ли отказ за възстановяване на собствеността решение на органа по поземлената собственост, в което е посочено, че заявеният имот се възстановява в стари реални граници при ограничения на ползването, и съответно- нищожно ли е последващо решение за възстановяване на собствеността без такова ограничение. В случай, че първото от посочените решения обективира отказ за възстановяване на собствеността, подлежи ли същото на изменяване по реда на чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ. Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси противоречи на задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК /Решение № 193 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1068/10 г. на І г.о. и Решение № 820 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 768/09 г. на І г.о./- основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият формулиран от касатора материалноправен въпрос е свързан с преценката за валидност на решение на органа по поземлената собственост, постановено след промените в ППЗСПЗЗ /обн.ДВ, бр.31/03 г./ и създаването на новия чл.60а, подписано само от председателя и секретаря, но не и от останалите членове на органа, респ. от определените със заповед на директора на областна дирекция „Земеделие” служители. По отношение на този въпрос също се поддържа, че е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС /Решение № 193 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1068/10 г. на І г.о., Решение № 912 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1753/09 г. на І г.о., Решение № 750 от 04.11.2010 г. по гр.д.№ 1794/09 г. на І г.о., Решение № 460 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 768/09 г. на І г.о./, което обуславя наличие на предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касацията.
Ответникът по касационната жалба [фирма] е депозирал в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело дело /т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. По отношение на първата група от въпроси тази предпоставка не е налице. За да отхвърли предявеният иск за собственост, въззивният съд е изложил мотиви, според които Решение № 2408 от 21.02.2007 г. на ОСЗГ- [населено място] за възстановяване на собствеността върху процесния имот, на което се основава претенцията за собственост на ищеца, е нищожно поради незачитане стабилитета на предходно произнасяне на същия орган /Решение № 2408 от 08.09.1994 г./, с което е отказано възстановяване на собствеността върху имота. Посочено е, че макар и решението от 1994 г. да съдържа диспозитив за възстановяване правото на собственост на наследниците на К. Д. И., по съществото си същото представлява отказ, тъй като според него имотът е застроен от складовете на Т. пр. и съгласно чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за него се следва обезщетение. Според мотивите на въззивния съд, органът по поземлената собственост не е разполагал с компетентност да измени първоначалното си произнасяне съгласно чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ поради изтичане на предвидения в закона краен 2-годишен срок, в рамките на който това е допустимо. В подкрепа на възприетата теза, че решението от 08.09.1994 г. представлява отказ, въззивният съд е посочил, че с Решение № 702 от 03.11.2000 г. на ПК- [населено място], издадено въз основа на влязлото в сила Решение № 2408 от 08.09.1994 г., на наследниците на К. Д. И. е определено обезщетение със земя и/или поименни компенсационни бонове предвид невъзможността за възстановяване правото на собственост върху процесния имот. При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение мотиви следва да се приеме, че първата група формулирани от касатора материалноправни въпроси нямат обуславящо значение за делото. Това е така, тъй като наличието на ограничение на ползването в решението на органа по поземлената собственост изобщо не е обсъждано от въззивния съд при формиране на извода му, че решението на поземлената комисия от 08.09.1994 г. представлява отказ. В случая констатацията, че имотът е зает от мероприятие по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, е обективирана в графата „ограничения на ползването”, но нито административният орган, нито въззивният съд са приели, че такова ограничение е налице. Решаващият мотив да се приеме наличие на отказ е друг- изричното посочване в решението, че е налице предвидената в чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ пречка за възстановяване на собствеността, поради което на правоимащите се следва обезщетение, каквото е и определено с последващото решение от 03.11.2000 г. Колкото до втората част от въпроса- подлежи ли първоначалния отказ на изменяване по реда на чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ, същият няма обуславящо значение за конкретното делото, тъй като Решение № 7716 от 12.08.2005 г. по адм.д.№ 874/05 г. на ВАС, с което е отменена заповедта на кмета за определяне на застроената част от имота, няма значението на „ново обстоятелство от съществено значение” за постановяване на решението по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ. Това е така, тъй като по реда на чл.11, ал.3 и 4 ППЗСПЗЗ се определя само застроената площ и прилежащия терен, докато преценката за наличие на мероприятие по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, на което именно основание е постановен в случая отказа на поземлената комисия от 08.09.1994 г., е комплексна и предполага формиране на извод, дали заявеният имот, макар и незасегнат пряко от извършено застрояване, е зает от реализирано мероприятие по смисъла на Пар.1в ДР ППЗСПЗЗ, което не позволява възстановяване правата на бившия собственик.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване не е налице по отношение на първата група от формулираните от касатора въпроси. Доколкото в случая административният акт, на който се основава собственическата претенция на ищеца, според възприетото от въззивния съд се явява нищожен на самостоятелно основание- незачитане стабилитета на предходен административен акт, то вторият въпрос, свързан с преценката за неговата валидност поради спазване на предвидената в закона форма, не е от обуславящо значение за изхода на делото, поради което и този въпрос не формира извод за наличие на предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 60 от 09.01.2013 г. по гр.д.№ 3201/12 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: