2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
гр. София, 14.03.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4343 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение №1799/20.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 536/2016 г. от Апелативен съд – София, 4-ти състав.
Ответникът не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен до размер на сумата от 5000 лева, като е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.
Съдът е приел, че на 18.12.2002г., срещу ищеца е образувано досъдебно производство и същият бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.316, във вр. с чл.309, ал.1, пр.1 НК, като му е наложена мярка за неотклонение „подписка”. СРП е внасяла неколкократно в СРС обвинителен акт срещу него, като производставата са прекратявани и връщани за поправяне на допуснати от Прокуратурата процесуални нарушения. С решение, постановено на 18.09.2008г. по н.а.х.д № 10683/2007г. ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатите обвинения. Присъдата е влязла в сила на 03.10.2008г.
Съдът е приел, че предвид установената интензивност на претърпените от ищеца страдания и личните и социални неудобства, които е търпял от една страна, както и че при ищеца не се наблюдават обективни симптоми на психично заболяване и че описваните от ищеца повишена тревожност и страхови опасения в ситуации, представляват последици в психологичен план, свързани с преживявания за понесена несправедливост, ощетеност, несигурност и невъзвратими загуби, но е съобразил също така и становището на психиатъра, че отдалечеността във времето и липсата на съответна медицинска документация правят несигурна причинната връзка на тези негативни психически преживявания с процесното наказателно преследване.
Преценявайки всички тези обстоятелства, както и социално-икономическите условия в страната при настъпване на неимуществените вреди и възрастта на ищеца към датата на започване на наказателното преследване-38 годишен, съдът е приел, че прилагайки правилото на чл.52 ЗЗД, че за обезщетяване на неимуществените вреди следва да бъде присъдена сумата 5 000 лева.
Поставят се правни въпроси, във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, оценката на неимуществените вреди и съдържанието на понятието справедливост. По тези правни въпроси също е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Съобразяването на тази практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1799/20.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 536/2016 г. от Апелативен съд – София, 4-ти състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.