ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 224
София, 13.02.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 902 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Л. като процесуален представител на Е. Д. Г. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 23.ІV.2012г. по в.гр.д. № 4278/2011г.
Ответникът по касационната жалба Н. Е. Г. от София и контролиращата страна П. не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС е потвърдил решението на СГС от 12.VІІ.2011г. по гр.д. № 5832/2010г., с което е отхвърлен предявеният от Е. Д.Г. срещу Н. Е..Г. иск за прекратяване на осиновяването по чл.106 ал.1 т.2 СК и в тежест на ищеца, сега касатор, са присъдени разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел по твърдението за наличие на „тежко провинение” от страна на ответника – осиновен, че ищецът не е доказал ответникът да е употребил спрямо баща си физическо насилие – не е установено, че ответникът е бил свързан с нанесения на ищеца побой, нито връзка на ответника с открития от ищеца живак в стаята му; че извършените от органите на МВР предупреждения към ответника са били основани само на твърденията на ищеца, без изслушване на ответника; че за липсата на виновно и противоправно поведение на ответника свидетестват и постановления на прокуратурата, с които е отказано образуване на досъдебно производство срещу ответника поради липса на данни за извършени престъпления от общ характер; че с оглед на тези обстоятелства липсва поведение на ответника, третирано като проява на лошо отношение към осиновителя, незачитане или неуважение към него, което да попада в хипотезата на тежко провинение по смисъла на закона.
Във връзка с твърдението за наличие на други обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен, е прието, че за прекратяване на осиновяването на това основание вина у осиновения не се изисква; че съвкупната преценка на доказателствата по делото, в т.ч. събрани чрез показания на св.Г., които съдът е кредитирал, тъй като се подкрепят от останалите доказателства, и на св.В., сочи наличие на вина на ищеца – със своето поведение той е довел до разстройство на отношенията с ответника – не отделял необходимото внимание на ответника, дразнел се от присъствието му, ограничавал достъпа му до отделни помещения в жилището, налагал правила и поведение, напълно несъвместими с качеството му на родител, прилагал физически наказания на ответника, когато той бил невръстно дете, обиждал го и го унижавал, а след навършване на пълнолетие го отделил в таванско помещение, като системно препятствал нормалното ползване на жилището, прекъсвайки електричеството и водата; именно поведението на ищеца е дълбоко укоримо и то датира от най малка възраст на ответника; с оглед на това ищецът не би могъл да черпи права от собственото си противоправно поведение. Съдът се е позовал на решение на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 798/2003г.
Прието за установено е, че отношенията между страните са дълбоко разстроени, но че с оглед на изложените съображения осиновяването не може да бъде прекратено, тъй като не са установени обективни причини, стоящи извън поведението на страните, които да са довели до това разстройство на отношенията им.
В изложението на Е. Д. Г. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по следните въпроси: 1.дължи ли съдът произнасяне по всички наведени доводи и следва ли да обсъди доказателствата, които ги подкрепят, като изложи мотиви по всеки факт /доказан или само твърдян/; 2. следва ли да мотивира решението си, като се позове на приложима съдебна практика на ВКС, включително и като обсъди такава практика, посочена от страната, както и да обсъди противоречията между посочените решения /№ 974/30.І.2004г. и № 924/04.Х.1995г. по гр.д. № 672/1995г. ІІ ГО ВС/; 3. понятието „тежко провинение” по чл.106 ал.1 т.2 пр.1 СК винаги ли включва в себе си извършено престъпление по НК и приравнява ли се това понятие с престъпление по НК; 4. законът изисква ли задължително да се изследва въпросът у кого е вината за настъпването на предвидените в закона „други обстоятелства” по смисъла на чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК и елемент ли е от фактическия състав на тази разпоредба да се изследва вината за настъпването на тези „други обстоятелства”, като трети и четвърти въпроси били разрешени в противоречие с решение на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 672/1995г. Сочат се и решение на ВКС ІV ГО № 298/28.ІV.2010г. и определение № 296/27.ІІІ.2009г. по гр.д. № 257/2009г., постановено в производство по чл.288 ГПК, поради което и съгласно т.2 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. на ОСГТК то не е сред актовете, формиращи съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – разглеждането на правния въпрос имало значение за точното прилагане на закона, тъй като имало оскъдна съдебна практика, то щяло да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване практика, която ще бъде осъвременена и развита поради настъпили промени в обществените условия.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в частта му по претенцията за прекратяване на осиновяването в хипотезата на чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК, тъй като по поставения от касатора въпрос под № 4 с представените решения № 924/04.Х.1995г. по гр.д. № 672/1995г. на ВС ІІ ГО и № 974/30.І.2004г. по гр.д. № 798/2003г. на ВКС се обосновава наличие на противоречива практика.
Касационно обжалване на въззивното решение в частта му по претенцията за прекратяване на осиновяването в хипотезата по чл.106 ал.1 т.2 пр.1 СК не следва да бъде допускано. Касационното обжалване е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос е бланкетен, неконкретен – не е посочено кои са наведените доводи и подкрепящите ги доказателства, по които въззивният съд не се е произнесъл и не е обсъдил, а това е пречка за преценка е ли поставеният въпрос от значение за изхода на спора по претенцията по чл.106 ал.1 т.2 пр.1 СК.
По втория процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл и това е съобразено с разпоредбата на чл.269 изр.2 ГПК, тъй като оплакване за необсъждане на противоречива практика във въззивната си жалба касаторът не е релевирал /а и противоречивата практика се отнася до претенцията по чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК/.
Първият поставен в изложението материалноправен въпрос /под № 3 в настоящия акт/ не е решаващ за изхода на спора. Това е така, тъй като изводът си, че е налице виновно и противоправно поведение на ответника, въззивният съд е основал не само на данните за откази на прокуратурата да образува досъдебно производство срещу него поради липса на данни за извършени престъпления от общ характер, но и на недоказана връзка на ответника с нанесен побой на ищеца и с открития живак в стаята му. Всъщност в атакуваното решение не се съдържа извод приравнява ли се или не понятието „тежко провинение” по смисъла на чл.106 ал.1 т.2 пр.1 СК на престъпление по НК, нито включва ли винаги в себе си това понятие извършено престъпление.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, І състав, № 626 от 23.ІV.2012г. по гр.д. № 4278/2011г. в частта по претенцията за прекратяване на осиновяването на основание чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, І състав, № 626 от 23.ІV.2012г. по гр.д. № 4278/2011г. в частта по претенцията за прекратяване на осиновяването на основание чл.106 ал.1 т.2 пр.1 СК.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от връчването на препис от определението да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 40лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочването му в о.с.з.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: