3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 224/13.04.2020
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 194 по описа за 2020 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 3542/ 19.11.2019 г. по гр.д. № 2084/ 2019 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 458/ 21.01.2019 г. по гр.д. № 5956/ 2018 г. на Софийски градски съд е осъдил Столична община да заплати на Б. Л. С. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 18 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от подхлъзване върху лед от 25.01.2018 г. върху непочистена улица, като искът е отхвърлен до пълния размер от 40 000 лв.
Решението се обжалва от Б. Л. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното) по материално-правен въпрос, свързан с приложението на критерия „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Касаторът счита въпроса включен в предмета на обжалване, а допълнителното условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. По същество се оплаква, че решението е необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД.
Ответникът Столична община (СО), ответник и по касация, възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.), подадена от легитимирана страна (касатор е ищецът, а обжалваемият интерес произтича от отхвърлящата иска част на решението), спазен е срокът по чл. 283 ГПК, налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатият въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните:
Искането за допускане на касационния контрол не касае, а и няма как да касае основанието на вземането по чл. 49 ЗЗД по иска, който въззивният съд е уважил частично – касационната жалба е от ищеца. Поради това е достатъчно настоящият състав да посочи, че въззивният съд е установил фактите, които пораждат гаранционно-обезпечителната отговорност на Столична община: 1) бездействие на нейни служители и работници, изразено в това, че на 25.01.2018 г. тротоарът на [улица], [населено място], в района на № 1, пред сграда, където се помещава Отделът за ревизии и събиране на вземания на Общинската администрация, не е почистен, а е бил покрит със сняг и лед; 2) противоправност от неизпълненото задължение по чл. 67, ал. 1, т. 2 от Наредбата за управление на отпадъците и поддържане и опазване чистотата на територията на Столична община, приета с решение № 759 по протокол № 44/ 23.11.2017 г., съгласно който всички собственици, ползватели, лица, които фактически владеят или държат недвижими имоти или части от тях, са длъжни да почистват тротоарите пред и около сградите на имотите от сняг и лед; 3) вина на служителите и работниците на СО, натоварени с тази дейност и 4) бездействието е причината ищецът Б. С. на 25.01.2018 г., около 15.00 ч., да се подхлъзне, да изгуби равновесие и да падне на заледения тротоар пред сградата, а да претърпи болки и страдания от травматичното увреждане – от откритата пунктиформена фрактура на дясната подбедрица.
След това въззивният съд е обсъдил онези обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. При неговото определяне, на първо място въззивният съд е съобразил, че ищецът не е поискал ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на СО поради претърпените неимуществени вреди от стреса при и след травмата, както и от неблагоприятните негови психически изживявания във връзка с белезите на крака му поради увреждането. Така е изключил от релевантните обстоятелства събраните доказателства за такъв кръг засегнати негови неимуществени блага. На второ място, въззивният съд е съобразил онези установени обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението: характерът на причиненото травматично увреждане (открито счупване на дясната подбедрица на крака, претърпяната операция); възможната втора операция за отстраняване на импланта, който е бил сложен при първата операция; интензивните болки и страдания в първите 10-тина дни, понесени от ищеца при неговото хоспитализиране; сравнително дълги период до края на третия месец, през който ищецът е продължил да изпитва умерени до затихващи в края на периода болки в счупената кост; търпените неудобства от наложилото се ползване на чужда помощ при обслужването на ежедневните нужди на ищеца в периода от около три месеца; това, че в същия период ищецът е търпял допълнителни неудобства поради необходимостта да използва помощни средства за придвижване на собствен ход; това, че с оглед неговата възраст (46 години) неудобствата са понесени от един активен човек. На трето място, въззивният съд е съобразил и онези обективно проявени обстоятелства, които предполагат по-нисък размер на обезщетението: това, че втората операция за изваждането на импланта е препоръчителна, но не задължителна; настъпилото пълно възстановяване на ищеца и липсата на неблагоприятни очаквания за в бъдеще. Като е съобразил и обществено-икономическите условия в страната, въззивният съд е определил обезщетението от 18 000 лв. за адекватното, което удовлетворява критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и е потвърдил първоинстанционното решение, с което то е било определено в същия размер.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че повдигнатият въпрос обуславя обжалваното решение, но той е бил разрешен в съответствие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 49 ЗЗД въззивният съд е съобразил, че увреждането е травматично, а очертаният кръг на засегнати неимуществени блага, за които се претендира, включва единствено онези, които са в пряка причино-следствена връзка от засегнатото физическо здраве на ищеца. Така поставените в три групи обстоятелства – онези, които са без значение за размера на обезщетението, защото ищецът ги е изключил от своята претенция; другите – които са от значение за по-високия размер на обезщетението и в третите – които определят по-ниския размер, напълно съответства на извършеното от Върховния съд нормативно тълкуване. Следователно не е налице допълнителното условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да плати възнаграждение от 50.00 лв. за представителството от юрисконсулт на Столична община пред Върховния касационен съд. Настоящият състав определя този размер на юрисконсултското възнаграждение, като съобрази паричния еквивалент на положения труд по писмения отговор на касационната жалба, чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която чл. 78, ал. 8 ГПК препраща, а и обстоятелството, че законът не изисква възнаграждението да се определи в минималните размери по Наредбата.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3542/ 19.11.2019 г. по гр.д. № 2084/ 2019 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Б. Л. С. да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 8 ГПК 50.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.